„Помилване” (La Grazia), 2025, Италия, сценарист и режисьор Паоло Сорентино, продуценти: Аннамария Морели, Андреа Скрозати, Паоло Сорентино; оператор Дария Д’Антонио, художник Лудовика Ферарио, костюми Карло Поджоли, в ролите: Тони Сервило, Ана Ферцети, Орландо Чинкуе, Масимо Вентуриело, Милвия Марилиано, Джузепе Гаяни. Награди: 5 от Венеция, включително и Купа Волпи за Тони Сервило. Показан на „Синелибри“.
След звездното награждаване на 24 октомври „Синелибри“ смълча препълнената зала 1 на НДК с „Помилване”. След хедонистичния „Партенопа” (2024) италианският издевател Сорентино този път е елегичен. И сериозен. И дори суров. В центъра на филма е Мариано Де Сантис (Тони Сервило) – измислен президент на Италия, чийто мандат е на свършване. Той е възрастен, честен политик и авторитетен юрист. От осем години е тъжен вдовец, втренчен в енигматична изневяра на съпругата му Аурора преди десетки години. За него и делата му се грижи дъщерята Доротея (Ана Ферцети) – висока и суха, без личен живот. Настоява той да се храни с киноа, забранява пица. В един момент обаче, след паметна среща в затвора, заминава при брат си в Канада.
Мариано Де Сантис обича да пуши. И да слуша рап. Не се разбира със своя млад кирасир, но онзи му служи вярно. Уважаван от всички, Мариано Де Сантис е поставен пред мъчителна дилема – да подпише ли закон за евтаназията и да помилва ли млада жена и възрастен мъж, убили половинките си като освобождаване от мъченичествата им. Филмът е изграден като пъзел от срещите му с разни хора: приятелят от детинство Уго Романи (Масимо Вентуриело), който е министър на правосъдието с мечта за следващ президент, с полковника Лабаро (Орландо Чинкуе), с древната хлевоуста съученичка Коко Валори (Милвия Марилиано), с португалския президент, връхлетян от зверска буря в Рим, с красивата естонска посланичка, която му предлага да я разхожда из Вечния град, след като се пенсионира, с чернокожия папа, който е против евтаназията, разбира се, и кара мотор… Отскача и до Торино. Във филма става дума за принципи и вяра, старост и смърт, реалност и абсурд, любов и съмнения, нихилизъм и принципност, кариеризъм и виталност, любим болен кон и гравитация, искреност и мода… А когато на финала Мариано Де Сантис се запътва към своя дом пеша, пред погледа се простира с цялата си грандиозна прелест най-обичаната част от центъра на Рим – апартаментът му е на площад „Испания”.
Толкова е обаятелен този филм, че не искаш да свършва. Колкото е сериозен, толкова е и забавен.
А Тони Сервило с почти непроменяемо изражение излъчва интелигентност и проницателност, колебание и решимост. След реалните премиери Джулио Андреоти в „Божественият” (2008) и Силвио Берлускони в „Те” (2018), сега пак при Сорентино играе президент-мечта насред популизма и идиотизма на валидните световни лидери.
И мислейки за Мариано Де Сантис, няма как да не си спомним за зализания и елегантен Джеп Гамбардела във „Великата красота” (2013), бродещ сомнамбулно из величието на Рим – най-често призори, след поредния купон и неизменния джин. Или Саверио – симпатичният баща на неаполския тийнейджър Фабието, ерго – на Сорентино – в изповедалния „Ръката на Бога” (2021), чието действие се развива в средата на 80-те години на ХХ век, когато Диего Марадона играе в Наполи.
Всеки филм на Сорентино е визионерски. След „Ръката на Бога” и „Партенопа” (2024) той отново се е доверил на камерата на Дария Д’Антонио (била е в операторската група на „Великата красота“). И за разлика от предишния филм, тук изображението е сдържано и някак строго. И пак е красиво.
Допреди вълшебно-шоковия сериал „Младият папа“ (2016) и продължението му „Новият папа“ (2020) не бях сред страстните фенове на Сорентино – стъпил върху величавата сянка на Фелини, той правеше възхитително красиви филми едва ли не като римейк на неговите, при това с претенция за оригиналност. Но след като преживях сериала с Джуд Лоу, после ме разтресе „Ръката на Бога“, зашеметиха ме красотата и остроумието в „Партенопа”, а сега ме опияни проникновението на „Помилване”, все повече се убеждавам, че Сорентино е голям режисьор.
След прожекцията Тони Сервило го набра и му показа въодушевената зала 1. Филмът не ми излиза от подсъзнанието. И все ми се струва, че „Милост” или „Благодат” би било по-точно заглавие от конкретиката на „Помилване”.
Геновева ДИМИТРОВА