Ако сексуалната революция през 60-те години на XX век има знаменосец, то това безапелационно е Брижит Бардо. Тя винаги е водеща новина в медиите. В ранната й младост Франция все още се съвзема от травмите и трагедиите през Втората световна война, но социалните катаклизми не пречат на Бардо да се превърне в откровен феномен. След 16 посредствени продукции изгрява в „И Бог създаде жената“, а гневните коментари за сцените, в които се съблича и прелъстява наред, изместват политическите репортажи. Върлата феминистка Симон дьо Бовоар я „разработва“ в есето си „Синдромът на Лолита“ като „локомотив на женската история“. Първата дама на екзистенциализма представя Бардо като най-освободената на своето време. Младите Джон Ленън и Пол Маккартни я наричат „идеал за красота“.
Сега, навръх 90-ия си рожден ден, някогашната актриса отново влиза в информационния поток – заради юбилея си, който най-вероятно няма да бъде празнуван по стандартите в панаира на суетата. Най-голямата хулиганка в киното на предишното столетие от 50 години насам отказва всякакви оферти за червени килими, така че едва ли ще се появи пред камерите и микрофоните за собствения си празник – освен, разбира се, ако не трябва да спасява някоя мечка. „Така и не пораснах. По душа останах непосредственото момиченце от първите си филми. Много повече ценя искреността в живота, реалните победи и поражения, отколкото званието актриса, каквато аз всъщност никога не съм била“, пише тя в мемоарите си. Създава „Инициалите Б.Б.“ и „Квадратът на Плутон“ с двете си ръце – не спестява абсолютно нищо на абсолютно никого. В следващите си биографични книги, „Вик в безмълвието“ и „Защо?“, мизантропията й избухва с нова сила. Много преди тези събития заявява единствената си любов, на която никога няма да измени – тази към животните. „Славата ми донесе толкова много нещастия“, категорична е жената, играла в 47 филма, записала над 60 песни и оттеглила се от сцената едва на 39. Никога не гледа дори хитовете си. Не се обръща с гняв назад. За нея съвременното кино е също толкова тъжно и скучно, пълно с насилие и бездушие, колкото днешното общество. „В киното вече няма мечти“, категорична е Бардо, но признава, че благодарение на него може да спасява животни.
Не обича да се взира в миналото, интересува я само бъдещето. „Най-важното за мен е, че Бог ми подари живот. Все пак по-добре стара, отколкото мъртва“, сериозна е Бардо. Отказва да приеме Ордена на Почетния легион през 1985 г. През 2000 година критикува имиграцията и исляма във Франция. В отворени писма до властници и институции излива гнева си без капка политическа коректност. През 2008 г. тиражира филипика до медиите с копие до Никола Саркози – срещу мюсюлманите, които „разрушават Франция, натрапвайки й своя начин на живот“. И отсича: „Колко жалко за националната ни история и за християнските ни традиции“. Получава пет глоби за подбуждане на расова омраза. Винаги е готова „да запретне ръкави и да бърка в кацата с лайна“ поради простата причина, че никога не е вярвала на човеците. Нарича новите жилищни квартали във Франция „стърчащи инкубатори за развъждане на дехуманизирани човеци“. Заплашва, че ще се изсели в Швеция, ако френските власти остават все така безразлични към кампаниите, които тя води в защита на зверове, пернати и земноводни.
От няколко десетилетия Бардо се бори срещу цирковите номера с лъвове, слонове, тигри и маймуни, срещу използването на конско месо в хранителните продукти, срещу търговията с кожи, срещу медицински и промишлени експерименти с животни, срещу бракониерите, срещу мюсюлманските жертвоприношения на овни при религиозните ритуали. Нито за ден не се примирява с жестокостта и варварщината. Наивно или не, парадоксално или закономерно, но Бардо цял живот се опитва да промени манталитета на хората. Финансира документални филми за чудовищни акции сред фауната, организира протести, надявайки се, че може да развълнува сърцата на човеците.
През пандемията проповядва, че коронавирусът възстановява баланса на пренаселената планета и че земята е заплашена от неконтролираната демография. „Аз съм песимист. Преживях две войни – Втората световна и тази в Алжир. Никога не съм виждала толкова труден за живот свят като днешния – разрушителен, насилствен, несвободен“, казва тя пред „Мадам Фигаро“. И сочи, че глупостта е голям бич за човека. „В моята младост бяхме свободни – забавлявахме се, без да бъдем преследвани от камери, закони, заповеди, заповеди“.
