Владимир Пенев тази седмица започва да репетира ролята си в „Моби Дик“ – спектакъла на Диана Добрева и Александър Секулов в Народния театър по епичния роман на американския писател Херман Мелвил. Големият актьор с невероятно вдъхновение играе своя поп Кръстю във „Великденско вино“ – пиесата на Константин Илиев, режисирана от Явор Гърдев. В свободното си време се наслаждава на живота – често в дует със своята приятелка Мартина Вачкова, за която замалко да се ожени, докато са заедно във ВИТИЗ. Най-ценното за Пенев тук и сега е свободата в избора му – да влиза само в пожелани от него роли, да работи без стрес и напрежение, да се наслаждава на интелектуалните удоволствия.
– Наскоро имахте среща със зрителите след „Великденско вино“ – какво им беше най-любопитно, господин Пенев?
– Как издържам при толкова дълбоко потъване в сложния образ на поп Кръстю – при това така близо до публиката на камерната сцена, когато въобще не можеш да я излъжеш.
– Няма съмнение, че вие защитавате може би най-обругавания образ в българската история.
– Да, разбира се. Аз съм на негова страна. Дори той да има някаква съзнателна или несъзнателна връзка със залавянето на Васил Левски, тя е брънка от поредица много по-големи и по-страшни вини. За мен е важно в края на представлението зрителите да се почувстват вдъхновени от покаянието на поп Кръстю. Защото той може и да не е бил виновен, но се покайва, за да ни освободи от мъчителното усещане, че сме нация от предатели. Браво на Константин Илиев за смелостта да се захване с толкова противоречив образ. Досега съм играл в пет негови пиеси и си мислех, че няма по-изключителна от „Нирвана“. Вече вярвам, че „Великденско вино“ е съвършена – изумително излята като текст, като философия.
– След толкова години в театъра вярвате ли, че той превъзпитава?
– Силно се съмнявам в способността му – особено тук и сега, че може да провокира сериозни промени у зрителя. Началото на кариерата ми премина в така наречения социализъм или комунизъм. Тогава така нареченият езоповски език беше единствената възможност някаква истина да бъде заявена на висок глас. Инерцията на зрителите от моето поколение е, че театърът трябва да носи послание. Не – достатъчно е да каже истината на своя автор, а актьорите и режисьорът да застанат зад нея. Е, ако може да постигне нещо и във възпитанието на публиката, ще е прекрасно. Но съм противник на поуката – всеки трябва да изведе своята, каквато я разбира. Без дидактика и налагане на клишета. Не казвам, разбира се, че театърът е само забавление, без политически ангажимент, без анализ на това къде сме и как живеем. Но най-важното е да вълнува, а след това да преобръща общественото съзнание, което е много трудно. А промяната около нас е факт – и тя е само за добро. По никакъв начин нямам и най-малкия сантимент към нито едно от нещата през комунизма, които вече не ми се случват – и в живота, и в театъра. Вървим напред, колкото и да ни се струва незабележимо и да твърдим, че не става.
– Изкушен сте от историята не само защото гласът ви звучи зад кадър в едноименното публицистично предаване на БНТ. Какво прочетохте за поп Кръстю по време на репетициите?
– Най-вече заплахите, които получаваме от дружеството за защита на поп Кръстю. Не знам защо тези хора са убедени, че пиесата и въобще спектакълът нанасят вреда на името и паметта му. А най-интересното е, че и те, и Константин Илиев ползват едни и същи документи и архиви. В монолозите на поп Кръстю има много от собствените му думи, събрани в дошлия до нас негов ръкопис „Требник“. Цитираме ги дословно. Но един и същ текст може да бъде тълкуван и интерпретиран така, както човек реши. Според статия на въпросното дружество не може да се покайва човек, който е съвършено невинен.
– Павел Койчев е автор на изключителната сценография в постановката. Получихте ли допълнително вдъхновение от нея?
