„Животът невинаги е забавен. Уви, няма как постоянно да се заливаме от смях. Но пък е възможно с усмивка да преминем през отрязъка от време, който ни се полага. Или поне да опитаме.“ Това е щрих от философията на Георги Мамалев, който вече 50 години умело преплита комедията с драмата в Народния театър като Аврам Совалката в “Опит за летене” на Радичков, Сречко Розмарина и Бато в “Сборен пункт” от Душан Ковачевич, Загорецки в “От ума си тегли” на Грибоедов, Вазовият Фратю в “Чичовци”, Дромио в „Комедия от грешки“ и Пък в „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, Шура Балаганов във „Великият комбинатор“ по Иля Илф и Евгений Петров, Рафаеле в „Призраци в Неапол“ от Едуардо де Филипо, Пазачът в „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, Неразумният в „Рейс“ и Чиновникът в „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, Симо в „Да се провреш под дъгата“ от Георги Марков, инспектор Тръскот в „Обир“ от Джо Ортън, Геноле в „Аз плащам“ от Ив Жамиак.
Актьорът, току-що празнувал 74, е от малкото известни мъже на сцената и екрана, за които времето сякаш е спряло. Не само защото всеки ден изминава по няколко километра в Южния парк. Духът му е силен. А в маймунджилъците на неговия скъперник по Молиер – най-новата му роля в академичната трупа, има много и от ярките персонажи в дипломните представления във ВИТИЗ. Още оттогава умее да се разпищолва, съчетавайки ирония и самоирония, черен хумор и гротеска. Но е различен от тъжния клоун в стила на Парцалев или Константин Коцев, от които се учи. Неслучайно от ВИТИЗ директно прекрачва в Народния театър. Темпераментът му трансформира в движеща сила всеки от образите, позволявайки му да се дистанцира от масовите майтапи, типични за халтурите. Съчетава енергията на жанровете, заличавайки границите между смешното и тъжното, така както се случва в истинския живот. Но винаги е позитивен, затова го наричат „човек за обичане“. Режисьорите го харесват, традиционно е пълен с идеи. В киното му позволяват всякакви импровизации – във филмите и в сериалите. Той е в казармата, когато Христо Писков и Ирина Акташева го викат във Варна, за да го снимат в “Като песен”. Дебют при двама от най-големите кинаджии се оказва огромният му късмет в седмото изкуство, за да стигне до “Записки по българските въстания”, „13-та годеница на принца“, „Звезди в косите, сълзи в очите”, “Бъди благословена”, “Двойникът”, „Господин за един ден“, „Константин Философ“, „Адио, Рио“, „Летете с Росинант“, „Летовници“… Народът, чието най-голямо забавление през соца и непосредствено след него е пред телевизора, аплодира героите му в „Клуб НЛО“ – майстор е на малкия човек, чието голямо чувство за хумор го превръща в емблематичен зевзек. „Хората те уважават заради това, което вършиш. Името и популярността идват по-късно“, категоричен е той. И споделя, че не се плаши от времето, а от пороците на човеците.
Георги Мамалев: Доигравам мача като актьор
Успехът е нетраен. Неуспехът не е вечен
– Как успяхте да се задържите толкова време в Народния театър, господин Мамалев?
– Това е най-големият, най-силният, най-мощният театър в България. Репертоарът му е много интересен, има постановки на европейско ниво. Вече от няколко сезона играя Големанов в едноименната пиеса и залата е пълна. Хората искат да гледат реалистична, социалнополитическа комедия и режисьорът Стоян Радев направи всичко възможно, за да звучи тя по-съвременно. Всички играем така, сякаш събитията се развиват сега, което си е и така. Ст. Л. Костов пише „Големанов“ преди 100 години, без да подозира, че всичко, което се случва в пиесата, един ден ще се превърна в действителност. Една от героините пита Големанов „Кой да стане министър на търговията?“, а той отговаря: „Ох, не знам, толкова комбинации се развъртяха, че направо ми гръмна главата“. А шефът на партията, освен че стана министър-председател, взе и външното министерство. Това е истинската и силна драматургия – която и след 100–200 години пак звучи актуално. Има много други подобни реплики в постановката. От една страна е хубаво, но от друга е тъжно, че за 100 години политическите нрави не са мръднали.
