В конкурса на кино фестивала „Златна роза“ филмът „Заведи ме вкъщи“ – дебют в игралното кино на Мартин Геновски, спечели публиката и критиката с човешката си история. Сценарият на Михаил Вешим е по едноименната му повест за изживяванията на самотно момче в дебрите на бруталния телевизионен бизнес. Михаил Вешим отдавна не се е разписвал в седмото изкуство – от сериала „Английският съсед“ през 2011-а по БНТ, но сега с Мартин Геновски имат още общи планове.
– Защо направихте толкова продължителен антракт в киното, господин Вешим?
– Към киното се отнасям с респект – гледал съм достатъчно филми, за да разбера, че то не е проста работа. Като автор не се чувствам достатъчно сигурен в кино драматургията, преди всичко съм фейлетонист. Харесват ми кратките форми – фейлетони почти всеки ден и всяка седмица, хумористични разкази. Е, и някой роман – понякога, за разнообразие. За толкова години опознах езика на хумористичната литература – разбирам го. Но кино езикът ми е малко вързан. И ми е нужен партньор, с когото да намерим общ език за кино. Обикновено това е режисьорът, който да ми даде увереност, че някоя моя книга би се превърнала във филм. Така стана с „Английският съсед”. Тогава Дочо Боджаков ме окуражи и ми помогна да превърнем романа в сериал, сега това се случи с негов студент – Мартин Геновски. Той ме изненада с предложението да направи филм по моята повест „Заведи ме вкъщи”. Докато работихме, се опознахме и сприятелихме – Марто е млад човек с нестандартно мислене, с идеи и въображение. Неговото кино въображение промени повестта, за да я пренесе на екран. Филмът е продукция на БНТ, но преди тя да го покаже, ще мине по екраните.
– Казвате, че „Заведи ме вкъщи“ е най-любимата ви и най-неизвестна история.
– За разлика от другите ми книги, тази е съвсем различна – не е хумористична, дори е тъжничка. Хем е за четящи деца, хем за възрастни. Историята е за десетинагодишно момче без родители, използвано от комерсиална телевизия за рекламна кампания по Коледа. „Заведи ме вкъщи” излезе преди десет години с прекрасни илюстрации от Дамян Дамянов, но нямаше голям търговски успех, както обикновено се случва с другите ми книги. Затова я обикнах като специална рожба в „неравностойно положение”, в каквото е и Ян, героят на повестта.
– Български патент ли е коледният филм без хепиенд?
– Нямаше как да стигне до щастлив край – няма го в живота. И щеше да е пришито, да звучи фалшиво, ако бяхме го направили така. Зрителят нямаше да ни повярва. Затова предпочетохме финал, който да е най-близък до нашата действителност. Между главния герой Ян и шоумена /Асен Блатечки/, който го използва като свой пи ар трик, се появяват наченки на приятелство, но то не изтрайва в нощта на Рождеството.
– Книгата ви излиза през 2014-а, а звучи като да е писана днес – същото отчуждение, същите деца в „неравностойно положение“, същото безумие, произвеждано от ток шоутата по телевизиите.
– Животът ни, макар и бавно, все пак се променя, ама ние самите не се променяме. Уж все „продължаваме промяната”, но сме си същите – не сме общество, а въобщество, всеки е сам за себе си. Трудно преодоляваме егоизма си, увлечени в битката за кариера, за собствен просперитет и благополучие, не забелязваме човека до себе си, не му подаваме ръка. Няма го съчувствието към по-слабия, няма я човещината. Родителите някак нахъсват децата от малки да се борят и да не отстъпват, да мачкат връстниците си, сякаш възпитават не човеци, а борци на тепиха. Чувал съм по градинките как майки се карат на пет-шест годишните си хлапета: ”Що му даваш играчките си, що му отстъпваш!” Така създават бъдещите егоисти, вместо обратното: да учат децата си да отстъпват, да са деликатни, а не дебелокожи. Да са внимателни, а не агресивни. В основата на всичко това е липсата на култура – оформи се мнозинство от некултурни хора с мутро-манталитет, това е видно накъдето и да погледнеш: в семейството и в обществото, в политиката, в медиите, на шосето, на стадиона…
– Докога ще продължават скандалите в киното ни?
