„Не бях аз“, пиесата на Владо Даверов по романа му Primetime – своеобразно продължение на един от най-известните български филми „Вчера“, е сред най-любопитните текстове, които през започващия театрален сезон се превръщат в спектакъл. Както вече се знае, Христо Шопов и София Кузева са в ролите на зрелите Иван и Дана от култовия филм на Иван Андонов, сниман по историята на Даверов за ученическите му години в Немската гимназия в Ловеч. Сега героите се срещат десетилетия след събитията във „Вчера“, а режисьор е Лиза Шопова.
„Праймтаймът на нашите дни. Най-силните ни години, отредени от безмилостно изтичащото време за осъществяване на мечтите, за реализация на намеренията, за себедоказване и реална защита на принципите ни, на разбиранията ни за смисъла на човешкото присъствие, за морал, чест, достойнство, лична и гражданска свобода“, е кратката формула за философията в романа Primetime. Дали всичко това ще се случи с някогашните герои от „Вчера“ в „Не бях аз“, предстои да се разбере. А повествованието в „Primetime“ също е биографично за Даверов. Иван вече не е бунтарят от 70-те години, а е стабилен женен мъж с деца, писател и сценарист, втори по пост и влияние в държавната телевизия. Преходът, промяната и суетата в човешкия живот са представени през неговите очи, докато наоколо се стелят корупция, интриги и сделки. Смята се, че зад всеки от образите в Primetime се крие определен прототип – Иван е самият Владо Даверов, Меци Дългия е Слави Трифонов, Хари Братинов е Хачо Бояджиев, а Мими Панова е Лили Попова, някога директор на БНТ. Най-голямата заслуга на Владо Даверов като шеф на филмопроизводството на „Сан Стефано“ е, че през 1998 г. възражда тв киното с драмата на Людмил Тодоров „Двама мъже извън града“, за която пишат заедно сценария.
В Primetime се изявяват само няколко от героите на „Вчера”, объркани и душевно съсипани от домораслата демокрация – емигриралата Вера, гръмналият се полковник Германов, жалкият провинциален журналист Костов. В пиесата „Не бях аз“ обаче ще бъдат само двама – Иван и Дана, чиято любов остана с отворен финал във „Вчера“.
– Повече любов или повече минало, съжаления и носталгия има в продължението на „Вчера“, господин Даверов?
– Човек се бори с тъгата от първия до последния си ден. Тягостното усещане, че животът минава край теб, без да те забележи, предизвиква неудовлетвореност, независимо какво си постигнал. Чувстваш се излъган, измамен от съдбата. От дистанцията на времето голямата, всеобхватна любов изглежда просто като дребен флирт, слънцето се оказва едно от многото във вселената, големите надежди на младостта – панаирджийски балони, които се пукат с банални топлийки. На пейката до теб сяда смъртта. Вежлива, добронамерена, готова да услужи по всяко време.
– Заглавието на пиесата ви е знаково – „Не бях аз“. То означава ли, че героите се отричат от себе си през младостта?
– Обикновено казваме „Не бях аз“, когато сме виновни. Не толкова да убедим другите, колкото да убедим себе си. Това е естественият рефлекс на хората да не поемат отговорност. Дори за дребни, незначителни неща. Едва след това се сещаме, че Господ вижда всичко. Най-често пред вратите на Ада.
– Защо според вас българските „деца на цветята“ не проявиха интерес да променят статуквото, а ловко се вписаха по върховете му?
– Българите сме затънали до гуша в митологеми. Гостоприемни, толерантни, добронамерени, трудолюбиви, услужливи и прочее галещи ухото лъжи. А всъщност българинът е злопаметен, мързелив, завистлив, постоянно наднича в чинията на другия и зачита единствено себе си. На всичко отгоре – огромен конформист. Нагажда се светкавично към всякакви ситуации. Но освен от отговорността, българинът изпитва панически страх и от свободата. От решенията, които трябва да взема сам. Умее да имитира сполучливо стремежа на западните младежи към вътрешен мир, непресторена обич към ближния, искрена ненавист към всяко насилие. Докато баща му не му врътне шамар зад врата. Готов е тутакси да облече костюмчето и да седне зад бюрото, където вече друг отговаря за него. И да колекционира подчинени. Много му се услажда командването, особено върху довчерашните му съмишленици. Говори постоянно за демокрация, обаче дълбоко в себе си крие малък диктатор. Подготвят го за този път на развитие от детската градина. Като му дойде времето, поема по стълбичката нагоре, докъдето стигне. Без скрупули и угризения, подкрепян активно от гордите си родители. „Цветята“ отдавна са забравени. А напоследък въобще липсват. Готви сме да продадем свободата за пари, денонощно се пазарим колко ще ни струва собственото мнение.