– Спомняте ли си вашия дебют на академичната сцена?
– Мои кръстници са Любо Кабакчиев и Георги Георгиев-Гец в „Опит за летене“ на Йордан Радичков. Навремето, за да останеш в системата на столичните театри, дебютната роля се играеше пред комисия. Правеха се специални афиши. Моят дебют беше с Аврам Совалката в „Опит за летене“. В края на спектакъла Любо Кабакчиев и Георги Георгиев-Гец ме изведоха на сцената, за да ме представят на комисията и публиката. От няколко години отново играем „Опит за летене“, но вече съм в ролята на Даскал Киро. Сега обаче няма много млади комедийни актьори. Не знам защо комедията често се счита за нещо глупаво. Такова е отношението на гилдията към комедийните актьори. Не само у нас. Режисьорите често бъркат и смятат, че щом някой е грозничък, значи е смешен. Но не е така. Има комици, които са хубави, но играят смешно. Комикът се ражда. Да, той не получава признанието, което заслужава, но пък се превръща в любимец на публиката.
– Удовлетворен ли сте от своя път?
– Когато дойдоха промените, вече бях на определени години, а и трудно можех да работя тази професия някъде другаде. Изминал съм пътя от малкото село, през по-големия град до центъра на София. Да, огромно щастие, късмет и отговорност е да съм толкова време в Народния театър с много големи актьори и режисьори. Доволен съм! Мечтаех си за някои роли и ги изиграх: като Ричард III, чиновника от „Сако от велур“ и Големанов – най-мечтаната ми роля! Доигравам мача, карам последни обиколки. Като актьор това са последните ми роли, така че не ме питайте какви са бъдещите ми творчески планове. На тази възраст да имам големи творчески планове звучи несериозно. Реалист съм. Наскоро се шегувахме с колеги, че навремето момичета ни спираха, за да признаят колко ни харесват. Сега младите госпожици казват: „Баба много ви харесва“ Актьорът умира, когато си отиде и последният му зрител. Така че в историята остават единствено наистина гениалните като Чарли Чаплин. Съществува израз, че ние, актьорите, пишем с пръчка в бързотечаща вода – постепенно с времето всичко си отива.
– Но вашият отпечатък в театъра, киното и телевизията е твърде сериозен, няма как да бъде отмит от времето…
– За да ти се случват хубави неща в тази професия, не е въпрос само на талант и късмет. Славка Славова казваше, че талантът е като свещ и трябва да я пазиш, за да гори по-дълго. Радвам се, че и досега хората харесват „Оркестър без име“ и могат да ни видят цялата тумба млади и хубави. Вече над 40 години се гледа и дано да продължи, защото има безброй филми, за които хората не се и сещат. Факт е обаче, че има филми, трудни за гледане. Но да не забравяме, че киното се прави с пари, а голямото кино – с много пари. В театъра е различно, той се развива добре, колегите играят много, има публика. Но в световната драматургия няма достатъчно роли за възрастни актьори. Не се имам за легенда. Не съм направил нещо кой знае какво, просто си свърших работата. От дете мечтаех да стана артист и го изпълних. Общувах с големи артисти, което е много важно.
– Неведнъж сте критикувал нравите в обществото ни. Какви, според вас, са причините за деградацията?