– Понякога скандалите в изкуството са здравословни – те обръщат внимание на публиката, че съществуват и неща като литература, кино, живопис, музика… Животът ни не е само избори за парламент, намаления в молове, забавления или футбол. Но при нас скандалите в изкуството, особено в киното, са не за идеи или за художествени постижения, а за пари. Желаещите да направят филм са много, парите са малко. И конкурсите често са на приятелския принцип „Аз сега на теб, утре ти на мен“. Неведнъж съм участвал в такива „уговорени мачове”, след поредния неуспех съм пил една студена вода, но съм си викал „Продължавай, все някога ще стане!“ За да видя сериала „Английският съсед” на екран бяха нужни седем години. За „Заведи ме вкъщи” – четири. Сроковете се съкращават, има основания за оптимизъм… Сега съм на 64, ако живея до 128, що пък не – нали медицината напредва, може да направя още два филма.
– Обречени ли сме като зрители на „Фабриката за кокошки“ и други подобни произведения на екранни самозванци?
– Дилетантщината и непрофесионализмът, пошлостта и лошият вкус взимат връх навсякъде около нас. Това е то чалгата – не само в музиката. Тя е в политиката, в литературата, в театъра, в киното. Тая „нехудожествена самодейност” възпита и своя публика. Вече не ми се ходи на театрални комедии, защото не мога да гледам как иначе добри актьори се гевезят, правят простотии и се обръщат на маймуни, само, за да предизвикат смях. А зрителите си гледат в телефоните или шумолят с пуканки. Пуканките от салоните на мултиплекса влязоха и в театралните зали. А в мултиплекса пък се настаниха филми-пуканки, филми- самоделки – като „Бай Иван” или спомената „Фабрика…” И те, макар пошли и безвкусни, водят по брой на продадените билети много пред по-стойностните филми. Трудно ще победим чалгата около нас, но не трябва да се отчайваме. Да продължаваме да правим това, което можем и както го разбираме. Ако е добро, то ще има публика. Мой пример е Васко Кръпката – толкова години не се умори, не изпадна в униние или апатия, а продължава да свири своя блус със завидна енергия, без компромиси с вкуса на публиката. И си има своите почитатели, които го ценят точно за това.
– Защо се захванахте да пишете биография на Мистер Сенко?
– Той беше една от звездите на моето детство. Тогава те не бяха много – Лили Иванова, Емил Димитров, Гунди и Мистер Сенко. Като деца се възхищавахме на фокусите му, на това, че може да си „махне главата”. Когато някой искаше да каже, че го карат да направи нещо невъзможно, викаше ”Че аз да не съм ти Мистер Сенко”! Интересен образ, различен, цветен в онова сиво време. Не съм го гледал на сцената, но веднъж бях в дома му – пиехме бира с приятели до хотел „Хемус”, той мина случайно, наблизо живееше, седна на нашата маса, направи ни фокуси, разказа ни вицове и доста се посмяхме. На него също му беше приятно, затова ни покани у тях – показа ни прословутия бял мерцедес в гаража си. Там беше сцената му за репетиции – щом стъпи на нея, продължи с фокусите, а после разказа за местата, където е бил, за хората, с които се е срещал. Видя ми се много интересно и си казах, че от живота на тоя човек става книга. Дори си направих устата да отида с магнетофон, за да го запиша. Той се съгласи. Но тогава бях млад и лекомислен, отлагах – а днес, а утре… Без да си давам сметка, че животът не е безкраен. Скоро след това Сенко почина и книгата остана ненаписана.
– Явно ви е споходил вторият шанс.
