Когато Доротея Тончева празнува 50 години, а Стефан Цанев – 60, двамата излизат заедно на сцената в Театър „София“ с поетичния спектакъл „Стъпки по облаците“, режисирани от стария им приятел Николай Поляков. Играят представлението само веднъж – рецитират стихове, облечени в царски одежди. Между поемите звучат извънземният кавал на Теодосий Спасов и планетарният глас на Йълдъз Ибрахимова. През този август актрисата, която сякаш е една от описаните от Багряна жени стихии-сестри на вятъра, избира юбилеят й да остане в в сянката на 90-годишнината на съпруга й.
Родена край Добрич 10 години след мъжа си, тя никога не е била обладана от суета. Предпочита да я смятат за анти-звезда, която мрази да обикаля магазините, а за празници подготвя маси за цялата фамилия, която се стига към лятната им къща в Балчик от Москва, Рим, Лондон и Хелзинки. Тогава накуп се събират четири дъщери с мъжете им и вече порасналите деца, които обожават баба си и дядо си. Това е смисълът на всеки празник за Дорис, както я наричат приятелите.
Сцената и екрана, разбира се, й липсват, но възприема философски естествения ход в битието.
Ако Доротея Тончева реши да напише мемоари, които биха били изключително интересни, вероятно ще тръгне от самодейността. Баба й играе в читалищни представления, а самата тя участва в драмсъстава в Двореца на пионерите. Там режисьорът Асен Траянов периодично повтаря: „Какво да те правя с този дебел глас и тази детска физиономийка?!“. Още преди ВИТИЗ, където кандидатства полунелегално заради забраната на баща си – дипломат в Анкара с негативно отношение към актьорската професия, режисьорите Владислав Икономов и Людмил Кирков я снимат в крими сериала „Произшествия на сляпата улица“. Тя е отракана студентка в „Отклонение“ на Гриша Островски и Тодор Стоянов – различен и модерен филм по едноименния роман на Блага Димитрова за любовен сблъсък сред фалша на соцморала от 60-те години. Вече във втори курс се разхожда по коридорите на Киноцентъра, докато чака поредните пробни снимки за „Шибил“, когато я вижда Любомир Шарланджиев и я кани за ключова роля в „С дъх на бадеми“. Убеден е, че не само очите й са зелени и устата й е хубава, а носи талант и притежава характер. В градската драма по Павел Вежинов нейната Мина е двойка с доцента на също толкова младия, красив и сексапилен Стефан Данаилов. „Да представяш на екрана своя връстница, не ще рече просто да играеш себе си“, казва тогава тя. След изморителните кастинги най-после става Рада в „Шибил“. Представя се много добре като неосъзнатата феминистка от мрачните столетия на турското робство, въпреки че критикът Атанас Свиленов в хаплива рецензия обяснява, че му напомня за манекен от магазините на Съюза на българските художници, вероятно заради сукманите с шевици. Доротея ще облече белите ризи на още една Йовкова героиня – Нона по „Чифликът край границата“,
пореден романтичен дует с приятеля и бъдещ съсед Стефан Данаилов.
Любопитно е, че сценарият е на Стефан Цанев, с когото на онзи етап са само добри приятели от столичната арт бохема. Ивайло Знеполски нарича „Нона“ „нашето несъстояло се дворянско гнездо“. Доротея от дете е влюбена в прозата на великия разказвач от родната й Добруджа Йовков, но простреляната Рада и самоубилата се Нона й носят най-големите разочарования в ранната й кариера.
А после идва Сашка в „Бялата стая“ на Методи Андонов – младата съпруга на зрелия учен Александров на Апостол Карамитев. Толкова е добра като влюбената в своя преподавател студентка, която става майка на дъщерите му – изиграва и по-голямата, че й връчват награда на Варненския кинофестивал. Партньорството й с Апостол Карамитев е своеобразен прелом в нейния модус вивенди. Може и да не скандализира с яркоцветни чорапи като Илка Зафирова, но закъснява за снимки, без да се срамува, че целият екип чака само нея. Перфекционизмът на Карамитев променят представите й за професията.
