Ваня Николова, главният сценарист на „Под прикритие“ 6, е сред най-интересните разказвачи на истории в телевизионното кино. Тя стои още зад „Четвърта власт“, „Връзки“, „Вина“. Автор е на фабулата за игралния филм на Виктор Божинов „Голата истина за група „Жигули“, както и на театралния спектакъл на Михаил Билалов „Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене“. Започва кариерата си като журналист, редактор е на „Биг Брадър“ и „Стар Академи“ по Нова телевизия, и на „Сблъсък“ по Би Ти Ви. През последните дни е във фокуса на всевъзможни коментари от хилядите фенове на „Под прикритие“.
– Някои сериали въздействат силно върху публиката, каквато всъщност е и целта им. „Под прикритие“ е от тях – много зрители ви аплодират, други ви нападат с голяма отдаденост. Защо шести сезон предизвиква толкова разтърсващи и противоречиви емоции, госпожо Николова?
– Силните реакции не са доказателство нито за добро качество, нито за лошо. Те показват, че „Под прикритие“ има своето място в живота на хората. Когато сериал живее дълго в паметта на публиката, той натрупва очаквания. Зрителите вече не гледат само конкретния сезон. Те го сравняват с предишните, със спомените си за тях и със собствената си представа какво да е продължението. Само че паметта ни е устроена така, че да променя спомените, да ги доукрасява, да потиска лошото и да засилва доброто. Говорила съм с фенове. Те помнят само интересните реплики, сполучливите сцени, класната актьорска игра. Сега ние се оказваме срещу „най-доброто“. Вадиш нова песен, но хората си искат старите хитове. Някои са следили „Под прикритие“ с бившето си гадже, други го свързват с емигрантството или с ергенския си период. Гледали са го от чужбина по БНТ, сваляли са го от Zamunda, търсили са го в youtubе. Всеки има своя история. „Под прикритие“ отдавна не принадлежи само на хората, които са го направили. В него са вложени и спомените на публиката. Затова и реакциите са толкова емоционални. Когато нещо ти е важно, имаш мнение за него. Понякога го споделяш възпитано, понякога не. И Скорсезе да го напише и заснеме, едните ще викат „Евала, пич!“, другите ще питат кой е този некадърни. В екипа на шестия сезон има достатъчно хора, които познават отлично сериала. Виктор Божинов, Димитър Митовски и Слави Ангелов са работили по предишните пет сезона. Аз – по първи и по втори сезон, а колегата Боби Захариев – по четвърти. Това важи и за екипа по реализацията – голяма част от него действа още от първия сезон. Но нашата работа не е да повтаряме онова, което вече е било успешно, а да сме честни към историята, която разказваме.
– „Чалга“ и „клишета“ бяха сред обвиненията срещу пилотния епизод на сезона. Търсихте ли съзнателно ефекта, заради който сега ви критикуват?
– Има разлика между това да живееш в една култура и да искаш да се разпознаеш в нея на екрана. Видяното е като шамар. И започваш да анализираш. В ежедневието обикновено нямаме време да правим подобни анализи, а и изводите не са никак приятни. Не е задължително всяко нещо от живота да се качва на екрана, но в нашата история чалгата не е само музика за парти, което започва със смокинги и свършва с разпасани ризи и чаши по главите. Тя е свързана с кичозната показност и демонстрация на пари, сила и власт на една измислена фамилия и характерите, които я представят. Говори за вкуса, самочувствието и претенциите на персонажите. Не можем да се правим, че сме общество, в което всичко това е екзотика. И понеже нашата работа е не само да фантазираме, но и да наблюдаваме, какво да правим в този случай? Да напудрим хубаво реалността, за да не обидим нечия представа за добър вкус? Може, но тогава няма да сме честни към историята, която разказваме. Представете си заможна престъпна фамилия, която организира абитуриентския бал на разглезената си дъщеря. Майката и бащата се радват, че имат първа диплома в семейството. Те се радват искрено, но изразяват това чувство единствено през парите си. От къщата им можеше да звучи и концерт за пиано на Рахманинов. Но защо? За да изглеждат по-интелигентни от света, за който говорим ли? Или за да получим нечие одобрение? Въпросът е дали изборът работи за конкретни персонажи и сцени. Не подбираме музиката, за да държим с нея изпит в Консерваторията. Между другото, имаше и сцена с балет, но веднага се появиха критики, че е дълга и губи ценно екранно време. И така сме пак във вица, в който няма значение дали си с шапка или си без шапка. Важното е да има шапка, за която да се спори.
– Защо, според вас, чалгата се забелязва веднага, а класиката – не?