– Да, понякога се случва. Миналата година едно издателство неочаквано ми предложи да се заема с биографията на Мистер Сенко. Без да съм писал в тоя жанр, се захванах – проучих писаното за него, разговарях с хора, които са го познавали – те вече не са толкова много. Основният ми консултант е съпругата на сина му Христо, който също беше илюзионист – Сенко младши. Госпожа Стефка Сенко пази паметта на своя прочут свекър, пази и много от неговите грамоти и награди. Помогна ми и запаленият фокусник Ненчо Илчев, който в своя Музей на магията в родното си Момчиловци е събрал афиши, снимки и реквизит на великия Сенко. Успях да се добера до папките с досието на Мистер Сенко в ДС, наименувано „Обект Семка”. Агенти са го следили и разработвали в продължение на 15 години – от 1948 до 1963… Много е любопитно. Книгата трябва да излезе в началото на 2024-а, когато ще отбележим 120 години от рождението на Мистер Сенко.
– Какво стана навремето със спектаклите на стършелите в Сатирата – „Смехотерапия“ и „Шокова терапия“? Имахте огромен успех, а изведнъж секнаха…
– Как ги помните? То беше преди почти четвърт век – в началото на Милениума. Тогава Рашко Младенов бе директор на Сатирата, идеята за спектаклите беше негова, той бе и режисьор. А ние – трима стършели, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев и моя милост, бяхме автори на скечовете. Тези спектакли бяха по-близо до естрадата, не някакви шедьоври, но бяха смешни, смислени и направени с вкус и въображение. В тях участваха всички актьори от Сатирата, заедно с големите Стоянка Мутафова и Калоянчев, а тогава изгряха младите Христо Гърбов и Краси Радков. За нас като автори бе страхотно изживяване да гледаме как пълната зала се забавлява, да чуваме искрения смях на публиката – няма по-голямо признание за хумориста. И четирите ни спектакли се играеха при пълни салони. Но на мястото на Рашко Младенов дойде нов директор, Павел Васев, който бе по-подходящ за чиновник, отколкото за шеф на смешен театър. И този чиновник, протеже на тогавашния министър Стефан Данаилов, веднага свали спектаклите ни, а редакцията на „Стършел”, която Рашко бе приютил в театъра, изгони на улицата – в това му действие проличаха и червените му пристрастия. Такъв беше другарят Васев – червен кадър… Затова все го слагаха началник на нещо: на киностудия, на културен център, на театър. С такива номенклатури цял живот се сблъсквам и все не свършват.
– Повече облаги или повече неволи имахте като писателско дете?
– Ако това е облага – водеха ме като дете в Писателската станция край Варна. Там винаги имаше „кока кола”, нещо, което го нямаше в нормалните сладкарници. А в раздел „неволи” бих сложил това, че там опознах отблизо българските писатели от епохата на социализма. И разбрах, че е по-добре да четеш само книгите, без да познаваш авторите. Често пъти хората на перото са суетни, дребнави, грандомани. Но никой не е съвършен. Някой, който ме познава отблизо, може да каже същото и за мен.
– Кога за първи път получихте похвала от Георги Мишев за ваше творение?
– В нашето семейство не е прието да се хвалим един-друг. Баща ми понякога цитира старата народна поговорка „Дете се гали, само докато спи”. Да не те усети. Така, без много родителски похвали, сме възпитавани с брат ми, че да не си вирим горделиво носа. Оценките за някой сполучлив текст се свеждат до „това не е толкова лошо” – на мен това ми е достатъчно.
– Кога и как разбрахте, че суетата е най-големият враг на пишещия човек и въобще на твореца?
