Николай Сотиров, който има роли в 30 български филма и в 50 международни продукции, е готов с авторски сценарий и свой продуцентски проект. Роден е в Шумен и започва кариерата си с пантомима. Бил е част от екипа на театър „Движение“ и „Панданс“. Един от любимите актьори на големия режисьор Въло Радев.
– Егото ли е най-опасният вирус в българското кино, господин Сотиров?
– Не само. Злобата и алчността също нямат предел. Ужасяващо е. Не че не е така и по света. Но не може да вземеш милион и двеста от държавата и филмът ти да бъде гледан от 700 зрители, половината от които са роднини и съседи без билети. Буквално ме е гнус. Но не искам да се цапам с цитати на имена и заглавия. Публиката иска качество – и като в гигантската продукция „Гунди“, и като в сниманата с телефон „Чалга“. Публиката иска истории, които докосват душата. Имаме в изобилие добри актьори, но защо и докога ще трябва да разгадаваме нечии сложни режисьорски мозъчни вибрации и инвенции?
– Всичко ли опира до бакалската сметка „аз на теб, ти на мен?“
– Огромният проблем – не само в културата, е неовладяемият микрокосмос на всеки човек. Виждаме какво се случва в момента – целенасочено унищожаваме майката природа. Да не говорим за унищоженото ни Черноморие, което се превърна в грозно, пошло и тъжно недоразумение от бетон.
– Понеже заговорихме за пари, разкажете как се справяхте с финансирането на вашия театър „Пантданс“ през 90-те години?
– Когато спонсорите се чудеха как да ми откажат пари, бях готов на крайности. Една сутрин в шест и половина отидох пред офиса на един от тях, който беше поел ангажимент да ни подкрепи. Беше 11 март, валеше сняг. Когато той слезе от лимузината, легнах с кашмиреното си палто в калта пред краката му и казах: „Ако нямаш съвест, прескочи ме“. Моментално даде парите. Днес не е невъзможно артистите да вдигнат палатков лагер пред Министерството на финансите. Закостенелите мозъци трябва да се разчоплят.
– Тогава, в началото, бяхте от белите врани в съсловието.
– Да, но в продължение на десет години в „Пантданс“ осигурявах най-високите заплати на артисти в България. Когато вицепрезидентът на „Хюндай“ ме покани да поставям с четири от най-ярките им театрални звезди, подписах договор за огромен хонорар. Другият българин, който получи специална оферта, беше маестро Васил Казанджиев – да работи с най-големия симфоничен оркестър на Сеул. Южнокорейците бяха невероятно респектирани от нас двамата. Прибрах се в София два месеца по-късно. Още на летището разпоредих от моя хонорар да бъдат преведени заплатите на хората от „Пантданс“ за половин година напред. За да го има театърът. Не го броя за чутовен подвиг. Всеки отговорен собственик и арт директор би постъпил така.
– Защо нито един частен театър не успя да се наложи като институция след 10 ноември?
– Никой не мисли за свободните артисти. Държавна дотация за тях няма. А културата е каприз, тя е лукс. Изкуството е лъжа, велика илюзия. Влизаме в театъра, киното и операта, за да избягаме от действителността. Но дали хората с големите пари се вживяват по същия начин като нас, творците? Едва ли. Когато приключиха „Сълза и смях“ като театър, неговият директор Венцислав Кисьов не успя да го преживее нито емоционално, нито физически, нито духовно и отлетя. А през 80-те години „Сълза и смях“ се пръскаше по шевовете, беше най-авангардната трупа.
– Защо години наред отказвахте поканите на столичните директори за щатна работа?
– Основната привилегия и водещото предимство на частния артист е, че прави това, което иска, а не това, което трябва. Моята състудентка, добра приятелка и партньорка в не един хит Аня Пенчева във времето ме убеждаваше, че мястото ми е в Народния театър. Да, той е единствен по рода и статута си, но душевният ми комфорт не би понесъл неговата безапелационна йерархичност. Предпочитам експеримента, лабораторията, риска. Няма как да разполагам с независимост в нито една държавна или общинска трупа. Затова винаги съм избирал свободата пред сигурността.
– Какво харесвате в днешните представления?
– Има кадърни млади хора с различно светоусещане, които се пробват в различни стилове, но уви, малко от техните спектакли са успешни. Безкрайно уважавам свежите идеи, но се стига до крайности, а те не ми харесват. Рядко има интересни попадения, вкусната модерност отсъства от нашите сцени.
– Ще назовете ли грешката?
– Няма ли изповед, театър не става.
– А в киното?