– Чалгата е лесна за разпознаване. Тя е готова оценка. Достатъчно е да кажеш „Егати чалгата“ и няма нужда да се обясняваш повече, да влизаш в съществени разбори. Балетът е трудно доказателство за успеха или неуспеха на подобен сериал. Масовата публика не го асоциира с нищо конкретно. Затова никъде не чух да се говори за балета в „Под прикритие“. Макар че щеше да е интересна рецензия. Проблемът започва, когато етикетът замени анализа. „Боклук“, „пародия“, „боза“, „аматьорщина“. Авторите на тези определения в социалните мрежи изобщо не се интересуват какво се опитва да направи даден продукт. Не казвам, че балетът прави историята по-добра. Или че чалгата е най-правилният избор. Но нека да спорим дали нещо работи за дадена сцена или какво не е наред с него, а не дали сме некадърни. Едното е анализ, другото е мнение.
– Мафиот, проститутка, богата фамилия, разглезена дъщеря – не са ли клишетата малко в повече…
– Клишетата са разпознаваем модел и се използват често в киното и литературата. Ромео и Жулиета са образец за невъзможна любов. Отмъщението също е клише. Само че „Граф Монте Кристо“ е великолепен роман. Разпознаваемият модел помага на историята да тръгне по-бързо. Няма нужда да отделяме цял епизод, за да обясняваме кои са новите персонажи и какво искат. С една-две сцени техните амбиции и претенции стават ясни. Понякога единствен предмет, например подарен ключ за скъпа кола, върши повече работа от цяла сцена с обяснителни диалози.
– Явно не всички оценяват акцентите и препратките – като бодито на Виктория Влашка.
– Да, някой беше отбелязал, че героинята на Радина Кърджилова е бивша проститутка – още едно клише, и че във флашбека е облечена като Джулия Робъртс в „Хубава жена“. Трябвало да проявим повече креативност. Това е умишлен визуален цитат. Една попкултура намига на друга. Радвам се, че зрители са го разпознали. Други, нормално, не са го разбрали така. Не всяка препратка е длъжна да бъде забелязана от всички. „Хубава жена“ е емблематичен филм, но и много спорен. Той е критикуван, че романтизира проституцията и въпреки това остава класика. Самата Виктория Влашка не е длъжна да следва пътя на Вивиан от „Хубава жена“, колкото и да й се е искало. Цитатът е намигане към друг сюжет, но не обещава същото. Най-важното от всичко е как управляваш тези клишета. Дали ги оставяш да си седят или ги развиваш и усложняваш. Ние сме на територията на криминален сериал. Оригиналността няма да дойде от това да измислим мафиоти, които контролират контрабандата на книги, а жените им страдат, че нямат читателски карти за библиотеката. Макар че и от това става сериал. Оригиналността идва, когато в познат свят създадеш конкретни отношения и конфликти, които водят до тежки последици.
– От къде тръгнаха идеите за шестия сезон?
– Тръгнаха от малко неудобен въпрос: Има ли още какво да разкажем за тези хора или само ще видим познатите муцуни. Десет години е достатъчно време да се промени светът. Но хората продължават да искат едни и същи неща: власт, пари, любов, слава. Заради тях са способни да се направят много глупости. Това беше отправната ни точка. После решихме да разкажем историята в две времена: настояще и минало. Интересуваше ни не само какво се случва, а и как се е стигнало до там и как се свързва с нашия свят – двайсет години по-късно. Другата възможна посока беше да изградим семейство с нови персонажи, техните желания и конфликти и да ги сблъскаме със старите персонажи и миналото им. Но със сигурност не искахме да правим сезон, който непрекъснато да пита: „Харесваше ли ви преди?“
– Как отговаряте на тезата, че романтизирате и героизирате мафиотите?
– Романтизирането се свързва със скъпите коли, красивите жени, парите и властта. Това е част от визуалния език на криминалния жанр. Ако някой вижда колата и не вижда какво става вътре, не съм сигурна, че проблемът може да се реши с по-грозен и евтин автомобил. Не съм сигурна и дали престъпността ще изчезне, ако почнем да правим сериали за хора, които си плащат данъците, лягат си в девет и не изневеряват на партньорите си. Ние се интересуваме от това да направим персонажите интересни. Това не означава, че оправдаваме действията им. Затова си има похват. Показваме цената, която тези персонажи плащат.
– Как „изчислявахте“ колко политика да има във фабулата – в предишните сезони и в новия?