Най-важното в завещанието й е, че имението „Ла Мадриг“ в Сен Тропе ще бъде превърнато в музей, а приходите от билетите ще отиват във фондацията й, грижеща се четириногите й любимци. Но преди да се озове пред вратите на рая, Брижит Бардо съветва жените: „Остарявайте красиво. Не се опитвайте да бъдете нещо, което не сте. Не правете от себе си статуи. Бъдете естествени“.
На 16 години спи с Роже Вадим, а той я подарява на света
Аз съм мръсница нито повече, нито по-малко от всяка друга жена, цял живот повтаря изкусителката
Тя е дъщеря на Луи и Ан-Мари Бардо, типични представители на индустриалната класа във Франция, която спазва, поне официално, нормите на католицизма. В семейството са артистични – Луи Бардо е инженер, който работи във фамилната фабрика, но тайно пише стихове. Ан-Мари е темпераментна, обича да е в центъра на вниманието. Записват Брижит в частно училище, но войната вече е започнала, нацистите са окупирали Париж и малката през повечето дни си остава вкъщи. Най-интересно й е в студиото по танци. Няма никакво самочувствие – получава алергични обриви, носи телени очила заради късогледството си и има шини на зъбите.
Не смее да застане пред огледалото – ужасена е от носа си, от устните си, които ще бъдат мокър блян за милиони мъже, от бузите и малките според нея очи. Единствено балетът й носи удоволствие и обещание за нещо различно. На 13 я приемат в Консерваторията. Тръгва на уроци при руския хореограф Борис Князев от легендарната трупа на Дягилев. На 15 години вече се отърсва от ръбатите си движения и ъгловите си форми, походката й става грациозна и съблазнителна благодарение на екзерсисите. Толкова се пристрастява, че е готова да понесе дори казашките методи на балетно възпитание, прилагани от Князев, който периодично размахва някакъв уж артистичен камшик. През 1949 година Брижит отива с майка си на ревю – Париж е жаден за красота, дизайнерите се надпреварват да възродят висшата мода, емблема на града им. Там ги засича прочутата Елен Лазареф, създателката и главна редакторка на Elle, и веднага вижда Брижит като корица. Вече в готовия брой я вижда младият кинаджия Роже Вадим, чиято руска фамилия е Племянников, и веднага я води при режисьора Марк Алегре, на когото е асистент. Брижит получава роличка, но снимките на филма пропадат. Затова пък приятелството, сърдечно и сексуално, с Роже Вадим процъфтява, макар и в пълна нелегалност. Когато тя все пак го представя на родителите си, те са в ужас – той е дългокос, разкрепостен и без постоянни доходи. За да ги разделят, решават да я изпратят за година в Лондон – да учи английски. Брижит не може да им се противопостави и затова една вечер, когато отиват на театър, пуска фурната и пъха главата си в нея – първият от поредицата й опити за самоубийство. Господ обаче има съвсем други планове за нея – представлението е отменено, бъдещата кинозвезда е спасена. Но й забраняват да се вижда с Вадим, за ласки да не говорим, дори не знаят, че тя вече е правила аборт. Принудени са да се оженят – Роже Вадим приема всякаква работа, а тя – всякакви роли. Луи и Ан-Мари Бардо отново са в ужас, те са убедени, че в този занаят дъщеря им ще стане лека жена. Дядо й, който я подкрепя с обич и пари до края на живота си, мъдро отсича: „Ако й е писано да стане курва, ще стане и извън киното“.
През 1955 г. Вадим пише сценария „И Бог създаде жената“, който смята да превърне в авторски филм, за когото всички ще говорят. Главните му герои са безнадеждно влюбени момче и момиче – Брижит и никому неизвестният Жан-Луи Трентинян от някакъв треторазряден театър. Когато Бардо вижда за първи път партньора си, буквално отказва да му подаде ръка, въобще не й е симпатичен. Снимките започват в никому неизвестното Сен Тропе. По това време Брижит и мъжът й вече живеят като брат и сестра, еротиката между тях е изтляла, но безкрайно държат един на друг. Пред очите на мъжа си Бардо се влюбва в Жан-Луи Трентинян и целувките им пред камерите го парят като истински. „Аз съм мръсница нито повече, нито по-малко от всяка друга жена. По-добре е да бъдеш невярна, отколкото вярна по неволя“, е философията на Бардо, която се хвърля в обятията на Жан-Луи Трентинян.