– Понеже заговорихме за 70-те и за провалилата се тукашна революция на нравите, да ви питам каква беше атмосферата във вестник „Народна младеж“, където започвате кариерата си.
– Беше преди половин век. Вестниците все още бяха най-важният приносител на информация. Коментари се публикуваха рядко и в повечето случаи бяха „спуснати“ от съответните правителствени ведомства. Или от колегите с пагони, които се намираха във всяка редакция. Хората си бяха същите като днес – добронамерени или злонамерени клюкари, безобидни калпазани, чието главно занимание беше да се топят един друг, обикновени лицемери. Днес няма новини, но изобилстват коментари, в благородна надпревара кой е по глупав и нелеп.
– Вашият роман Primetime, който излезе през 2009-а като продължение на „Вчера“, разкри интересно и симптоматично задкулисие в телевизията. Каква беше БНТ в края на 90-те, когато вие оглавявахте филмопроизводството й?
– БНТ не се развива във времето. И след сто години ще бъде същата. Единствената разлика между днес и тогава е, че в онези години нямаше филмопроизводство. Ракиената революция просто забрави за него. Никога не съм бил администратор и никога не съм разбирал нищо от чиновническа йерархия, но се хванах на бас с Хачо Бояджиев, че ще възстановя производството на филми. Събрах качествен екип и наистина постигнах целта. Излязоха дори някои хитове – „Дунав мост“, „Хайка за вълци“ и други.
– Наистина ли зад всеки от героите ви в Primetime има прототип: Меци Дългия – Слави Трифонов, Хари – Хачо Бояджиев, Мими Панова – Лили Попова? Как се разбирахте с тези хора?
– Всички герои в изкуството имат своите прототипи. Някои от тях поразително приличат на хора, които познаваме, но всъщност са събирателни образи. Дългия например асоциират със Слави, но Дългия от романа притежава качества, за които Слави не може дори да мечтае.
– Как малкото автентични интелектуалци в телевизията тогава се отнасяха към масовата култура и чалгализацията на националния ефир?
– Предадоха се. Дори в известна степен се превърнаха в апологети на този вид терор над изкуството.
– Политическите поръчки на „Сан Стефано“ бяха ли всекидневие?
– Никой не си е позволявал да ми дава политически поръчки. Общувах с малко колеги и нямам представа кои са били професионалните адресати. Но беше очевидно, че политически поръчки се получаваха. Спомнете си само какви предания излъчвахме.
– В края на 90-те подозирахте ли, че за дълго ще останем държавата на абсурдите и експериментите?
– Нямах никакви основания да очаквам нещо друго. Но все пак бях от ония наивници, които смятаха, че всяко начало си има край. За съжаления сбърках.
– Вие сте първият писател и сценарист, който разкрива крепката дружба между политиците и мафията – не се ли страхувахте, някой заплашвал ли ви е тогава?
– Не съм получавал пряка заплаха, но мнозина от издателите започнаха да ме отбягват. Въпреки че печелеха доста пари от моите книги. Намериха се и смели хора, разбира се, те винаги са на линия, когато става дума за истината.
– Защо в България никога няма виновни за това, че историята винаги се повтаря като фарс?
– Куражът да признаеш вината си не е от характерните черти на нашия народ.
– Как си обяснявате тоталната липса на памет у нас – и към достойните, и към престъпните?
– Замитането на проблемите под килимчето е стар български трик. Нежеланието да се помни миналото дава самочувствие на живите българи да правят каквото им хрумне, да оправдават безобразията си с някакъв собствен морал, да се оправдават с новото време и прочее. Предпочитат да забравят, че миналото и отговорност към бъдещето.
– Във „Вчера“ развенчавате фалша на комунизма от края на 60-те, как бихте описали днешното социално и морално лицемерие?
– Комунизмът беше отвратителен социален експеримент, като раково заболяване. Метастазите останаха. Лечението ще бъде дълго.
