От половин век Стивън Кинг е рок звездата на световната литературна сцена. Неговият пост модернизъм се излива в бестселъри – постоянно, успешно, агресивно. Масова публика обожава хорърите му, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на XX век. За другите му почитатели са „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“, чиито екранизации са номинирани за „Оскар“.
През 1977 година Кинг публикува романа си „Гняв“ под псевдонима Ричард Бакман – за гимназиста Чарли Декър, чието отчуждение от обществото прераства в жестокост, за да стигне до убийство. Книгата е сред най-противоречивите произведения на писателя. Около нея се разгарят дебати за връзката между изкуството и реалното насилие, особено след като романът е свързван с няколко случая на училищни стрелби в САЩ. „Гняв“ обаче поставя въпроса и за отговорността на твореца към собственото му произведение. Самият Кинг спира преиздаването на „Гняв“ през 1997-а, но романът не е официално забранен в САЩ. Кинг решава да ограничи разпространението му заради опасенията, че може да бъде възприет като вдъхновение или оправдание.
Той използва псевдонима Ричард Бакман, за да провери дали негови книги, които не са в хорър жанра ще имат същия успех – въпреки че какъв по-голям ужас от тийнейджър, готов да убива, както е в „Гняв“. И въпреки че Кинг отрича каквато и да е връзка с Ричард Бакман, той е разкрит от предани читатели заради близките стилове и най-вече заради посвещенията към хора, които са близки на Кинг. В крайна сметка писателят устройва мнимо погребение на Ричард Бакман. Твърди, че ръкописът на „Отмъстителите“ – първата му книга след „смъртта“ на Ричард Бакман, е намерен сред вещите на покойния „колега“. Ирационалната връзка с второто си писателско „аз“ Стивън Кинг разкрива в романа „Тъмната половина“. Като Бакман пише още „Дългата разходка“, „Бягащият човек“, „Пътна мрежа“, „Проклятието“.
Албена Атанасова