„И Бог създаде жената“ предизвиква взрив – недопустимо е Жулиет, така се казва героинята на Бардо, да разполага с тялото си и да го употребява, както си иска, и най-вече за удоволствие. Когато танцува своето мамбо като никоя друга, дългата й пола се отваря и разкрива прелестите й. В някои от щатите на Америка просто го забраняват.
А после Брижит кротко напуска Роже Вадим. Той остава най-верният й приятел, който винаги може да й даде правилния съвет, а тя да поплаче на дружеското му рамо. Близки са до смъртта му през 2000 година – изпраща го в последния му път заедно с другите му жени: Анет Стройберг, Катрин Деньов, Джейн Фонда, Катрин Шнайдер, Мари-Мари Баро.
Демон на еротиката
Гълта сънотворни, докато е бременна – оправдава се, че не става за родител
Брижит Бардо и Жан-Луи Трентинян са заедно за кратко – жена му Стефан Одран въобще не е съгласна с тиха раздяла, а за десерт той получава призовка от армията. Брижит никак не е убедена, че ще го чака. През 1958 г. излиза драмата на Роже Вадим „Перли на лунна светлина“ – в нея Брижит е Урсула, която е готова да се жертва за любимия си. За разлика от нея, Бардо няма яснота какво да прави с обърканите си чувства към Трентинян. Нервите й не издържат и поглъща шепа сънотворни – втори опит за самоубийство.
В онзи период от кариерата си тя няма проблем да се съблече – като Елен в комедията „Лекар на морето“ на Ралф Томас. И въпреки че няма как да е облечена под душа, се смята, че това е първата гола сцена в историята на англоезичното звуково кино. След премиерата британските критици пишат: „Най-после глътка свеж кислород“. Гола я снима и фотографът Жан Сардом, който дълги години печели от актовите й кадри.
Междувременно Бардо приема епизодична роля в американския филм „Елена от Троя“, но отхвърля седемгодишен договор на „Уорнър Брос“, за да се върне във Франция и да снима „Бъдещи звезди“ с Жан Маре. Отказва и на „Юнивърсъл“ – не желае постоянно да лети между бреговете на океана, не владее английски, опасява се, че агресивният Холивуд не е за парижката й изтънченост.
Кристиан Жак, който става любимец на публиката с „Фанфан Лалето“, е сред първите, които залагат на Бардо като комедиантка – тя се развихря в „Бабет отива на война“. Героинята й по неволя става „разузнавачка“ в немския тил, като не по-малко интересна от екшъна е прическата й: небрежен кок, от който висят кичури коса. Кристиан Жак през 1971 година ще стане бащата и на „Петролотърсачките“ – уестърн пародията, в която Бардо и Клаудия Кардинале не спират да си показват гърдите и дупетата си. Папараците ги следват по голите пети с надеждата да се сбият, но те стават приятелки.
В „Бабет отива на война“ Брижит среща Жак Шарие, който ще стане съпруг номер две и баща на единственото й дете. Заглавието на филма предопределя отношенията им. Те са в денонощна битка. Бардо дори не иска да бъде майка, но всички лекари отхвърлят желанието й за аборт. Тя е напълно искрена, когато им обяснява, че не е създадена за родител. Жак Шарие все пак убеждава Бардо да се омъжи за него. В „Инициалите на Б.Б.“ тя пише, че между тях не е имало чак толкова силна любов, та да живеят заедно. Скандалите им са почти всекидневие – той я моли да спре със снимките и тя се съгласява, ако и той направи същото със своите. И Жак Шарие отказва ролята, с която Ален Делон пробива в голямото кино – на хладнокръвния убиец Том Рипли в „Под яркото слънце“ на Рене Клеман. Но Брижит не оценява тази жертва и продължава да тормози мъжа си с различни обвинения. Следва пореден опит за самоубийство. „Той беше като тумор, който се хранеше с мен, който носех в подутото си тяло и чаках толкова дълго благословения момент, когато най-накрая ще ме отърват от него“, връща лентата Бардо към деня, в който през 1960 г. ражда бебето.