– Много са. И ще ставаме все по-зле. С навлизането на технологиите хората се променят, заживяват все повече с апарати, отколкото със себеподобни. Ако човечеството се развива така, в един момент няма да има нужда от него. Няма да има нужда от хора. Защото апаратите, изкуственият интелект няма да замърсяват околната среда. Те не използват никаква енергия освен електричество и ще могат да се зареждат от слънчевата светлина. По този начин ще бъде спасена Земята, но ще бъде ограничена свободата на човека да се развива. В бъдеще военните конфликти няма да са между войници, а между роботизирани армии. Като видиш в парка момче и момиче, те се взират в телефоните си. Не си говорят, не се прегръщат, както правехме ние навремето. Техниката стана по-важна от човека и от човечността. Да, преди живеехме по-бедно, но имаше човещина и общуване. Не можем обаче да спрем развитието на технологиите.
– Имал ли сте предложения да влезете в политиката?
– В началото на демокрацията, когато всичко беше много възторжено. Но, слава Богу, трезво ги отказах. И досега съм привърженик на демокрацията и съм евроатлантик.
– Синовете ви имат дипломи от Европа и Америка, съжалявате ли, че не останаха там?
– Радвам се, че и двамата ми сина получиха много добро образование. Малкият, Мартин, завърши Софийския университет с отличие на държавните изпити и след това направи втора магистратура в Маастрихт. Той е адвокат в международна компания. Големият ми син завърши в Америка и работеше на добри позиции в Ню Йорк, сега работи за голяма IT компания в България. Доволен съм, че са професионално реализирани, но от време на време се питам дали не трябваше да останат в Европа или Америка. Казвам всичко това с болка, защото си обичам народа и държавата.
– Бихте ли се върнали в родното Мамарчево, след като слезете от сцената?
– Не, по-голямата част от живота ми е преминала в София. Харесвам мястото, на което живея. Децата са близо. Събираме се често, освен когато съм ангажиран. Все още имам много работа, но с времето е нормално да намаля оборотите. Няма нищо фатално в това!
– Кръстен сте на дядо си. Празнувахте ли с него заедно навремето?
– Естествено! Само в нашата махала от десет къщи имаше поне шестима, които носеха името Георги. Гергьовден се празнуваше много сериозно, всички колеха агнета. Хората обичаха да си гостуват, да се веселят. Отраснал съм на село с много животинки – магарета, коне, прасета, овце, крави, агънца. И днес, когато някой каже, че води природосъобразен живот, заявявам, че съм живял не природосъобразно, а селски, бедно. Дори не може да си представите какво значи селска бедност. И въпреки това родовете бяха големи, семействата имаха по много деца. А сега, както вървят нещата, отиваме към закриване… Ние сме толкова зле, че даже не сме в състояние да осъзнаем колко сме зле. Ако човек не си дава сметка в каква ситуация е попаднал, показва колко е необразован, прост, мързелив и немислещ в перспектива. Мъглява държава сме и сякаш не можем да излезем от тази мъгла. Много нискообразовани хора има в политиката или със съмнително образование. Как да се развива държавата, ръководена от подобни хора!? Ако един народ не прави разлика между милиционерската школа в „Симеоново“ и „Харвард“, значи си заслужава положението.
Историите на Мамалев
В автобиографичната си книга „Усмихни се, човече“, издадена от „Книгомания“ през 2018 година, Георги Мамалев разказва забавни случки от кариерата и битието си извън нея. Той се справя с всяка ситуация и с всякакви чешити. Неслучайно професор Енчо Халачев, който поема последния клас на Апостол Карамитев след смъртта на великия актьор и педагог, връчва дипломата на своя ученик Мамалев с репликата: „За теб съм спокоен, и в блато да попаднеш, ще заплуваш и ще се измъкнеш“.
Ужасява се от първия си филм
Разочарован е, че на екрана не стои като Жерар Филип или Кърк Дъглас
Снимах се в първия си филм „Като песен“ (1973) на режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева, докато бях войник. Нещата вървяха много гладко, но още нямах представа как ще изглеждам във филма. Двамата имаха навик да гледат заснетия материал в кино „Република“. Когато веднъж ме взеха с тях, изпаднах в ужас. Видях нещо много познато, което въобще не ми хареса. Дори не бях симпатичен! Може би съм се надявал да зърна Жерар Филип или Кърк Дъглас, не знам…А на екрана се разхождаше някакъв смешен тип. Много се притесних, но нямаше връщане назад. Режисьорите ме успокоиха, че хората често остават неприятно изненадани, когато се видят за пръв път във филм. А точно този се получи добре, с интересен поглед към събитията в първите дни след 9 септември 1944 година. Режисьорите ги представиха не така, както им се искаше на управляващите.
