Доайенът на режисьорите у нас Людмил Стайков ще навърши 89 години на 18 октомври. Човекът, създал най-мащабните български филмови продукции, навлиза в своите 90. За мнозина той си остава скромният и доста мълчалив човек, но в същото време е истински гигант в работата си. Сякаш за него се знае много, а едновременно с това е и тихият непознат. Той рядко говори пред медиите. Неговите филми обаче казват много. Самият Людмил Стайков притежава огромен брой награди, получени у нас и по света, но най-голямата му я даде публиката. Именно тя в допитване на БНТ през 2015 г. избра „Време разделно“ за филм на столетието. И то със забележителните 44,38 процента от зрителския вот. Второто място бе за „Козият рог“, а третото – за „Оркестър без име“.
„Време разделно“ излиза на екран през 1988 година и е с рекордната дължина от 288 минути. Първата му част е гледана от над 5 милиона зрители, а заедно с втората аудиторията става над 10 милиона. Филмът влиза в основната селекция в Кан, участва на фестивалите в Токио, Сиатъл, Лос Анжелис, представен е още в Италия и Англия.
„Няма причина да не вярвам на публиката и въобще на хората – казва преди години Людмил Стайков. – Те са докоснати от този филм. Благодарен съм на съдбата, че ми даде възможност да се срещна с великолепния роман на Антон Дончев и с всички, които участваха в пресъздаването му. Зрителите имат своето основание да го определят за филм на столетието. Благодарение на него обходих целия свят. По време на снимките голяма роля изигра природата, присъствието на Родопа планина беше ненатрапчиво зримо, като още един главен герой на творбата. Природата е адекватна на драмата, на това, което е ставало с хората. Имах усещане, че тя е прегръщала в пазвите си страданията им и ги е пазила.“
Всъщност Людмил Стайков е можело да се размине с филмирането на „Време разделно“. Няколко години след като романът на Антон Дончев вижда бял свят, към творбата интерес проявяват филмови гиганти като „Калъмбия Пикчърс“, „Парамаунт“ и „Мосфилм“. От романа се интересуват кинаджии от ранга на съпруга на София Лорен Карло Понти и знаменития руски режисьор Сергей Бондарчук. За главните роли се спрягат имена като Лорънс Оливие и Антъни Куин. Но тогава хората от ЦК на БКП са непреклонни и категорично отказват да разрешат на чужди кинаджии да снимат „Време разделно“, смятайки, че това ще е капитулация на нашата кинематография пред западната филмова индустрия. Продукцията все пак е поверена на Людмил Стайков, който вече е оставил забележителна следа с трилогията „Хан Аспарух“.
Във филма все пак има чуждо участие и то е на актьора Валтер Тоски, който изпълнява ролята на Венецианеца. Свидетели на снимките разказват покъртителна история, свързана с неговата изява. Тя е от момента, когато в турския конак са вкарани жени и момичета, а българките са подложени на жестока гавра. Абдула Венецианецът е ислямизиран племенник на Караибрахим. Родители отиват при него и молят да пусне децата им. В този момент Тоски трябва да произнесе реплика, но… мълчи. Камерата спира. Людмил Стайков отива при него, за да разбере какво става. Пита го дали може да го продължи. Той потвърждава. Отново пускат камерата, но нещата се повтарят. Режисьорът отчаяно пита: „Валтер, кажи, приятелю, какво има?“, а Тоски отговаря: „Не знаех, че ще участвам в такъв филм. Страшно е. Аз съм малък актьор, играл съм в скромни филми с малко персонажи и никога не съм бил в толкова грандиозна продукция“.
Людмил Стайков е щял да се размине и със снимките на трилогията за „Хан Аспарух“. Тогава обаче се развихря голям скандал между сценаристката Вера Мутафчиева и определения тогава като режисьор Вили Цанков. За главната роля е поканен един от най-популярните артисти тогава – Стефан Данаилов. Да, но Мутфачиева и Цанков коренно се разминават във вижданията за образа на хана. Нито един от двамата не отстъпва от позицията си и в крайна сметка Вили Цанков е отстранен, а неговото място е заето от Людмил Стайков. Самият той също не е в прекрасни отношения с нечовешки интелигентната, но неотстъпчива Вера Мутафчиева. Стига се до разправии, но все пак мащабната продукция е завършена и излиза на голям екран в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Трите части на екранния епос са гледани от над 10 милиона зрители.