– Изкуственият интелект някъде е полезен, другаде е отрова. Виртуалната реалност някъде е полезна, другаде е отрова. Всички сме гледали „Аватар“ на Джеймс Камерън – брилянтно, но без актьори. Ами Джеймс Камерън да си гледа работата. Пред камерата се живее.
– Това ли е най-важният урок от вашия духовен баща Въло Радев?
– Да. И той ни го доказваше по всички възможни начини. Седмица преди началото на снимките за „Адаптация“ катастрофирах с мотор. Отидох на терена с рани по лицето. Беше съдбовен момент – половината от екипа каза: „Въло ще те смени“, другата половина ме успокои „Ще те остави“. Той дойде, видя ме и изчезна някъде. След шест часа се върна с два нови епизода, в които моят герой Костадин беше с нарязана физиономия. Бях само на 20 невинни години. Ако Въло ми беше обърнал гръб, кой знае каква щеше да бъде съдбата ми в киното. Миниатюрно стъкълце все още стои под кожата ми. То е на късмет, предупреждение отгоре. Всеки ден благодаря на Бога.
– До последно ли бяхте с Въло Радев?
– Да. Снимахме „Отровни цветя“ по „Дервишово семе“ от „Диви разкази“ на Николай Хайтов. С Петър Слабаков играехме един и същи персонаж в различни възрасти. Аз – от 16 до 40, после влизаше Слабака. Бяхме готови с една трета от материала, оператор беше Христо Тотев, когато Въло получи инфаркт. Лекарите му забраниха да продължи и той даде правата на Никола Корабов, който направи „Орисия“, но вече с други колеги.
– Защо всичките филми на Въло Радев хващат за сърцето?
– В тях имаше смазваща нежност и чувство на безпределна тъга. Нямат аналог и до днес.
– Да споменем и съпругата му, Жени Радева, която си отиде в края на юни.
– Тя беше първият му асистент, първият му зрител, първият му критик. Неговата Китайска стена. Жени си тръгна тихо, деликатно, непоказно, изискано – както живя. Беше талантлив човек – както впрочем и синът им Ради. С него се запознахме на първите проби за „Адаптация“. Обичаше да снима състоянието на актьорите. Направи ми страхотни черно-бели портрети. Те бяха между тези в портфолиото, с което кандидатства и го приеха във ВИТИЗ. Щеше да стане изключителен оператор. Беше най-добрият ми приятел, бяхме неразделни до края му.
– Снимали сте с най-големите, какво е да партнираш на Невена Коканова и Катя Паскалева?
– Невена беше голямата ми платоническа любов, но „Тази хубава зряла възраст“ на Хачо Бояджиев остана единственият филм, в който се срещнахме. Така се случи, че се разделихме в негов спектакъл. Беше в Сатирата, той ни извика с Аня Пенчева да сме водещи. Невена излезе да изпълни песен и да каже монолога си, но всички бързо усетихме, че всъщност се сбогува с публиката. И на сцената, и в залата всички плачехме. Венчето дискретно ме помоли: „Дръж ме здраво и силно“. Покрусата беше огромна. След представлението ги поканих с Аня на вечеря. Когато Невена си отиде, с Аня бяхме на гастрол и не успяхме да я изпратим. Звезда от европейска класа, оценена от Фелини и Антониони, нямаме друга като нея. С Катето Паскалева пък си общувахме с много смях, забавлявахме се на малка водка. Изключителна актриса. Приличаше на жените от кюстендилското село Шишковци, които Майстора рисува. Сестрата на моята баба по майчина линия е един от моделите му – ликът й беше върху едни много стари два лева.
– Кой от режисьорите в киното, с които сте работили, имаше най-силна тръпка към абсурда?
– Рангел Вълчанов – гений, особен, различен. Ужасно чувствителен и изтънчен, въпреки че се самоиронизираше за шопския си произход. Във филм, вече не помня кой беше, с него трябваше да измислим етюд по драматургия за студенти. Рангел се разпореди: „Аз ще говоря глупости, ти ги материализирай в пантомима“. После се разменихме – започнах да заливам младежите с невероятни високопарни фрази от теорията на изкуството, а Рангел ги онагледяваше. Настана безподобна комедия, беше невероятен. Рангел, за разлика от много други, не се страхуваше от провала. Направи някои филми, които откровено са по ръба на неуспеха. Но си остана страшен мъжкар. Той, Въло Радев, Бинка Желязкова – това бяха големите мъжкари в киното. И Никола Рударов, разбира се – с неговия особен реализъм, с различната му естетика.
– Какво от дните, в които снимахте „Комбина“, все още се намира в подсъзнанието ви?
– Свободата, която Никола Рударов ни даваше. Беше готов да „купува“ хрумките ни. Той, разбира се, притежаваше изключителни качества, можеше да направи още филми. Но го игнорираха – брат му, оперен певец, беше избягал на запад.
