Виктор Пасков е един от най-забележителните български писатели, осъществили истински пробив в световната литература. Талантлив, хедонист, дързък, често защитаващ непопулярни позиции. Завършва музикална гимназия в Германия, а след това е приет във Висшата академия за музика „Менделсон-Бартолди“. След дипломирането започва впечатляваща оперна кариера, композира театрална музика в Лайпциг, Фрайбург.
Когато вече е утвърден бас-баритон в Рощок, къса с музиката и се отдава на писането. Литературният му дебют – новелата „Невръстни убийства“, която излиза през 1986 година, се превръща в сензация. Само година по-късно на пазара се появява шедьовърът му „Балада за Георг Хених“ – един от най-изящните, красиви и емоционални текстове в литературата ни. Получава за нея Голямата награда на Салона на книгата в Бордо през 1991 г. Възторжени рецензии за него се появяват в най-авторитетните световни издания, сред които „Монд“. Големият ни интелектуалец Цветан Тодоров го сравнява в „Нувел Обсерватьор“ с Уди Алън в най-добрите му години.
По-късно разказва за живота си в ГДР в романа „Германия – мръсна приказка“, а малко преди да си отиде от този свят излиза може би най-скандалната му книга – „Аутопсия на една любов“, която прелива от еротични сцени.
Цял живот визуално е различен от колегите си. Стайлингът му е близък до този на парижката бохема – дълго черно кашмирено палто, фишу или шал, небрежно наметнат върху сакото. Владее изискания флирт с жените – прави умерени комплименти и никога не ги потиска с интелектуалното си превъзходство. Доверява, че човек може да има много любови в живота си. Зависи от капацитета. Някои издържат на болка, други – по-малко, трети рухват и са изпепелени. Нарежда себе си в групата на тези, които издържат. Просто защото не може да обработва информацията, че не бива да се обляга с длан на котлона, когато той е включен на четири.
Бил е директор на Българския културен център в Берлин, както и главен художествен ръководител в БНТ. Повтаря, че се пази „от еднопартийна система, от многопартийна, от демокрация, от демонстрация, от женски бутик за кремове и парфюми, от преса, радио и телевизия, от авторско право, от здравеопазване, от простотия, от интелигенция, от некачествени напитки, от дупките по ул. „Искър“, от кмета на София с неговите визии за дупките, от диалект, тембър и смисъл на депутати и пишман политици, от околната среда в центъра, от коли, таксита и каруци на зелен светофар точно когато съм тъп да мисля, че имам право да премина, от гнусната луканка в кварталния супер, от шибани постмодернисти, инкасатори, патриоти, водопроводчик, учители, роми и Европа, която ми се сърди, че го казвам това за ромите, а самата тя не иска да ги помирише, и най-много – от собствената ми реакция на всичко това. Мисията е невъзможна. Списъкът е огромен“.
Отива си от рак на белите дробове в болница в Берн малко преди да навърши 60.
Публикуваме интервю на Кристина Патрашкова с Виктор Пасков, включено в книгата й „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“ заради важните теми в него, а и по повод 77-ата годишнина от рождението на писателя на 10 септември.
– С какво се сблъскахте в България, откакто се върнахте, господин Пасков?
– Не очаквах, че ще се сблъскам с чудовището страх във всичките му уродливи мутации – агресивен страх, подъл страх, меркантилен страх, угоднически страх, раболепен страх – всякакъв вид страх, само не и страх от Бога. Страхът е оплел държавата България като кукувича прежда, дори и смелите са обзети от някакъв съвсем нелеп, горделив страх.
– Неотдавна се включихте в мълчалив протест на интелектуалци пред парламента. С какво не сте съгласни?
– Нашата идея не бе да сваляме правителството, а да му сугестираме, че насилието ни премазва, че страхът ни парализира, че те са длъжни да предприемат нещо, защото иначе, превръщайки се в аморфна маса, ние ще обезсмислим властта им. Не, хората на изкуството, които бяха там, не се ръководят от формулата „насилието ражда насилие“. В предупредителното мълчание има много по-голям потенциал. То е по-достойно и по-красноречиво. Ние мълчахме. Който иска да прави съмнителни революции, да си организира собствен митинг, да пали, да крещи – сценарият е познат, резултатите – също.
– Как ще отговорите на тези, които смятат, че хората на духа ще останат в историята с това, което създават, а не с гражданското си поведение?
– Ами прави са отчасти. Мартин Хайдегер остана в историята със Sein und Zeif, а не с кафявата си партийна книжка, от което е видно колко са безсмислени всякакви партийни книжки. Но нека да си спомнят защо и как Чаплин емигрира в Швейцария.
Протестът на немските интелектуалци против националсоциализма. Поведението на Сартър и Арагон спрямо действащата във Франция власт. Подписката на най-видните писатели на века в защита на Езра Паунд. Социалната ангажираност на Пикасо. Декабристът Достоевски. И онова оглушително „Аз обвинявам!“ на Емил Зола, което би трябвало да спука тъпанчетата на лицемерите, та макар и с ехото през вековете.
