Атанас Пенев, известен като Наско от Б.Т.Р., е музикант и вокалист на хитовата рок група. Включва се в първата си банда още като тийнейджър. По-късно става част от групите „Никога преди“, „Сателит“ и „Бард“. През 1993 се присъединява към Б.Т.Р. Групата постига впечатляващи успехи не само у нас, но и в чужбина. Свирили са в куп държави, сред които Франция, Германия, Италия, Китай и Виетнам. В началото на тази година Б.Т.Р. предприе голямо международно турне скоро след като Наско стана баща за втори път. Това лято с „Ахат“ обикалят страната с общи изяви.
– На 26 юни в Русе поставихте началото на голямото ви лятно турне, в което участва и „Ахат“. Как мина първият концерт?
– Това, което се случи в Русе и предстои да се случва и на следващите концерти, е празник на българската рок музика. Получи се вълшебен концерт! Включили сме добре познати песни – „Черната овца“ е химн, „Спасение“ – също. Следващият ни концерт е на 7 август в Пловдив, след това на 11-и сме във Варна, а на 14-и – в Бургас. Следват Велико Търново на 22 август, на 27-и – в Добрич и на 28-и в Шумен. На 29 август е концертът ни в Плевен. На 3 септември ще участваме в „Аполония“, после на 10-и сме в Стара Загора. Завършваме на 8 октомври в София в НДК.
Б.Т.Р. и „Ахат“ са български рок банди от различни поколения, оставили голяма следа. „Ахат“ са не само наши колеги и приятели, но и учители и всички ние сме им фенове. По време на концерта в Русе, докато бяха на сцената, ги гледах отстрани и сякаш се върнах в тийнейджърските години, когато бях техен огромен фен и ги следвах навсякъде, където можех. Нерядко се налагаше да чакам до 12–1 часа през нощта, за да ги чуя, защото винаги ги слагаха последни на рок фестивалите като хедлайнери – неслучайно.
– А днес вече сте на турне заедно. Кога се роди идеята за него?
– Тази идея е отпреди много години, вече не помня даже колко. Тя се зароди при едно от гостуванията ни в шоуто на Денис по БНТ. Казвахме си на шега, че трябва да направим нещо заедно, и преди няколко години записахме обща песен – „Вяра“, със страхотен текст на Волен Николаев. Постепенно все повече се доближавахме до целта да направим общо турне. В началото на годината поканихме Звезди и Тонто, с когото сме работили дълги години – той е записвал много от клавирите в нашите албуми. След това през март по време на околосветското ни турне в Тампа срещнахме Денис Ризов, който ни каза, че се прибира за по-дълго време, и веднага го поканихме. Тони Хадад също прие. Така че най-после узря времето да се случи.
– Как отпразнувахте първия концерт?
– Ние сме вече спокойни хора, които обичат да се чуват. Седнахме да вечеряме в 1 часа през нощта, изпихме по няколко питиета и се порадвахме на това, което се случи.
– В предпоследния албум имате песни с Кирил Маричков и Валди Тотев. По-специален ли е в този смисъл той за вас?
– Не, всеки албум носи своето послание и стойност. Още преди 20 години издадохме албума Déjà-vu, в който записахме нашия прочит на песни, създадени много преди нас от групи и изпълнители като „Щурците“, „Сигнал“ „Диана Експрес“, Васил Найденов, Дони и Момчил, Стенли, ФСБ. Отдавна сме направили дълбок поклон към нашите учители. През годините винаги сме можели да се опрем на всички тези гениални български изпълнители, така че да продължим тяхното дело. Надяваме се и след нас да има някой, който да продължи нашето дело.
– Турнето с „Ахат“, албумите, общите песни с други изпълнители показват истинска колегиалност. А конкуренция някога имало ли е?