Много по-късно в редките си интервюта Никола-Жак Шарие казва, че с майка си не говорят дори по телефона, а неговите дъщери живеят в Норвегия и са на „вие“ с френския език.
След развода Никола остава при баща си и семейството му. Следващите на мушката на Бардо са певецът Жилбер Беко, италианският киноас Раф Валоне и корифеят на шансоните Саша Дистел. Сами Фрей пада в краката й, докато си партнират в „Истината“ на Анри-Жорж Клузо. Той е финяга и хубавец, родителите му са полски евреи, жертви на френския антисемитизъм през Втората световна война. Талантлив актьор, тя много го обича, но пътищата им се разминават. Фустогонецът Уорън Бийти също попада в списъка, вътре е и певецът Нино Ферер, когото наричат „френския Рей Чарлз“, а по-късно той се самоубива.
Брижит Бардо снима за последно в „Дон Жуан 73“ под режисурата на Роже Вадим. Напуска занаята едва на 39. „Не играех. Живеех ролите. Но един ден през 1974 година реших да променя живота си. И скъсах завинаги с палавото безгрижие“, искрена е тя.
Наследник на „Опел“ и десен политик са съпрузи с номера 3 и 4
Бракът е споразумение, чиито условия се преразглеждат всеки ден, за да се утвърдят отново
Гюнтер Закс – ексцентричен германски милиардер и плейбой, става съпруг номер три. Дядо му по бащина линия е Ернст Закс – изобретателят на свободния венец на велосипеда, прадядо му по майчина линия е Адам Опел, основателят на едноименната компания. Гюнтер е колекционер, режисьор, фотограф – с швейцарско гражданство. Класически бохем от компаниите на Салвадор Дали и Анди Уорхол. Като млад се занимава с бобслей, по-късно се отдава на хобито си да снима. Открива галерия, в която излага огромната си колекция от артефакти, астрологията е другата му страст. Женят се през 1966 г. в Лас Вегас, а меденият им месец е в Таити. Осем дни след като се прибират в Париж, тя го напуска. Заради Серж Генсбург. Най-грозният, най-мръсният и най-изкушаващ мъж в арт гилдията я сваля, докато записват най-секси песента на всички времена – Je t’aime… moi non plus. Закс обаче не се развежда с нея заради Генсбург. Окончателно развалят отношенията си, когато я хваща гола в дует с Джиджи Рици от Милано, който и да е той. И след този развод остава приятелка с вече бившия.
10 години по-късно той й подарява огромен диамант, който тя продава на търг – заедно с другите си бижута, получени като подарък от него. Закс ги купува на аукциона, за да й ги поднесе обратно. Гюнтер Закс се самоубива с точен изстрел на 7 май 2011 година на 78 в Швейцария. В прощално писмо признава, че е болен от алцхаймер и предпочита той да определи как и кога ще умре, за да запази духа и достойнството си. Бардо преживява тежко смъртта му.
За четвърти път актрисата се омъжва през 1992 година на 58 за Бернар д`Ормал – крайнодесен политик, бивш съветник на националистическата партия във Франция. „Бракът е споразумение, чиито условия се преразглеждат всеки ден, за да се утвърдят отново“, убедена е Бардо.
Никой не може да люлее бедра в минижуп като нея
Тя е пионер на черната очна линия, първа се появява по бикини на плажа в Сен Тропе
Брижит Бардо е първата, която люлее бедра в минижуп на шотландски карета. Тя е пионерът на черната очна линия. Първата Мариана – вечният символ на Франция. Актрисата е тази, която се осмелява преди другите да дефилира на плажа в Сен Тропе по бикини.
На сватбата с Жак Шарие е в розова рокля, което се превръща в тематичен тренд. Подлудява младите момиче с рошавите си прически и избелелите дънки от екрана и извън него. Кръстница е и на два световни курорта – Сен Тропе на Ривиерата и Бузиос в Бразилия, където е с гаджето си Боб Загури, неин партньор във „Вива Мария“ на Луи Мал. „Когато избрах да живея в Сен Тропе, той беше малко рибарско селце, просто и очарователно. Сега се превърна в Лос Анджелис и вече не намирам никакво удоволствие от него“, споделя тя.
Албена АТАНАСОВА