„Той беше велик баща. Гéрмански шоп, който стана гражданин на света… Спомням си го винаги с цигарката в устата и едновременно с това рисува. Четката и цигарката. И казва: Това е, дъще – четката от Бога, цигарката от дявола. И който намери равновесието между двете начала, той е истинският творец“, разказва за големия художник Васил Стоилов дъщеря му Явора. Изглежда той успява да намери тази хармония в себе си въпреки трудния си живот. Васил е седмото дете в семейство на свещеник от село Герман и се ражда във високосна година на 29 февруари 1904. Губи майка си едва
4-годишен и това според изследователите го кара цял живот да рисува мадони, в които търси нейния образ.
Завършва Художествената академия като ученик на проф. Цено Тодоров. Дебютът му е през 1927 г. с „Гостенка“ – картина, която веднага привлича вниманието на критиката и зрителите. „Станах известен за едно денонощие с тази първа моя творба“, спомня си преди години Стоилов. Впечатлени от таланта му са Дечко Узунов и Сирак Скитник, който пише възторжена рецензия за младия художник.
След този дебют Васил заминава на специализация във Франция, която продължава 4 години. „Стремях се да не потъна в модерните течения на парижката школа, а да овладея собствения си мироглед и чрез сериозна и постоянна дейност да се домогна до свое виждане за природата и човека, без да повтарям чужди стилове. Възхищавах се от големите майстори на Ренесанса и по-късните периоди на живописта изобщо, на имена от XIX век, на съвременници, но никога не забравях, че съм шоп и син на един народ, нелишен от традиции и култура“, споделя той. Участва в престижни изложби – Есенния салон на Гран Пале (1929) и галерия „Фигаро“ (1932). В края на 1931 г. Стоилов представя самостоятелна експозиция в галерията „Анри Манюел“ на Монмартър. Следващата година пък получава Почетна грамота за картината си „Селянинът със стомната“, която е включена в общата експозиция на Дружеството на френските художници. Предлагат му да стане френски гражданин, но художникът, за когото родината е свята, се връща у нас и подготвя първата си самостоятелна изложба в София през 1933 г. В следващите години той остава отдаден на своята страст да рисува. На пръв поглед изглежда, че трудностите и лошото отношение, което среща и от колеги, не го докосват, но от откритите след смъртта му дневници се разбира, че дълбоко е страдал. „Тъжен съм поради самотността около мен. Поради злобата, която срещам в очите на колегите. Днес талантът е нищо… И аз съм беззащитен, въпреки, а може би и тъкмо поради творбите, с които искам да се защитя. Половин век срещу течението“, пише творецът, който е близък приятел на Рьорих.
Съпругата му Ганка Найденова, която винаги го подкрепя, разбира за горчивината, която носи, чак след като той си отива от този свят. „Той беше над нещата и мислех, че е недосегаем за ударите срещу него, но те са отеквали в душата му… Понесе своя кръст, но си отиде спокоен, че неговото изкуство е послание към народа му, който го обича и разбира“, споделя тя.
Преди двамата да се запознаят, Васил е сгоден за красива французойка, учителка по английски, с която се връща от Париж. Тя обаче не е добре приета от по-голямата му сестра Лина, която го отглежда след смъртта на майка им. В крайна сметка французойката си заминава. Горе-долу по това време Васил се сприятелява със семейството на писателя Змей Горянин (Светлозар Димитров) и чаровната му съпруга Соня Димитрова. Говори се, че красивата и елегантна жена на Горянин, известна като Змеицата заради псевдонима на съпруга си, събужда любовни трепети у Стоилов. През 1935 г. тя му позира за портрет, след което двамата се снимат пред него, а Васил й написва посвещение: „На великолепния модел, който, уви, е непостижим, както е непостижима всяка красота. София, май 1935 г.“. Чувствата му към нея обаче остават платонични, макар дълго време след това двамата да си разменят писма.
Година преди това художникът се запознава с бъдещата си съпруга – племенницата на Яворов Ганка Найденова, която също е сред хубавиците в столицата по това време.
„Яворов ме свързва с него, а не съдбата. На 23 октомври 1934 г. той дойде в дома ни, за да направи скица на майка ми. Тогава бяха тържествата, свързани с 20-годишнината от смъртта на Яворов. Изпратиха го от „Литературен глас“, за да я рисува. Така се запознахме и оттогава започна връзката ни. В следващите 10 години обаче аз пътувах, правих докторат, даже имах други сърдечни увлечения, а навярно и той е имал, но винаги се срещахме. Много духовни и красиви моменти сме имали, които завършиха с брак през 1944 г.“, споделя Ганка.
Любовта на Васил Стоилов и литературната изследователка продължава повече от половин век, но в брака им неизменно присъства трети – Пейо Яворов. Ганка е обсебена от личността на вуйчо си и се посвещава на изучаване на живота и творчеството му. Казват, че отмъщението на художника е, че никога не я рисува като една от прочутите си мадони, макар това да е голямата й мечта. „Фатална тройка, в която изкуството на художника е поставено на задна линия. Майка ми беше изследовател, а такива хора живеят повече в миналото, отколкото в настоящето. Тя влачеше баща ми към Чирпан, а него го теглеше към Герман с нежните тонове, бистрите води, момиченцата с цветя в косите и най-вече със селските мадони. Най-голямата мъка на майка ми беше, че Васил Стоилов никога не я нарисува като мадона. Той дори мен ме рисува така и защо не удовлетвори желанието на жената, дарила го с дете, не е ясно. Явно той я виждаше повече като огнена жена и като жрица на Яворов. Той не я нарисува като мадона, но й направи един феноменален портрет с котка. Баща ми все се ядосваше, че когато у нас идваше Дечко Узунов, винаги казваше: „Бре, Василе, котката ти много по-хубава от жена ти!“. Всъщност майка ми беше невероятна красавица, баща ми – също. Те са били софийска легенда“, разказва дъщеря им.
Художникът и изследователката са много свързани, но всеки от тях живее в своя свят. Когато Васил Стоилов си отива от живота през 1990 г., Ганка Найденова е опустошена. „Оказа се, че нейната сила е била в уж подчинения й мъж. Тя се срина тотално.
Привдигна я единствено битката да се запази музеят на Яворов. След това заживя затворена сред картините на мъжа си. Все по-малко мислеше за Яворов. Така си и угасна. Васил Стоилов победи Яворов след кончината си. Майка ми беше свикнала да живее с невидимите неща, с миналото. Може би това е характерно за Пейо-Крачоловия род. Както Яворов се влюбва в Лора след смъртта й, така и майка ми се влюби в мъртвия ми баща. Влюби се така, че неговият образ започна да заличава този на Яворов“, казва Явора Стоилова.
Мария ПЕТКОВА
