„Ако Франциск Асизки би прочел стиховете на Каспрович, той навярно би се усмихнал благоволително. Но мене ми се струва, че той, който се е радвал на мушичката, кацнала, пеейки, на косата му, ще се усмихне още по-ласкаво, ако би прочел стиховете на Ракитин“, пише в предговора към стихосбирка на българския лирик известният руски поет Константин Балмонт. Той е толкова впечатлен от поезията на Ракитин, когато през 1929 г. гостува в Плевен, че по-късно започва да превежда стиховете му и ги публикува в емигрантски руски издания.
Мария ПЕТКОВА
Често сравняван с Лилиев, Ракитин – псевдоним на Никола Василев Панчев, е един от най-нежните лирици в литературата ни. Той пише и едновременно с това учителства 25 години в Плевен – работата му го радва, а учениците му го обожават. Щастлив е с жена си Катя и трите им дъщери, както и с приятелите си.
Често му гостуват Ангел Каралийчев, Дора Габе, Николай Лилиев, Людмил Стоянов и съпругата му Мария Грубешлиева, Константин Петканов.
„И ще кажа, че няма по-хубаво от живота на село, сред хубавия ми народ. Не бих заменил учителството с нищо друго. Ще речеш: ами с литературата? Да, обичам я! Но преди всичко общественият дълг. Литературните занимания за мен са чиста радост само след като съм изпълнил задълженията си като баща и учител. Писателят трябва наравно с другите да понася тежестите на живота“, пише поетът, който издава по една книга годишно, а през 1923 – цели пет. Ракитин не е във възторг от „така наречената интелигенция“, която не ходи при народа си и народът не я познава. И днес звучат актуално думите му: „Народът ни влиза в съприкосновение с интелигенцията само когато му е потребен лекарски преглед, когато го дърпат да гласува, когато го теглят да плати данъци. Нашият народ не познава другата, чистата, безкористната интелигенция… “.
Животът на поета „с килната настрана широкопола шапка, широка като душата му“ изглежда безоблачен и сякаш нищо не предвещава, че той ще пожелае да сложи край на живота си месец преди да навърши 49 години. На 2 май 1934 г. той скача от влака в тунел край с. Ребърково.
Намират тялото му на парчета.
Проблемите на Ракитин започват, след като на 19 септември 1932 г. е назначен за директор на Военноисторическия музей в Плевен. Негов създател е поборникът от Априлското въстание Стоян Заимов, който го ръководи до смъртта си на 9 септември 1932 г. Щом заема поста, Ракитин се захваща да сложи ред в документи, архиви и т.н. Това притеснява четирима от служителите, вършили различни далавери до момента, които могат да излязат наяве. Затова те се обединяват срещу новия си началник и започват интриги срещу него. Тръгват приказки, че той уж живее нашироко и пръска много пари. Този слух трябва да наведе хората на мисълта, че поетът бърка в касата на музея. Заговорниците дори го обвиняват в държавна измяна. Когато Ракитин посреща румънска делегация в музея, враговете му пускат донос, че той им е продал стратегически важна военна карта, и пишат писмо до министъра на войната Александър Кисьов. Поетът също му пише с молба музеят да бъде запечатан, поставен под охрана и да бъде направена пълна ревизия.
„Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са деребействали из музеите“, пише Ракитин и изброява имената им. Но вместо министерството да предприеме тези действия, то уволнява директора два дни по-късно. Според една от версиите причината е, че поетът търси помощ от Иван Стойчев, полковник във Военното министерство, а се оказва, че той стои в основата на заговора срещу него. Още по времето на Заимов той се готвел да заеме поста му. Назначаването на Ракитин го вбесява и той започва атака срещу него – от София ръководи четиримата служители в музея, а същевременно лицемерно успокоява Ракитин, че всичко ще бъде наред.
„Постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка“, казва след време поетът.
След уволнението той остава без средства и му е трудно да издържа семейството си. Опитва да си намери работа като гимназиален учител в София, инспектор на читалищата, служител в Народната библиотека, но получава отказ от министъра на просветата Атанас Бояджиев.
Отчаян до краен предел от безумните обвинения срещу него и липсата на перспектива да получи работа, Никола прави два неуспешни опита за самоубийство.
Но след като в края на април 1934 г. получава призовка да се яви на 2 май в Софийския военен съд по обвинение за злоупотреби с държавно имущество, измисля как да сложи безвъзвратно край на живота си.
Ракитин се вижда с близки приятели на 1 май. Среща се и с Христо Чолчев, редактор на „Вестник за жената“, и го моли да публикува точно на 2 май цикълът му стихове „Черни мъниста“. Едно от тях е като прощаване с читателите му: „Коварство с подлост / ме сразиха, / не съм бил за земята тук. / Ще сглъхне в тая есен тиха / на лирата ми сетен звук. / В делнични грижи / бях безгрижен. / От малкото доволен бях. / У всекиго аз виждах ближен. / Врага си даже не проклех. / Прости, земя, ти моя родна, / прости, есенен шир златист. / О, господи, с душа свободна, / при тебе ида горд и чист“.
Сбогува се в писма и с най-близките си. „Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят…“, пише до любимата си Катя. На майка си пък казва: „Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата“.
Съветва трите си дъщери да се пазят от лоши хора: „Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса, бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас. Прегръщам ви и целувам! Вашият татко Кольо“.
Когато научават за смъртта му, хората, които познават добротата и благостта на поета, са потресени. Приятелите му пишат протестни статии срещу управляващата върхушка и обвиняват Военното министерство, че е моралният убиец на Ракитин. „Оставиха един от най-големите български поети да се хвърли под колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад“, възмущава се поетът Кирил Христов.
Виновните за гибелта му така и не са наказани. На 23 ноември 1934 г. Русенският военен съд ги оправдава. Исканията на интелектуалци за анкета по случая и оневиняване на Ракитин са отхвърлени от военните.
„Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети“, пише през 1946 г. акад. Петър Динеков, негов почитател още от студентските си години. Под редакцията на Динеков тогава излизат два тома с творби на Ракитин. Том с около 200 негови стихотворения пък е издаден във Франция през 1961 г.