– Защо „Комбина 2“ пропадна?
– Седмица преди началото асистентката на Никола Рударов ни събра и каза: „Няма да стане, деца. Владо и жена му са избягали в Канада“. Ставаше дума за сценариста Владимир Ганев.
– Мислите ли, че средностатистическият българин все още изпитва необходимост от култура?
– Колкото една страна е по-малка и езикът й е по-труден, толкова злобата в нея е по-забележима. Но съществува и нещо друго – страстта към четенето, стръвта към познанието. Играл съм в 40 държави на четири континента, публиката навсякъде е различна. На много от международните сцени съм си давал сметка за един факт, който няма нищо общо с шумното патриотарство – страстта на средностатистическия българин към култура го отличава силно от масовия зрител по света.
– Означава ли това, че вярвате във влиянието на изкуството върху зрителя?
– Хиляди пъти репетираш едни и същи реплики, едни и същи жестове, една и съща пластика – и единственото сигурно нещо е провалът. Ако след целия този кански физически и психически труд успееш да докоснеш един-единствен човек в залата и слееш своята с неговата енергия, си победител в чудотворната художествена измама. Махам суетата, махам манията за величие. Изкуството „между другото“ не се получава. Или се посвещаваш като на религия, или се отказваш. Ставаш атеист.
– Има ли мигове, в които си казвате, че можете да промените нещо, ако влезете в политиката?
– Не. Никога. Изкуството ме прави щастлив, дава ми духовен баланс и вътрешна хармония, кара ме да се чувствам човек в този извратен, див и ужасен свят, в който и най-лошият мир е за предпочитане пред най-печелившата война. Но доста колеги се пробваха. Всеки от тях влезе във властта с единствена цел – да защити свещената правда и кауза на културата, опитвайки се да я измъкне от задния двор на държавата. На „истинските“ политици обаче това не им изнася, крайно нездравословно е за реалността им.
– Вашата рецепта за вечна младост на духа?
– Дзен будистите в Златния храм в Киото ме учеха на следното: забрави на колко години си, не прави равносметки, дишай дълбоко, храни се два пъти по-малко, движи се три пъти повече, обичай безкрайно. Звучи просто и лесно.
Не вярва, че Тодор Славков се е самоубил
Абсурд е – притежаваше ренесансов оптимизъм, обожаваше дъщеря си, категоричен е актьорът
Николай Сотиров е сред приятелите на Тодор Славков, които не вярват във версията за самоубийството му. Както се знае, двамата имат особена връзка – Валя, бившата съпруга на актьора и майка на дъщеря му Ния, е последната жена на Иван Славков. „Това е антилогиката на роднинските връзки – всеки влиза в някакви конфигурации и излиза от тях. Най-важното е децата да са добре, психиката им да остане здрава, да има цивилизовани отношения. Защото никой не принадлежи на никого за вечни времена“, коментира Ники Сотиров събитията от миналото.
А в настоящето, тук и сега, той е категоричен – класически бонвиван като Тошко няма как да натисне спусъка. „Той може да умре за живота, но не и за смъртта. Понякога му пеех едно парче по текст на Емил Симеонов, в което се казва: „А колко смърт ни предстои…“
Един от любимите вицове, които Тодор Славков разказва на приятеля си, днес звучи особено зловещо. „Авангардист се е заключил от три дни сред цигарен дим и изпити бутилки, когато някой започва яростно да тропа по вратата му. Той отваря и вижда на прага кошмарна жена – с килограми грим, лилава шапка, розова рокля, жабешки чорапогащник. „Коя си ти?“, пита я той. „Аз съм смъртта!“, отговаря тя. „Егати нелепата смърт!“, репликира авангардистът. Тук Тодор се забавляваше от сърце. Въобще не мислеше, че е възможно въпросната вещица да го споходи. Той грабеше от живота и обожаваше дъщеря си Катерина. Не влезе в съмнителни олигархични схеми. Дистанцира се от политиката. Никога не съм му искал услуга, но винаги е бил изключително нормален и с искрен интерес към работата ми. Когато го питах: „Тоше, какво става?“, ми отговаряше: „От мен – нищо!“. И със зверска самоирония и неподражаемо чувство за хумор добавяше: „И все пак ще открия формулата, по която да ми върнат държавата“.
Николай Сотиров признава, че го мъчи огромният въпрос „Какво се е случило с Тошко?“. „Цялата ми интуиция, цялата ми природа подсказва, че реалността е друга. Той се захранваше от ренесансов оптимизъм, не може да е посегнал на себе си“.
Албена АТАНАСОВА