– Четете ли нашумелите съвременни български романи? Какво ви е мнението?
– Преглеждам някои от тях. Живеем в сложно време, а повечето от тях се отнасят към свят, който ми е непознат.
– Над какво работите в момента?
– Чета Евангелието. Търся истинската история за живота на Исус.
– Както стана със сценария по романа ви „Господин директорът на пристанището“? Търсят ли ви колеги от киното, за да работите заедно или за да се включите във вечните спорове в гилдията?
– Нищо не стана със сценария. Младите режисьори ме смятат за мъртъв. Старите измряха. Аз съм от последните бутилки с качествено уиски на рафта. Търпеливо очаквам Господ да ожаднее.
Българското кино вече е пошъл бизнес, далеч от изкуството
Сценарист е на 30 филма, продуцент – на 50 заглавия
Владо Даверов се отдръпва от киното, след като сценарият му „Господин директорът на пристанището“ три пъти не успява да пробие в комисиите в Националния филмов център. Предполага, че някой ще се заинтересува от историята му в „Кенеди“, но и това не се случва. „Киното вече е пошъл бизнес, който е много далеч от изкуството“, категоричен е той.
Опитът му в индустрията е огромен – той е автор на сюжетите за 30 игрални и документални ленти, продуцент е на 50. Но не обича да се мярка по снимачните площадки. Докато камерите се въртят за „Вчера“, дори не му и хрумва да се меси в режисурата на Иван Андонов. Но с двама от актьорите е близък, свързва ги общата ненавист към войнстващата посредственост. С Христо Шопов и досега продължават да поддържат здрава мъжка дружба. Все така му е мъчно за Чочо Попйорданов – един от малцината, чели романа „Вчера“ преди появата на сценария. Даверов познава Чочо от малък, тъй като е приятел с баща му Иван Попйорданов. Писателят е разказвал, че Чочо е бил „най-гледаното дете в София“, а като тийнейджър не пие, не пуши и има вечерен час. „По-късно си навакса с лихвите и това го погуби“, коментира Даверов. В памет на Иван Андонов, на Чочо Попйорданов, Георги Русев, Никола Рударов, Надя Тодорова и Коста Цонев издателят Иван Сариев пуска едноименното библиофилско томче с черно-бели снимки от терена и с кадри от самия хит. Даверов е категоричен, че преходът у нас започва именно с „Вчера“. Неслучайно от филма за бунта на учениците в немската гимназия в Ловеч през 60-те години липсват цели сцени. Но не чак толкова, колкото от „Царска пиеса“ – филмът по сценарий на Даверов за трагикомедията на артистите през 80-те стига до публиката с минус 30 минути.
В съвременната телевизия явно също няма място за книгите и фабулите на Владо Даверов. „Телевизията е странно добиче. Дебне като хищник, храни се с реални събития, засмуква живота подобно мравояд мравуняка си и го връща на зрителите във вид на обществени норми, правила за поведение, политическа ориентация, представи за добро и зло, красиво и грозно. В известен смисъл изземва правомощията на Господ с наглото си присъствие във всеки дом, раздава правосъдие и опрощава грехове… Хората забравиха да общуват, да клюкарстват и да надничат в чуждия двор; не се гледат в очите, а заедно зяпат поредната тъпа програма, от която очакват отговори на всички въпроси“, пише той в Primetime.
Но духът на Даверов винаги е на билото. През годините се бори с цироза, диабет, емболия, инфекция след командировка във Виетнам, а във Военно-медицинска академия и в „Пирогов“ два пъти го връщат от тунела. По чудо излиза от него, без някакви спомени за светлина и белота. И до днес не може да прежали най-близките си приятели – Христо Калчев, Георги Трифонов, Виктор Пасков, Васа Ганчева, Георги Богданов… Не се отказва да работи – въпреки всички диагнози. Сред последните му засега книги е втората част на „Ягодовите полета“ – за трагичната съдба на интелектуалците от „коминтерновското поколение“. Но разказът и анализът не са от пиедестала на собствената му непогрешимост, просто припомня колко сме дребни и нищожни пред вечността. Писателят отдавна е напуснал и всички „литературни ТКЗС-та“, както самият той нарича творческите съюзи.
Албена АТАНАСОВА