Покрай „Време разделно“ често става дума за връзката на Людмил Стайков с Родопите и това съвсем не е случайно. Той е роден в София, но родителите му са родопчани от Пещера. Именно там бъдещият режисьор гледа първите филми в живота си и завинаги е пленен от магията на киното.
Стайков завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1959 година, но по-късно избира да се посвети на режисурата и от 1965 до 1970 г. работи в театъра в Бургас. Дебютира в киното през 1972 с филма „Обич“ по сценарий на Александър Карасимеонов и Константин Павлов. Още с първата си продукция постига забележителен успех, затрупан е от похвали както от критиката, така и от зрителите. За този филм голямата звезда на италианското кино Джина Лолобриджида казва: „Малко бях слушала за България, но вашият филм „Обич“ ми разказа доста неща за страната и хората ви, които обикнах. В него открих достойна художествена защита на любовта, хуманен патос, изразен искрено, топло и спонтанно“.
Дебютният филм му носи златен медал на Международния фестивал в Москва. 1977 пък е годината, когато продукцията му „Допълнение към закона за защита на държавата“ печели наградата „Сребърен Лачено“ в Италия, а през 1980 с „Илюзия“ постига още по-голям успех – удостоен е с големите награди на фестивалите в Карлови Вари и в Кито, Еквадор, както и с приза за режисура на Съюза на българските филмови дейци.
Въпреки впечатляващите си постижения, когато е избран за директор на Българска кинематография, спира да снима филми, за да не го обвинят в конфликт на интереси. Посвещава се изцяло на преподавателската си работа в НАТФИЗ и обучава студенти, разкривайки им тайните на филмовата и телевизионна режисура. През 1988 година Людмил Стайков става професор, а през 2004 е избран и за академик.
От първо лице
Людмил Стайков:Нищо не съм правил по задължение, отговарям за всеки кадър
Това интервю е от 1997 година и е за книгата „Всяка неделя – легендата и нейните герои“. В него Людмил Стайков е по-откровен от всякога и говори не само за филмите си, но и за себе си, което изключително рядко е правил в медиите.
– Какво е киното за вас, г-н Стайков?
Киното е една голяма и красива илюзия, без която човек не може да съществува.
– Вие участвате в тази илюзия.
Човешкият живот е невъзможен без малко илюзия. Тя е необходима, за да запази човек равновесието си.
– Филмът ви „Хан Аспарух“ е първата наша продукция, показана в Америка, макар и в съкратен вариант? Как се прие там?
Този вариант е познат като „681 – величието на хана“, докато оригиналният филм е трилогия с три самостоятелни заглавия. Монтажа на съкратената версия беше с мое участие. Дублажа направихме в Холивуд.
Краткият вариант беше включен в програмата на един от най-големите световни фестивали – Монреалския – през 1985 година. Той влезе в селекцията 16 избрани филми от цял свят в рамките на фестивала в Токио, а Американският филмов институт го показа в Лос Анжелис. Филмът беше дублиран в различни части на света и „проговори“ на немски, френски, испански, хинди и други езици, освен български и английски. И все пак аз се отнасям с известни резерви към този съкратен вариант. Дори се шегувах, че е клип, който трае час и 25 минути. Тези мои резерви се споделяха и от други специалисти у нас и в чужбина, които познаваха и двете версии.
– Когато трилогията излезе на екран, се понесе слухът, че един от войниците е с електронен часовник.
Аз също чух това и се мъчих да го открия сред десетките хиляди участници, но така и не можах да видя този часовник. След като всички са единодушни, сигурно го е имало. Такива работи стават в киното и ето че се превръщат във феномени. Какви ли не истории има около един филм, когато той се снима…
– Какви?