Последното ергенско лято с „Оркестър без име“
Докато пие уиски, се хвали, че е рекламно лице на Съюза на учителите
Толкова много хора обичат филма „Оркестър без име“(1982). Някои дори твърдят, че са го гледали по двайсет пъти. Има зрители, които знаят целия сценарий наизуст. Снимахме „Оркестър без име“ в последното ми ергенско лято. Вече се познавах с бъдещата ми съпруга Ели, тя даже дойде за седмица в Созопол. На следващата година се оженихме.
По онова време пиех само уиски „Teacher s“, напълно естествено за млад хвалипръцко, които си въобразява някои неща. Гъзария отвсякъде! Един ден при Катето Евро дойде неин приятел от София, който следваше в Москва, придружаваше го негов състудент руснак. Естествено, те се вляха в нашата компания. На руснака му направи впечатление, че много често, да не кажа почти винаги, съм с бутилка уиска и той попита защо пия „Teacher s“.
Обясних му сериозно, че съм рекламно лице на Съюза на учителите в България и в договора ми е отбелязано, където и да ходя, да нося бутилката. Очите на руснака станаха ей такива. Той споделил какво съм казал с Катето Евро, но от нея всички разбраха, че съм се шегувал. След това ме бъзикаха:“Ало, Съюзът на учителите!“
Тодор Колев го кани в „Иръпшъните“
Пее в новогодишната програма на БНТ с Прешъс Уилсън
Тъкмо бях завършил ВИТИЗ и Тодор Колев дойде при мен. С него се познавахме още от филма „Двойникът“ (1979), където изиграх малка роля на журналист. Той ме попита направо: „Ще правя нещо много смешно, искаш ли да се включиш?“ Е, кой не би искал! Разбира се, с радост се съгласих. Тогава Тодор Колев измисли оркестър „Иръпшъните“ Освен нас двамата, в него се включиха Боян Иванов и Емил Джамджиев. Помня, че пяхме в новогодишната програма на БНТ, трябва да е било посрещането на 1980 година.
„Иръпшъните“ имахме честта да изпълняваме песента „One way ticket“ заедно с Прешъс Уилсън. Тази жена наистина беше като изваяна. Закономерно дойде облечена в доста предизвикателно облекло. Като ни видя, се втрещи. Всички бяхме боядисани в черно, със ситно къдрави перуки, украсени с нещо като мъниста в тон с нейната прическа. Накитите ни всъщност бяха от порцеланови изолатори за реотан на котлон, гримьорките ги направиха разноцветни. Новогодишната програма мина като по ноти и след нея заваляха покани за участия.
Стриптийз във Варшава, порно кино в Атина
В Пирея Гец го навива да влязат на прожекция „за възрастни“
Народният театър гастролира във Варшава с „Опит за летене“ по времето, когато в Полша се ражда „Солидарност“. „В началото на 80-те Полша се отличаваше с по-свободна атмосфера сред останалите страни от социалистическия лагер.“, връща лентата Мамалев в „Усмихни се, човече“. И разказва за донякъде шокиращо преживяване в най-обикновен ресторант – стриптийз в изпълнение на цяла сюрия голи махи. Колега българин, женен за полякиня, води Мамалев и другите юнаци във въпросната кръчма, след като им обяснява, че заради празните магазини и още по-празните джобове хората са готови на всичко. Заведението се казва „Конгресова“, в менюто за вината има дори българско каберне, а за хапване – миниатюрна порцийка с грах, парченце телешко и филийка хляб. Затова пък десетина-петнайсет хубавици се втурват на дансинга, както ги е майка родила, само с няколко воала около тях. „Невероятно! И нямаше милост към клиента. Как да ядеш – тя минава покрай теб, къде да гледаш?! Още малко ще седне и ще ти изяде телешкото!“, тюхка се тогава Мамалев. Разсъбличането на тема „Раздяла със социализма“ продължава десетина минути под акомпанимента на оркестър.