– Ами гледах отблизо хвалените и прехвалени автори от онова време – някои наистина бяха си повярвали, че са класици – веднъж и завинаги, а светът се върти около тях. Бяха овластени, раздаваха оценки и присъди, те определяха кой да издава книга, те диктуваха идеологическите правила на измисления „соцреализъм”. Веднъж Ст. Ц. Даскалов дойде в редакцията на „Стършел” и от вратата обяви ”Влиза писателят СтеЦе Даскалов, народен деятел на културата, лауреат на Димитровска награда”… Може би очакваше от нас, няколко млади чираци-стажанти, които бяхме в стаята, да му се поклоним дълбоко като на божество, а ние само се захилихме иронично. Великият писател и това не усети, нямаше никакво чувство за хумор, а пък се напъваше да пише и хумористични разкази. Редакторите в „Стършел” не можеха да му върнат написаното, нали е „лауреат”, „деятел” и прочие… Не искаха да си имат разправии. Днес някой помни ли този автор и дебелите му романи „Път” и „Село край завод”?
– Не ви ли се струва, че доста писатели се навъдиха напоследък, човек някак се обърква?
– Живеем в свободна страна, всеки е свободен да се пробва в този неблагодарен занаят, където личните съмнения и разочарования са много повече от успехите, от наградите и големите тиражи. Навремето един начеващ поет отишъл в дома на Радой и му показал папка със свои стихове. Радой прелистил, попрочел и извадил изпод бюрото си едно кошче за боклук, пълно със смачкани листи. „Виждаш ли го? Отиваш и си купуваш едно такова. После пишеш – късаш, пишеш – късаш… Докато го напълниш. Всеки ден по едно кошче! Така след пет години може и да излезе нещо. А може и да не излезе!” Добре е начеващите писатели, кандидати за славата, да приемат този съвет. Даже не е нужно да си купуват кошче. Компютрите си имат „Recicle Bin”.
Йордан Радичков го кара да му преброи пръстите на краката
Няколко пъти го направих и все се оказваха 12
В изключително интересната си биографична книга „Химия на шегата“ Михаил Вешим се връща към страхотни сюжети от своето детство. В не един и два от епизодите герои са титаните на духа, словото и иронията Радой Ралин и Йордан Радичков. Авторът на своеобразните мемоари, изпълнени със страхотното му чувство за хумор, не крие огромния си респект към двамата.
„Както споменах, от малък наблюдавах писателите в станцията на морето – там се опитвах да разбера що за хора са тези, които измислят интересни истории. Бях десетина годишен, току-що прочел „Ние, врабчетата” – и като видях Йордан Радичков, не се стърпях да му кажа, че страшно ми е харесала. И досега съм убеден, че това е най-хубавата му книга. Той се връщаше от плажа – по бански и джапанки, много слаб човек, леко сгърбен, като запетайка. И аз бях малка запетайка, но не ме отмина. Спря се и ми показа пръстите на двата си крака „Можеш ли да броиш, колко са?” Броя и не вярвам на преброеното – пръстите не са десет, а дванайсет! Пак броя, пак толкова… Така го бе белязал Бог. Дали това не бе белег за талант?“ След тази случка бъдещият Стършел започва всяка вечер да брои пръстите си, чудейки се дали Господ няма да му даде доказателство, че и той има талант. Е, не забелязвах знак. Та и досега не знам как съм с таланта, имам ли го или не?“, самоанализира се известният сатирик.
Той е на 14, когато Радой Ралин, близък семеен приятел, се вглежда в него и му казва „Ти приличаш на Левски“. „Вече бях на 14 с рус пуберски мъх под носа. Чичо Радой ми обеща „Ще те взема да играеш малкия Левски във филма по мой сценарий!”. Мишо цяла нощ не мигва от вълнение, а на сутринта намира Радой Ралин малко преди закуската и преди плажа. „Викам му ”Не мога, чичо Радой, не мога да съм Левски!” „А-а-а, можеш, можеш, важното е да си повярваш!”, ми отвърна той. Сценарият му за Левски така и не се реализира, само дето умрях от притеснение как ще се справя. А по-късно разбрах, че на поне десетина души е предлагал да играят Левски – който малко му заприлича на образа, веднага почвал да го навива“, разказва Махаил Вешим за „Филтър“.
Албена АТАНАСОВА