– Винаги много съм харесвал Павел Койчев. Безкрайно интересен скулптор, истински и прекрасен като човек, благ и чудесен. Когато разбрах, че ще е художникът в спектакъла, ужасно се зарадвах. А после се случи нещо, което по принцип става изключително рядко – сценографията на Павел преобърна представите ми, нагласите, усещанията, трептенията, вибрациите… В неговата инсталация се чувствам като устремен към Бога. В нея усещам, че не съм сам, че тя ме движи към безкрая, към вселената. Павел дойде да гледа и беше изненадан и на свой ред вдъхновен и щастлив от „Великденско вино“ – приятно е да го чуеш от човек, пред когото изпитваш страхопочитание и възторг.
– А вие щастлив ли сте?
– О, да. Ето сега съм в коледни пости, за да благодаря за прекрасната година, която отминава. Почувствах, че трябва да се лиша от някои неща, да се смиря, да сведа глава пред нещо по-голямо и по-силно от всички нас, за да разчитам на доброто му отношение и занапред.
– Звучи като леко подмазване към Всевишния.
– Съвсем дискретно. Но чрез вглеждане в себе си, чрез правилна самооценка можем да постигнем много повече, отколкото разправяйки се, карайки се, протестирайки, вдигайки врява. А аз вече съм пенсионер. Давам си много по-ясна сметка откъде съм тръгнал, за какво съм мечтал, през какво съм минал, до къде съм стигнал – поне на този етап, тъй като нямам намерение да спирам. Времето преди Коледа успокоява, дава ни възможност да помислим кои сме, какви сме, какво искаме от този живот и най-вече – какво можем да му дадем. А не постоянно да изчисляваме какво имаме и да се питаме защо някой има повече от нас. Животът ни е единствен, не е репетиция – и това не можем да променим. Затова да го празнуваме, да го почитаме, да го правим по-красив за себе си и за другите.
– Всяка година ли постите?
– Понякога по обективни причини не съм успявал. Постът не е диета, посветена на визията. Това е опит да изчистиш духа си, да се вглъбиш, да се концентрираш. Баба ми беше много набожна и вярваща. Аз съм кръстен в църква, вкъщи традициите и обичаите на Коледа и Великден се спазваха стриктно, въпреки че не бяха в официалния календар на държавата.
– Промени ли се във времето емоцията, с която излизате на сцената?
– Винаги е вълнение. Не е рутина, не е свършване на работа. Никога не съм си мислил, че го мога ей-така, като да щракна с пръст. Напрежение, отговорност, дори страх, когато преди представление осъзнавам през какво ще мина през следващите два часа. Нищо не се променя с годините – не става нито по-спокойно, нито по-лесно. Два дни преди и един ден след „Великденско вино“ не съм на себе си. Не ям, не пия. Страшна физическа и духовна концентрация. Дори не мога да използвам клишето с трудното влизане и излизане от образа – тук е неприложимо. „Великденско вино“ е толкова по-голямо от мен, толкова ме задължава да дам максимума от това, което знам и мога. Павлинчо Петрунов, миличкият, онзи ден ми каза учудено: „Ама ти тръгваш на 100!“. Ами то няма друг начин – ако не тръгнеш на 100, никога няма да стигнеш там, за където си тръгнал.
– Казвате, че сте щастлив човек, но съжалявате ли понякога, че вместо да учите история в Софийския университет, където ви приемат от раз, влизате във ВИТИЗ?
– О, да, разбира се, че съжалявам. Нашата професия е много неблагодарна, има десетки неудовлетворени колеги – и с пълно основание. Всичко в актьорството е особено стечение на обстоятелства, късмет, ситуация. Понякога си казвам, че е по-добре да бях избрал историята, в която едва ли щях да се мъча толкова. При нас нещата се случват чак след като си работил много, инвестирал си много. Но когато очакваният резултат не се получи, няма защо да търсиш вината в другите. Трябва да се анализира спокойно, трезво, без излишни истерии. Вече знам колко струвам реално. На младини често ми казваха: „Не можем да ви платим толкова, колкото заслужавате – приемете го като инвестиция“. И го приемах – тогава, но сега – не. Това ми спестява негативни изживявания. Не е нужно все да си напрегнат, все да гониш нещо или някого.