Докато живеят цяла седмица в Атина, където имат три представления на „Опит за летене“, на Мамалев се случва поредна пикантерия. Хотелът им е в крайбрежния квартал Пирея, където са нощните барове и еротичните клубове. Георги Георгиев-Гец го навива да посетят порно кино, за да видят „какво е“ филм „за възрастни“. Купуват си билети, но влизат на тъмно. Когато лампите светват за кратко, за да могат зрителите да се снабдят с питие и мезе към него, се оказва, че целият женски състав на Народния театър барабар с гримьорките също очаква шоуто на екрана. Гец бързо дава указания да се изнесат. Влизат в следващото кино, където историята се повтаря – там заварват останалите членове на трупата.
Сандъци, пълни с ракия, за малко да провалят „Иван Кондарев“ в Москва
Публиката в МХАТ се смее от сърце на скечовете, подгрени от нашенското питие
Спомените на Георги Мамалев от турнетата на Народния театър в Русия обяснимо са свързани със запои, чиито главни герои не подбират място и време. Горбачов се опитва да наложи сухия режим, когато академиците излитат за Москва, за да играят „Иван Кондарев“ в култовия МХАТ. Добре информираните сценични работници предвидливо са напълните сандъците за реквизита с огромно количество бутилки първокласна ракия. Приключенията започват още на летището. Във фокуса им са двете примадони Таня Масалитинова и Славка Славова. Родената в София Масалитинова е със съветски паспорт, в който се мъдрят печати от цяла Западна Европа и САЩ. Граничарят е втрещен и вика трима началници. Масалитинова с търпелив и овладян тембър отговаря вежливо на всичките им полумалоумни въпроси. Паспортът на Славка Славова пък провокира още по-голям смут – в него пише, че е родена в Берлин, без да се уточнява дали в Западен или в Източен. Войничето отново натиска копчето, викайки на помощ шефа си. И абсолютната аристократка му обяснява, че в годината, в която тя се появява на бял свят, подобно разделение не съществува. Следващият конфуз настъпва, когато нашите отварят сандъците с ракия, най-спокойно уточнявайки пред проверяващите багажа, че спектакълът не може да се състои без нея. А вечерта настава вакханалията, на която Мамалев става свидетел от самия салон. От пълен провал ги спасява симултанният превод. Антон Радичев пръв префасонира репликите по романа на Емилиян Станев. Става още по-напечено, когато вече яко подпийналите домакини и гости се сурват един след друг в оркестрината, неразумно покрита с някакво съмнително късащо се платно. Актуализирането на българо-руските дружески отношения върви с пълна пара в гримьорните, откъдето се чуват веселяшки възгласи. Следващият паднал в оркестрината е Кирил Кавадарков. Стефан Данаилов, който играе Иван Кондарев, напразно се опитва да овладее кризата. Двама от театър-майсторите така се увличат да бутат автомобила на цар Борис Трети, в чиято роля е Николай Николаев, че го добутват до самата публика, която избухва в овации и се залива в смях. Следват още сума ти подобни гегове, в които сценичните работници на МХАТ яко се развихрят, въодушевени от качествената ни сливова и гроздова. На другия ден винаги свирепите критици пишат, че са гледали успешен политически водевил.
При следващото пътуване в Москва Георги Мамалев прави компания на Васил Найденов, който дава интервю на руска журналистка по повод 24 май. Тя обаче настоятелно започва да изтъква пред двамата, че Кирил и Методий са „наши монахи“. Васил Найденов побеснява и с високо изнесения си глас „светва“ дамата, че Русия ползва писмеността на двамата братя, създадена от тях за българския народ.
Албена АТАНАСОВА