Кому да обяснявам, че гражданското поведение е неотделима част от характера на творческата личност? На не-личности? На хората без биографии? Помните ли онази песен на „Бийтълс“: „Имаше един никакъв човек, който седеше на една ничия земя и правеше своите никакви неща за никого“? Точно тези не би трябвало да спускат указания на хора като Светлин Русев, Румен Скорчев, Сули Сеферов, Андрей Пантев, Вежди Рашидов, и накрая и на мен, какви правила да спазваме, за да спечелим похвала за отлично поведение. Някакъв доцент от БАН ни нарече „абонати на светлината на прожекторите“. Колко е прав! Да, аз съм живял поне три живота в три държави и съм се пържил достатъчно в светлините на безмилостните прожектори, така че отлично знам какво означава това. Той, клакьорът от галерията, може да свирка и да вика „Ууу“ с цялата мощ на белите си дробове – нали за това му плащат – само да не назидава абонатите какво да им бъде поведението. Ние сами сме си платили абонамента на жестока цена.
– Защо според вас е възможно дискредитирането на големите личности?
– Защото в момента политиката (и не само политиката) се прави от дребни, озлобени души. Защото, осъзнавайки невъзможността да се вместят в обема на голямата личност, те се мъчат да я принизят до себе си с всякакви средства – компромати, преследване, съдилища, отнемане на възможност за работа. Голямата личност е заплаха за българите в България. Бълхите трябва да се впият в нечий организъм, да засмучат кръвта му с надеждата, че ще я изсмучат докрай.
В края на краищата се пръскат от хранителна злоупотреба.
– Смятате ли, че у нас има гражданско общество?
– Не, не смятам. Има население, което не е дораснало до тази категория. Мисля, че у нас започва да се заражда нещо като дисидентско движение в средите на интелигенцията. Не се съмнявам, че към тези дисиденти ще се подходи по същия начин, както навремето към големите имена като Солженицин например, Сахаров или Георги Марков. Но в края на краищата именно интелигенцията е гробокопачът на тоталитарната власт, която е достатъчно тъпа и високомерна непрекъснато да забравя този факт. Мисля, че все още живите в тази страна трябва да знаят, че ако не успееш веднага, вървиш към посредствеността, а ако продължаваш да тъпчеш в нея, ще стигнеш до неминуем позор.
– С коя надежда за развитието на страната окончателно се простихте?
– С нито една. В противен случай щях да си скъсам българския паспорт. Аз се надявам, че българският народ ще се събуди една сутрин и възхитено ще констатира, че през кошмарната нощ не се е превърнал нито в американец, нито в руснак, нито в немец, натовец или псевдоевропеец. Надявам се, че постмодернистите в политиката ще разберат, че номерът не е изкуство за изкуството, а човек за човека.
– Между другото, какво ви е най-трудно да обясните на чужденците, когато стане дума за България?
– Защо, когато клатим глава надолу, те мислят, че им казваме „да“, а ние имаме предвид „не“, и обратното.
– Чувствате ли се жив класик?
– Ако някой е написал нещо, което в последните години е преведено на повече от десет чужди езика и има резонанс, то той спокойно може да мине за класик, защото ръкописът му не е изгорял. Това, че е жив, не е негова вина. Само че никой няма да нарече в Германия Гюнтер Грас класик, въпреки че в момента се продава по-добре от Гьоте. Което ми напомня случая с Вазов и Христо Калчев.
Класик ли е Калчев? За мен да, защото помня пасажи и псувни от неговите книги.
Ако и друг си ги спомня – достатъчно е. Лично за себе си смятам, че не съм класик, а неоромантик, което може да е още по-антипатично.
– А как бихте определили времето, в което живеем?
– Ами веднъж бях казал, че то е качамак от абстракции и каламбур от умопобъркани, но Кулеков го каза по-добре: „Шъ съ оправим!“.
– Какво се молите никога да не се случва на народа ни?
– На този народ всичко му се е случвало: и робство, и войни, и свински цар, и вековна кома, и предателства, и Живков, и Костов. Той е един голям Сизиф, който си търкаля нагоре непосилното време, но около него непрекъснато щъкат едни малки сизифчета, които се правят, че вършат същото – още по-лошо! – че всъщност Те му търкалят времето.
Моля се гадното им присъствие да не го отчае и обезвери напълно и той да легне под камъка,
за да го премаже веднъж завинаги.
– Като че ли свирепото настроение никога не ви напуска?
– Аз никога не съм бил в свирепо настроение. Йордан Радичков беше, но вече не е, което ми носи минорно настроение. Колкото до второто – глупакът се надява, умният човек променя.
– Накрая – ако Германия е мръсна приказка, то каква е България?
– В момента псувня на майка от дегенерирал син.