– Но дразнителите си остават същите.
– Да, така е. От две години не съм включвал телевизора вкъщи – заради новините. Не искам да ги чувам, особено по телевизията. Тя създава жужене, което изхабява, съсипва, разстройва. За жалост, през тези две години със сигурност съм изпуснал много филми, които бих гледал с удоволствие. Риалити форматите не ме интересуват. Нито защо някакви хора стават популярни чрез тях. Благодарение на тази дистанция мисълта ми става по-ясна, по-конкретна. Имам време да се занимавам със самоусъвършенстване. Имам време да садя растенията си, да ги наблюдавам как растат – някои пробиват, други загиват. Опитвам се да им помагам. Колко по-смислен е животът, без да се чувстваш задължително въвлечен в нещо, което не зависи от теб.
– Но вие бяхте дори министър на културата.
– Да, и направих, каквото можах. Китайския културен център на улица „Раковски“ го има само и единствено заради моя среща в Пекин. Знаеше се, че на въпросното събитие, на което присъстваха колеги от Югоизточна Европа, домакините ще обявят къде ще отворят единствения си подобен институт. А аз трябваше да се преборя да бъде в София. Разбира се, двата екипа бяха подготвили всичко до този момент – но решителната среща беше насаме. Аз и външният министър на Китай – вечеря на четири очи. Без преводачи, без асистенти, без секретарки. В гигантска сграда на площад „Тянънмън“, в която се движехме по някакви безкрайни коридори. Предварително ми бяха връчили цяла книга с правилата на китайския протокол. Оказа се, че за нищо на света не трябва да започвам диалога, а да изчакам външният министър да се обърне към мен. Че не бива да употребявам глагола „искам“, а само и единствено „мечтая“, „сънувам“ или други поетични подобия. Вечерята беше на кръгла маса. Обясниха ми, че много внимателно трябва да обърна внимание на отреденото ми място – ако то е отдясно на външния министър, означава, че той ще разговаря с мен. Парализирах се, никога до този момент не бях водил подобни преговори, не знаех дали ще се справя. Влязох и видях името си точно от дясната му страна. Разбрах, че работата ще е напечена. Изчаках го, отговорих му най-любезно – казах, че мечтая този културен център да бъде в София. Спокойно можех и да проваля акцията, ако не бях достатъчно добре подготвен с изискванията. Включих личните ми усилия към свършената дотогава работа и поставих удивителната на това дълго и сложно изречение.
– Вярно ли е, че китайците ни харесват?
– Абсолютно. Много държат на нас. Ние сме втората страна в света, която признава КНДР. Когато запитах защо да сме втората, след като СССР не съществува – значи вече сме първата, чух любезна реплика: „Дръжте на втората позиция, тя е чудесна“. Показаха ми, че всякакви допълнителни напъни са излишни. Ще ви разкажа още една много показателна случка. На форум с културните министри в Брюксел – за първи път бяхме не в крайната и затънтена зала, а край баш голямата и официална маса, където заседават премиерите – колегите от Франция и Германия се възмутиха от идеята културата да се постави изцяло на пазарен принцип. Поводът беше някакво търговско споразумение със САЩ. Те обясниха, че културата не може да се комерсиализира като на огромния американски пазар, защото ще се превърне в някакъв ентъртейнмънт. Че смисълът на културата е да въздига, а не да обслужва забавлението. Принадената й стойност е отложена във времето, тя ще се материализира в битието на следващите поколения. Ако някой в България си въобразява, че културата може и трябва да се самоиздържа, е много лош политик – от мен да го знае.
– Каква е ролята ви в „Моби Дик“?