– Никога не е имало формула от типа „сложи 30 процента политика, 60 процента мафия и 10 процента любов за разреждане“. Политиката започна да присъства целенасочено с развитието на втория сезон през 2011-2012 г. Тогава тя постепенно се очерта като сбор от власт, престъпност, медии и икономически интереси. Стараехме се всичко това да го виждаме на екрана. За новия сезон не сме правили социологическо проучване, за да решим колко корупция, власт и престъпност ще понесе зрителят във всеки епизод. Но имаме решения, които лесно се свързват с реалността поне като логика. Когато я използваме в сценария обаче, се интересуваме само от конкретни неща, които не влизат в новините. Например как се взима решение под натиск, кой има интерес от него и какво става, когато властта и престъпността започват да си бъдат взаимно полезни.
– Какво беше най-интересното в проучванията на фактологията, които правихте, докато работехте над сценария?
– Престъпленията в нашата история не са от сорта да откраднеш саксията на съседите, а винаги са свързани с конкретни и специфични познания. Не мога да разкривам детайли, но това е наистина е технология, начин, метод. И колкото е по-сложно, толкова по-сигурни трябва да сме, че всичко измислено от нас е възможно. За мен най-интересни бяха проучванията, касаещи психологията на определени персонажи. Как човек реагира на травма? Как се променя поведението му след преживяно насилие? Какво прави, за да понесе да живее в среда, която го разрушава? Тези реакции не винаги са въпрос на собствен опит и интуиция. Трябва да се допиташ и до специалист. Защото ние очакваме човек, преживял насилие да се държи по един начин, обаче животът ни изненадва. Къщи, коли и пари – това е видимата част. По-интересно е какво се случва вътре в човека, който ги притежава и какво ще направи, за да не ги загуби.
– Живеем в нов свят с нови правила – как ги пречупвате през характера на героите и през събитията, които те провокират?
– Новият свят не променя слабостите на човек. Днес можеш да извършиш престъпление, без да ставаш от стола и да си развалиш прическата. Вижте аферата OneCoine. Хора, които нямат никаква идея какво е блокчейн, правят глобален удар за милиарди, защото владеят мрежовия маркетинг и социалните мрежи. Те практически почти не излизат от офисите си. Отсреща са хората, които искат да променят живота си много бързо. Да имат пари и неограничена свобода. Да заспиват в Исландия и да се събуждат в Банкок. Така престъпник и жертва се свързват от общата мечта за бързо забогатяване. Технологиите в престъпния свят правят измамите по-бързи и ние ги използваме в този сезон на сериала. Но не те създават алчността, суетата или готовността да предадеш другарчето за пари. Тези неща са само човешки и е добре за нас, защото не се налага всяка година да си измисляме нова човешка природа.
Не e лошо да критикуваш, важно е как
Не коментира колегите си, нито одобрява говорилнята в социалните мрежи
„За сценариста е полезно да не остава само в света на един сериал, колкото и успешен да е той. Задачите в различните жанрове са различни“, категорична е Ваня Николова. Тя няма навик да обсъжда постиженията си в телевизията или киното. Дори не се притеснява да сподели, че е изпитала върху гърба си максимата “Провалът е писта за излитане.“ Но държи на елементарните правила в професионалната етика. Неслучайно не коментира дали сценариите са голямата слабост за екранната индустрия у нас.
„Всеки има очи да гледа и глава, с която да преценява. Предпочитам да запазвам анализите за себе си. Не защото нямам мнение, а защото не мисля, че всяко мнение за филм, книга или постановка трябва да бъде казвано през мрежите. Това не означава, че изкуството не бива да се критикува. Ако исках да избегна критиката, щях да кажа, че зрителят не разбира нищо. Аз настоявам за обратното – да говорим за работата конкретно. Имаше по този повод един виц. Човек отива на ресторант, изяжда си вечерята, избутва си чинията, накрая вика готвача и започва: „Това беше отврат. Вие сте срам за професията. Трябва да ви забранят да готвите“. Готвачът го питал какво точно не му е харесало. „Всичко!“, отговорил клиентът. Готвачът обаче настоявал: „Месото ли беше препечено? Сосът ли беше безвкусен? Или не ви допадна гарнитурата?“ „Откъде да знам, бе, аз не съм готвач, аз съм клиент“. Има разлика между критика и унижение. В социалните мрежи тази разлика изчезва много бързо. А понякога клиентът не само иска да върне вечерята. Той иска да подпали и ресторанта, да удуши готвача, а другите клиенти да се засрамят, че са яли там. Естествено, не трябва да си готвач, за да знаеш, че храната не ти харесва. Не трябва да си сценарист, за да разбереш, че един филм или сериал не е твоят. Но да говориш общо без нищо конкретно, не помага особено. Затова не коментирам работата на колегите си. Когато искам да кажа нещо на някого, му се обаждам.“
Албена Атанасова