Сред 50-те й образа в киното и телевизията, са и три жени, оставащи предани на левите идеи дори пред лицето на смъртта – Катина в „Черните ангели“, Момичето в „Последната дума“, Йорданка Николова в „Петимата от РМС“. За „Последната дума“
се налага да отрежат косата й – това е наказанието в затвора, където шестте героини излежават присъди
за антифашистка дейност. С момчешката прическа е толкова шик, че режисьорката Бинка Желязкова се прощава с идеята, че е постигнато търсеното „загрозяване“. За разлика от Йосиф Сърчаджиев, който почти се отрича от своя очарователен и чист в младежкия си социдеализъм ватман Андро в „Черните ангели“, Доротея не зачерква твърдата комунистка Катина, чийто прототип е самата Митка Гръбчева. Майката на режисьорката Иванка Гръбчева е известна партизанка и участничка в комунистическите бойни групи, извършвали убийства в столицата, описани в публицистичния й автобиографичен роман “В името на народа“, по който е сценарият.
Митка Гръбчева, чийто сприхав характер е пословичен, настоява Виолета Гиндева
да се превъплъти в нейния образ. Актрисата обаче отказва, защото вече е влюбена в своята крехка Искра – друго красиво момиче от нелегалните, което не може да свикне с кръвта на жертвите, виновни или невинни. Режисьорът Въло Радев се чуди какво да прави, за да укроти Митка Гръбчева, която винаги е готова да размаха съвсем наистина стария си пистолет. В крайна сметка ролята е изиграна от Доротея Тончева, а партизанката остава доволна.
На днешната съпруга на Стефан Цанев обаче й омръзва да влиза все в героични образи и й се иска да се пробва в смешно-драматично превъплъщение, което се случва в „Дами канят“. „Обикновено се мразя, когато се гледам на екрана. Навярно същото би било и в театъра, ако можех да се видя отстрани“, коментира самоиронично тя.
Във ВИТИЗ тя завършва класа на професор Кръстьо Мирски – възпитаник на арт академии в Париж и Виена и с дипломи от Мюнхен и Кьолн. Дебютът й е в Кюстендил. Тя е сестра Янкова в „Рози за д-р Шомов“ на Драгомир Асенов – темпераментна и шармантна, живописната съблазнителна Амалия от „Двубой“ на Вазов, гърбавата Любов от „Последните“ на Горки. Напразно се надява да изиграе и Жулиета. През 1971-а
печели място в Театър „София“, където остава следващите няколко десетилетия.
Един от най-специалните комплименти й прави световният режисьор Бено Бесон. Тя влиза в хитовия му спектакъл „Както ви харесва“, когато Невена Мандаджиева, съпругата на Руси Чанев, излиза в отпуск по майчинство. Доротея е в пълен стрес – дебютът на нейната Розалинда е на гастрол в Букурещ. Бено Бесон долита от Париж и всеки вижда страха в очите на другия, но след овациите я прегръща възхитено и безмълвно. През кариерата си с лекота се вписва във всякакви образи – от Шекспир и Чехов до „Човекоядката“ на Иван Радоев и Младен Киселов.
След като играе 28 сезона е в Театър „София“, се оказва, че няма кой да седне в директорския стол на трупата, доайени в която са самата Доротея Тончева, Коста Цонев и Досьо Досев. „Родена съм за актриса, не за началник“, казва тя, но въпреки това се съгласява да оглави трупата. Уговорката й с тогавашния кмет Стефан Софиянски е за няколко месеца, но остава директор десет години. Особено мъчително е в края на 90-те години на голямата икономическа криза. Нейни колеги през нощта пренасят денкове на гарата, за да изкарат допълнителни пари. Идват смазани за вечерното представление и едва не заспиват от изтощение. Гладуват, за да пестят за семействата си. Въпреки всичко в афиша на театъра за 1998-99 година има пет заглавия на български автори – абсолютен рекорд във времето на евтини комедии и треторазрядни фарсове, които се очаква да вкарат обедняващите зрители в салоните. Тончева се стреми артистите достойно да посрещнат новия век с най-доброто от българската литература. Окуражена е от препълнените извънстолични зали, където зрителите аплодират на крака „Пир по време на демокрация“ на Стефан Цанев. Но е и силно смутена и огорчена от няколко талантливи млади режисьори, които отхвърлят творби от националната драматургия. Без да се прави на народо психолог, Доротея Тончева мрази кухите моди и презира стадната психика.
„Така са ни потискали от векове, че българинът свикна да се страхува.