– Аз ще бъда този, който обединява целия разказ. Единственият останал жив. Цялата история минава през моите очи. Романът е огромен, много значим. Голямо предизвикателство е за Диана Добрева да го сложи на сцена. В „Моби Дик“ няма нито една жена, докато в спектакъла ни има солидна дамска група. Много интересни са съпоставките между мъжкия и женския свят, какво се случва във всеки от тях в отсъствието на другия.
– Ще има ли дуел между половете?
– Не мисля. Мъжете и жените са двете страни на една и съща монета.
– Ще ви видим ли скоро на екрана?
– Дал съм си почивка. Отказах на сериали, които трябваше да се снимат през лятото. Имам много представления в два театъра – Народния и „Зад канала“.
– Какво си избрахте за новото издание на „Поетите“ за 8 декември в НДК?
– Много хубаво стихотворение на Христо Фотев. Писмо на Яворов от пиесата „Нирвана“. Стефан Цанев. Може би ще пея – „Синева“. Но все пак не знам дали ще ми стигне самочувствието, не съм чак подобно перде. Темата е любовта. Тествахме я във Варна, публиката я прие много добре.
Бъдещият актьор се докосва до развития капитализъм в 11-и клас
Владо Пенев – един от най-прочутите и елитни пътешественици в България, се докосва до развития капитализъм малко преди да завърши гимназия. Той е в 11-и клас, когато цял месец посреща Коледа във Виена. „Веднага усетих разликите. Беше преди да отида в казармата. Бях в друго време и в друга възраст – и се завърнах.“ Тогава бъдещият актьор гостува на известната журналистка Ивайла Вълкова, тяхна съседка в земеделската кооперация на улица „Иван Вазов“, с чиято дъщеря Мара Матушка са неразделни. „Тя е най-добрата ми приятелка от детството. Живеех много повече у тях – в апартамента над нас, отколкото вкъщи. Бяхме в едно и също училище.“ През 1974 година Ивайла Вълкова заминава кореспондент на „София прес“ във Виена. През лятото на 1975 Владо изкарва пари от ученическата бригада и си купува билет до Братислава – евтин, защото е за социалистическа страна. Когато в началото на декември пристига в Братислава, го чака кола – австрийската столица е само на 60 километра. „Веднага се влюбих в „Щатсопер“, където гледахме „Дон Джовани“ на Франко Дзефирели – играеше Мирела Френи. И досега е едно от най-хубавите неща, които някога съм посещавал. После – „Мадам Бътерфлай“.
Наскоро отново е във Виена – и по традиция с Мартина Вачкова. Двамата гостуват на Мара Матушка. „Така затворихме кръга от близо 50 години. И отново влязохме в Щатс Опер. Голямата оперна певица Красимира Стоянова ни намери места във фантастична ложа за „Отело“ с Йонас Кауфман, един от най-бележитите тенори. Изумително представление, невероятен оркестър, подобен звук не бях чувал. Хорът – световен. В някои моменти имаше по 50–60 души на сцената. Никакъв шум от обувки или костюми. Само гласове и музика.“ В съседна, но много по-компромисна ложа, виждат скандалното сопрано Анна Нетребко, която едва през този сезон започва да възстановява договорите си, след като много оперни театри я изолираха заради възхищението й от Путин. А на другия ден следва продължение. „Стоим на един светофар и тъкмо се обръщам към Мартина, за да й кажа нещо, и виждам Нетребко до нея. Прошепнах й: „Ако искаш, се обърни надясно, за да разбереш кой е до теб“. Нямах никакво намерение да заговарям Нетребко. Но Мартина веднага я започна: „Здравствуйте“ и така нататък. Снимахме се, естествено.“
За Владо Пенев светът винаги се променя и огромното му желание е и той да участва в динамиката на случващото се. „Когато за първи път бях със „Сфумато“ на гастрол в Япония, нямаше как да ми хрумне, че 20 години по-късно ще бъда по същите места с „Калигула“ на Народния театър. Едно и също усещане, но огромна разлика. Всичко е за добро, стига да знаем как да го използваме. И да не чакаме някой друг да свърши работата ни. Да се опитаме да бъдем щастливи.“