Снимахме „Илюзия“ в едно селце и накрая минах по улиците, където бяхме работили. Беше страшен студ. С изумление видях, че на една от чешмите с каменен постамент стои възрастен селянин, абсолютно неподвижен и почти замръзнал. Той вече беше заснет във филма. Приближих се до него и го попитах: „Какво правите тук? Снимките свършиха!“. А той ми отговори: „Не знам това. При мен дойде един човек и ми каза да стоя тука, докато не ми каже да сляза. Аз съм участвал в две войни и знам, че заповедта трябва да се изпълнява. Той още не ми е казал да сляза и аз трябва да го чакам“.
Бях сигурен, че само след половин час този възрастен човек нямаше да бъде жив, но щеше да остане да чака отдавна заминалия за София асистент-режисьор. Винаги, когато гледам „Илюзия“ и този селянин се появи на чешмата, със сълзи се усмихвам на тази негова преданост към киното и живота.
– Имате ли филм, който съжалявате, че сте приели да правите?
По задължение нищо не съм правил и отговарям за всеки кадър. Аз съм безпомощен да изпълнявам поръчка в изкуството. Трябва да повярвам в това, което правя, иначе не мога да поведа артистите в посоката, в която върви един филм. Винаги съм бил откровен и честен с хората.
– Къде си държите наградите?
Разпилени са на най-различни места. Не съм подреден човек в това отношение. Наградите не ми носят позитивна енергия. Обърнат съм не към миналото, а към плановете за утре.
– Това, че режисьорът остава зад кадър, не ви ли е тежало?
Така е. Режисьорът остава зад кадър в своите филми. Името се научава, но хората не знаят как изглежда този човек. Няма да забравя как, като съм участвал във „Всяка неделя“, след това хората са ми казвали, че са изненадани от начина, по който изглеждам. Те вероятно са очаквали да видят двуметров гигант. Аз по природа съм доста свенлив човек, да не кажа плах, и може би с визията в моите филми компенсирам това.
– Защо толкова критики се посипаха върху главата ви, когато се разделихте с поста на шеф на кинематографията?
Не съм чул да се изсипе нещо само върху главата на Васил Левски.
– От какво най-много ви заболя?
Бях прочел, че съм бил на фестивал в Кан като генерален директор на „Българска кинематография“, където отличиха наш анимационен филм. Там съм говорил за тази награда и за самия форум в изключително негативен план. На коктейл свидетели били чули това. Оказа се, че в този период не съм бил генерален директор, не съм ходил въобще на този фестивал, а самите режисьори, които били чули тези мои думи, заявяват, че няма такова нещо. Да не говорим, че в нашата световна кинопанорама, където лично правех селекцията на филмите, основното присъствие на чужди продукции беше именно от фестивала в Кан, който съм представял по най-пълноценен начин.
Когато се разбра, че ще потърся съдебна защита, и започнах процедура срещу тази публикация, се обади непозната журналистка и каза, че всичко, което е написала, е абсолютно невярно и че тя е била принудена. Какво можех да направя след всичко това?
– Страшна ли беше цензурата в киното, в изкуството въобще, по онова време?
Цензурата е нещо, което си съществува. Това не важи само за България и нашата система. Тя се забелязва, когато е в по-примитивен и балкански вид. Цивилизованите държави са постигнали съвършенство в това отношение и там тя не се забелязва.
– Не са ли ви карали да режете някои епизоди?
Мога да си позволя да ви кажа – авторитетът ми не позволяваше някой да ме кара да режа епизоди. Отговарял съм по такъв начин, че е ставало неудобно да се говори на тази тема. Не съм рязал епизоди и не ми е налагано това.
Този мой авторитет аз съм използвал и като генерален директор на кинематографията и много наши филми отидоха на международни фестивали, благодарение на активната защита на творби и режисьори. Това е нещо, което никога не съм си позволявал да изтъквам. Даже със закъснение някои колеги са научавали какво съм правил за тях и са идвали да ми благодарят. По време на присъствието ми в кинематографията не е упражняван никакъв сериозен активен натиск, а когато е бил правен опит, съм казвал, че е много по-лесно да ме сменят, отколкото да бъда убеден да правя нещо, в което не вярвам. Говоря за периода, в който аз бях на този пост.
– Нашето кино обаче помни случаи като цензурата, наложена на филма „Една жена на 33“.