А когато убиеш духа на един народ, следващите няколко поколения не могат да го възвърнат.“
Когато със Стефан Цанев най-после осъзнават, че освен приятелство, ги свързва и любов, заживяват под един покрив, а после се женят. Малко след раждането на дъщеря им Яна заминават за Пловдив и спят в малка стаичка над Амфитеатъра. Поетът драматург е изгонен от София заради пиесата си „Любовни булеварди“, чиито герои на финала се самоубиват ритуално, отвратени от сивата безнадеждна соцдействителност. Единственият взривоопасен момент е, когато той сяда пред пишещата машина за нов текст, а тя репетира. Ревността не ги умопомрачава, въпреки че Доротея Тончева е сред най-сниманите и изкусителни жени в киното, а около Стефан Цанев се въртят доста актриси, като всяка от тях си въобразява, че известният поет и драматург ще й посвети стихове или пиеса. Той обаче прави това само за съпругата си. Една от пиесите, които Стефан Цанев пише за Доротея, е „Животът – това са две жени“. Не само от любов и защото тя е отлична актриса, а и за да я разсее от мрачните мисли, появили се след двегодишна пауза в ангажиментите й. „Животът – това са две жени“ е за конфликтите между поколенията, традицията и модерността. И потенциалната снаха, и свекървата държат на своя свят. Едната живее между венчилото, раждането и смъртта, другата е имала много мъже и е убедена, че може да обичаш повече от един път. Но и двете осъзнават, че нищо не е черно-бяло.
В спектакъла на Младен Киселов от началото на 80-те години в Театър „199“ Доротея Тончева е младата – в трио с Емилия Радева и Стефан Стефанов, а след години, вече в Театър „София“ е възрастната в компания с Койна Русева и Ангел Генов.
Но не само Стефан Цанев скача посред нощ, за да пренапише реплики в пиесите за жена си. Тя също е готова на всичко за него. Докато той работи своя опус магнум „Български хроники“, Доротея пренася необходимите му стотици книги между София и Балчик – а после автомобилът се счупва. Плътно е до съпруга си и когато той се озовава на кръстопът. Три пъти го канят за министър на културата. Доротея не го разубеждава, но знае, че той за чиновник не става. Тя, нали е директор, отлично познава тегобата, заповедите и алинеите на администратора. Тогава Стефан Цанев категорично отказва, мотивиран от три причини. Дъщеря им Яна, която тогава учи в Класическата гимназия, обявява на семеен съвет, че ще бойкотира евентуалното му съгласие. Негов приятел лекар го предупреждава, че няма да оживее в непоносимата бюрокрация и корупция. Самият Цанев пък не може да си представи, че всеки ден ще е закован за бюрото в министерството. По-ценно му е да бъде, а не да има. А изкуството е първо след семейството, въпреки че, според него, то не е отражение на действителността. Казва го и в следващата пиеса за Доротея Тончева – „Цигуларката на Бога“. 30 страници монолог – страховито дори за опитна актриса като нея. Репетира шест месеца по шест часа на ден, докато текстът и смисълът му се наместят в клетките й. Героинята й споделя мигове от своите виртуозни изпълнения, когато в Генуа свири 24-те капричия на Паганини, а на другия ден я провъзгласяват за „Цигуларка на Бога“. В момента на разказа художник рисува портрета й, а тя излива душата си – славата като миг от вечността, разочарованията, любовта и раздялата, самотата извън преходния блясък. Изповед за съдбата на артиста. „Бог сам избира онези, които да довършат неговото дело на земята. Хората на изкуството са целунати от Бога, но са и обречени до смърт да създават красивото и безполезно нещо, наречено изкуство. Тази обреченост се превръща в проклятие“, казва Стефан Цанев за пиесата, в която Дяволът също се опитва да се намеси, а в нея звучи не само Паганини, но и отчаяното цвилене на кон. Има ги и циганинът, и красотата, и изкуството като съпротива срещу смъртта. Защото, както твърди Стефан Цанев, „въображението усъвършенства човека, карайки го да търси нещо, от което няма нужда, което не се яде, не се пие, не се облича, но което го издига над животните и растенията и го прави човек!.“ „Драмата на тази жена е, че иска да бъде Цигуларка на Бога, ама в свой спектакъл“, анализира Доротея Тончева героинята си. За самата нея няма нито ад, нито рай – животът е единствен, тук и сега. Затова трябва да оставиш следа.
Албена Атанасова