Остават броени часове до края на една наистина въздействаща изложба от есенния културен живот в София. До 15 октомври галерия „Средец“ към Министерството на културата подслонява „Диарбекирски дневници“ – експозиция на художника Филип Попов, която превръща черния туш в метафора за историческа болка, архитектурна монументалност и непреходен стремеж към свобода. За да разберем дълбочината на този проект, трябва първо да се вгледаме във визуална култура на неговия автор. Филип Попов е сред онези български творци, които владеят до съвършенство баланса между чувствителност и свободния творчески жест. С богата си практика в областта на графичния дизайн, илюстрацията и пространствените изследвания, той носи специфичен аналитичен поглед към формата – при него всяка линия е строго премислена, а композиционната конструкция никога не е случайна. В новия си цикъл Попов надгражда миналогодишните си пластически търсения за същия град, дефинирани тогава от изкуствоведа Антон Стайков като опит за разкриване на едно място, нарочно толкова недостъпно далече, че връщането от него да е невъзможно трудно. Днес Филип Попов надмогва чисто архитектурната деконструкция и навлиза надълбоко в екзистенциалния и исторически слой на паметта.
Диарбекир не е просто далечна географска точка в Югоизточна Турция, а символ с тежко, почти митично съдържание. Разположен на брега на река Тигър, днешният двумилионен, динамичен и пулсиращ град носи в основите си една от най-величествените и страховити цитадели в светa. Изградена от масивен черен базалт, тази крепост е толкова гигантска и монолитна, че остава едно от малкото ръчно изработени човешки творения, видими дори от открития космос. За българската национална памет обаче името Диарбекир носи конкретен и болезнен отпечатък. През XIX век – в годините на борба за църковна и национална независимост – крепостта се превръща в най-страшното място за заточение в Османската империя. Стотици български духовници, революционери, учители и будни граждани са изпратени зад нейните дебели черни стени. За мнозина това е път без връщане, но онези, които оцеляват, оставят след себе си дневници – безценни свидетелства за силата на духа, за самотата и за сблъсъка с една сурова реалност. Филип Попов стъпва на този терен не като историк, а като визуален хроникьор. Вдъхновен от личното си пътуване до Диарбекир, той усеща как под съвременния слой на модерния град продължава да вибрира древният базалт, напоен с насилие, болка и историческа памет.
Изборът на дневника като формален и концептуален тук не е случаен. В историята дневникът никога не е бил просто лична записка, а най-деликатното и същевременно най-устойчивото оръжие срещу забравата. За заточеника воденето на дневник е било акт на съпротива – начин да запази разсъдъка си, да отбележи изтичането на времето и да декларира, че въпреки физическото затворничество, духът му остава свободен. В изложбата всяка творба функционира именно като лист от такъв визуален дневник. Работите са изпълнени изцяло с черен туш – медиум, който носи двойствена метафора. От една страна възпроизвежда плътността, тежестта и невъзприемчивостта на черния базалт. От друга – тушът е класическото средство за писане, за оставяне на следа върху хартията. Черните линии и петна върху бялата хартия сякаш конструират имагинерните скелети на града, термитното натрупване на килии и сгради, но и вътрешния пейзаж на заточеника, превръщайки архитектурата на затвора и архитектурата на душата в едно цяло.
Върху всяка една от творбите в експозицията присъства особен, графично акцентиран детайл – печат с древната сентенция, приписвана на цар Соломон: „И това ще мине“. Този печат не е просто декоративен елемент, а своеобразен философски ключ към цялата изложба. Поставен върху черните базалтови визии, той функционира като визуален и концептуален мост между преходното и вечното. За заточеника тази фраза е била последната утеха сред мрака – напомняне, даващо сили да се издържи и най-тежкото изпитание. За тиранията тя е предупреждение, че и най-дебелата базалтова стена, и най-жестокият режим рано или късно се разпадат пред неумолимия ход на времето. За съвременния наблюдател пък тя е екзистенциално напомняне за кръговрата на историята и за това, че страданието е само епизод от по-голямата човешка драма. Изложбата в галерия „Средец“ е рядък пример за това как съвременното българско изкуство може да борави с историческата памет без патетика. Филип Попов предлага зрял и въздействащ визуален език, който кара зрителя да спре и да почувства тежестта на черния туш. Ако все още не сте успели да потопите сетивата си в този базалтов свят, имате на разположение броени часове. Не пропускайте възможността да отворите тези „дневници“ – защото те разказват не само за Диарбекир, но и за самите нас, за нашата свобода и за онова, което остава, когато всичко друго премине.
Пламен В. Петров