Разбира се, не искам да кажа, че в киното е нямало творци, които са били довеждани до тежки моменти заради цензурни и други изисквания. Вие ме питахте за мен и аз искам да съм откровен и не желая да си приписвам дисидентски заслуги, каквито си приписваха много интелектуалци. Колкото до „Една жена на 33“, аз защитих този филм и наредих да го пуснат на екрана и той излезе.
Сега ми е мъчно, че не съм направил много от филмите, които бих могъл, заради обещания пред колегите. Когато поех Кинематографията, казах, че докато съм директор, няма да правя филми, за да не бъда заподозрян в използване на служебното ми положение. Изпълних това обещание и за пет години не снимах нито един, но това не само не се забеляза, а се обърна и срещу мен. Аз съм ощетен с ненаправени филми.
Стойко Пеев: Бях студент, когато ми повери ролята на хан Аспарух
„Когато Людмил Стайков ми повери ролята на хан Аспарух бях студент в трети курс във ВИТИЗ и нямах никакъв опит в киното. Още от първи курс обаче ходех да яздя в конната база на Киноцентъра. Там ме видя вторият режисьор на филма Соня Христова и ме покани на пробни снимки.
Направихме ги, но заминах за Ленинград, сега Санкт Петербург, на разменни начала с техния театрален институт. На петия ден се обадиха спешно да се връщам в България, тъй като Людмил Стайков е харесал моите снимки. Като се видяхме за първи път той ми каза: „Стягай се, момче, след месец почваме да снимаме, ти ще играеш Аспарух“. Стайков е един магьосник на снимачната площадка. Така те омайва, че в крайна сметка изпълняваш точно това, което се иска от теб. Преди всяка сцена си приказвахме доста и ролята се получи, защото той имаше ясна представа какъв трябва да бъде образът на Аспарух. С шефа на каскадьорите Димитър Кехайов успяхме да го убедим да нямам дубльор. В една от битките обаче за малко да остана без едно око. Каскадьор, без да иска, ме рани с меч. Три минути си държах ръката над удареното място и не смеех да си разтворя шепата, да не се окаже, че окото ми е в нея. Слава богу, ударът беше в костта над окото.“
По време на снимките Стойко Пеев преживява и още един, много по-тежък момент. Съобщават му, че сестра му е починала, убита в катастрофа. Единственият ден, в който актьорът отсъства от снимки, е, когато отива на погребението й. Въпреки голямата лична загуба Стойко Пеев събира сили и продължава работата по филма, за да превърне ролята на Аспарух в коронна за своята актьорска кариера.
Аня Пенчева: Първо ме разплака, после ме съблече и накрая ме целуна
„При снимането на „Хан Аспарух“ за мен имаше много първи неща, но никога няма да забравя указанията, съмненията, упреците, похвалите и колко умело, тихичко и манипулативно Людмил Стайков ме насочваше към духа на онези българки със смирение, с възпитание, с уважение и с подчинение. Спомням си и как много професионалисти, които тогава работеха в киното, не вярваха, че може да се направи такъв филм. Повтаряха, че е невъзможно и парите ще отидат на вятъра. Но чудото се случи.
Аз попаднах във филма по най-необичайния начин. Людмил Стайков няколко пъти казвал на двете си помощнички: „Намерете ми актрисата Аня Пенчева!“. Но те му отвръщат, че това е несериозно и не ставам за кино. Даже му обясняват как се възстановявам някъде със счупен крак. Но той настоява: „Без крак, без ръце, без глава – искам да видя Аня Пенчева!“. 
Людмил вече беше започнал да снима „Хан Аспарух“ и мен ме заведоха направо в Плевен. Облякох дрехите и снимах, без дори са съм чела сценария. Във филма за първи път се съблякох гола и цял живот ще помня този епизод, който снимахме в Киноцентъра. Мислех, че тази голота ще срине бъдещето ми. Бях безкрайно притеснена, може би необяснимо за останалите, но обяснимо за мен – това е възпитанието ми. Първоначално даже отказах. Но Людмил Стайков се ядоса: „Как няма да се съблечеш?!“. Гледаше ме обезумял и нареди всички да напуснат шатрата. „Не виждам защо трябва да се събличам!“, отговорих аз. „Ама аз виждам“ – настояваше той. Стоим така, гледаме се и аз се разплаках. А той тихичко ми каза: „Прави бяха асистентките, трябваше да взема красива манекенка, която да изпълнява всички мои желания, без да пита защо“. Помня, че ми стана много топло в главата, сякаш цялата кръв нахлу в нея. После направихме само един дубъл. След това Людмил дойде до мен, целуна ме и каза: „Браво, моето момиче! Не беше страшно, нали?“.
Винаги, когато се сещам за „Хан Аспарух“, се връщам към този горчив спомен – как научих един актьорски урок по трудния начин. Мога спокойно да кажа, че Людмил Стайков ме направи актриса.
Години по-късно ме снима и във „Време разделно“. В един от епизодите Стойко Пеев ме „изнасили“ върху един мравуняк. Като видях, че всички камери работят, разбрах, че няма да има втори дубъл. Стойко започна да ме мята и да разкъсва дрехата ми. Заритах го, но той раздра гърдата ми, от която потече кръв, а след това ме хвърли на земята. Така от „Време разделно“ за цял живот ми остана белег от Стойко!“
Васил Михайлов: Покланям му се, защото ми гласува доверие
„Людмил Стайков ми се обади и каза, че иска да ме пробва за ролята на Кубрат в „Хан Аспарух“. Отидох на грим в пет часа сутринта и чувам по мегафона: „Васил Михайлов – Кубрат, на терен!“. Бях с едно наметало от бял тигър, купено от Западна Германия. Тръгнах по брега, край войниците – 17 000 ли бяха, 27 000 ли, и взводовете млъкваха. Тогава си казах на акъла: „Май ще се получи!“.
Покланям му се на Людмил Стайков, не защото е академик, а защото ми е гласувал доверие в тия два големи филми – „Хан Аспарух“ и „Време разделно“. Само те да са ми – стигат. Тези роли най-много съм ги преживял. И като подготовка, и като снимки.“
Жени се за Виолета Донева, синът им е заразен в родилното
Актрисата е зловещо убита от своята внучка Ивета през 2022 година
Людмил Стайков никога публично не е разкривал нищо за личния си живот. Най-вероятно е привърженик на тезата, че щастието обича тишината, и пази личното си пространство далеч от хорските погледи.
В зората на своята кариера той сключва брак с актрисата Виолета Донева и я снима в три от своите филми – „Обич“, „Илюзия“ и „Допълнение към закона за защита на държавата“. Двамата стават родители на момче, но за съжаление, бебето се разболява. „Синът ни беше заразен още в родилното отделение – разкрива Виолета Донева. – На всичко отгоре беше и много злояд. Заради него отидох при Ванга. Тя много подробно ми разказа за убития ми баща – красив офицер на бял кон, преминаващ по моста. И едва накрая каза само: „Детето ке оздравее!“.
Така и става. Синът им Иво Стайков не само оцелява, но дори тръгва по пътя на баща си и става режисьор. Уви, до този момент обаче не може да се похвали с успехите на именития си баща.
След развода на родителите си остава при Людмил Стайков, а майка му заживява с детската си любов – баскетболиста Атанас Грънчаров.
Животът на Виолета Донева завършва трагично, след като е убита от собствената си внучка. На 19 октомври 2022 година двете са сами в жилището на актрисата. Според разследващите внучката Ивета Стайкова взема кухненски нож с дължина на острието 12 сантиметра и нанася с него 54 прободно-порезни рани в областта на главата и тялото на пострадалата. 6 от тях засягат жизненоважни органи. Нараняванията водят до остра кръвозагуба, в резултат на която настъпва смъртта на актрисата.
След като убива баба си, Ивет напуска жилището в 5.14 часа на 20 октомври. Камери заснемат как тя си тръгва, а дрехите й са окървавени.
Ивет Стайкова е осъдена на 17 години затвор. По време на делото тя се опитва да се защити, твърдейки, че не е извършила убийството. Съдът отказва да намали присъдата й.
Антон СТЕФАНОВ