– Никога не е имало конкуренция и не сме делили нищо. Напротив, винаги сме се радвали на успехите на другия. За нас е много по-важно да има хубава българска стойностна музика, която да се изпълнява пред възможно най-много хора. Защото сме приели тази мисия отдавна – да възпитаваме хубав вкус у хората, да им носим радост, да им показваме кое е правилно и кое не.
– За съжаление, Кирил Маричков си отиде миналата година. Какви са най-важните съвети, които той ви е давал?
– Най-ценното е това, което сме си говорили за стойностната музика. Ще ни липсва неговата фигура на човек, непримирим към неправдата и пошлостта. И разбира се, страхотните песни, които създаде през годините. Но той наистина беше стожер на българщината, на честността и откровеността в хората.
– Тази година издадохте нов албум. Има ли смисъл от издаването на албуми в наши дни?
– Това е първият ни е двоен, първият ни концертен и със симфоничен оркестър албум. Наистина през последните години се премести фокусът върху стрийма, но ние продължаваме да издаваме на физически носител, защото на концертите ни хората искат да си купят нещо за спомен. В момента се опитваме да го издадем и на USB, а също и на двойна винилова плоча. Така че ще има различни възможности за слушане.
Стриймът превзе пазара, от което не сме особено щастливи, защото стрийминг услугите ощетяват още повече артистите, като им плащат все по-малко. Говоря в глобален мащаб, не само за България. Самите платформи не дават добър процент нито на автора, нито на изпълнителя, малко по-добре е при продуцентите.
– Вие сте една от малкото групи, които успяват да се съхранят и сте заедно повече от 30 години. Как успяхте?
– За нас е било много по-лесно, отколкото за други групи, защото сме се събрали хора с обща цел, сходни вкусове и обща любов към музиката. Разбира се, имали сме сътресения, които помним като урок. Много повече са успехите ни и част от тях са невидими за публиката. За нас е успех дори това, че се съхранихме толкова дълго време. Няма да престанем да създаваме нова музика – интересно ни е и мислим, че можем да дадем още. Просто обичаме това, което правим, и може би това е разковничето.
– Казахте, че сте минали през трудности. Някоя от тях била ли е на косъм да ви раздели?
– Не една. По време на Виденовата зима се скъсвахме от работа, по 6–7 дни в седмицата, а накрая получавахме пари, които на следващия ден не значеха нищо. Състоянието на държавата беше отвратително и наистина беше много трудно. Но удържахме.
По средата на записите на албума „Б.Т.Р. 97“ се наложи да търсим нов барабанист, защото тогава Жоро Милев претърпя инцидент. Трябваше много бързо да продължим напред, защото бяхме в средата на записите, а този албум реално ни изкара на сцената. Около 2000 годината се бяхме замислили да заминем за Щатите, но все пак решихме да останем тук и да се борим за българската рок музика. Трудните моменти ни направиха по-силни, те засилваха връзките и отношенията ни вътре в групата. В трудностите сме ставали още по-задружни.
– Говорейки за отношенията в групата, колко е опасно егото?
– Комуникацията и разбирането са може би от първостепенно значение. Когато човек споделя нещата, които го тревожат или не му харесват, винаги се стига до консенсус, до решение на проблема. Ако трябва да сме честни, до разпада на една група винаги се стига заради това, че егото на единия или на всички е прекалено голямо. Всеки си мисли, че е най-великият или от него зависи всичко. А в една група никога не е така, всички са еднакво важни.
– Тази година с Б.Т.Р. направихте голямо околосветско турне и в САЩ, и в страни като Дубай и Япония. Как приеха там българската рок музика?
– На тези концерти идват основно българи, макар че в Токио беше 80% българска публика, имаше и много японци. Те много се радваха на нашата музика. В Дубай бяхме за втори път. За първи път обаче посетихме Хавай. Голяма радост ни донесоха тези концерти, въпреки че много бързо минавахме през всеки град. Нямахме много време, за да разглеждаме, но беше приятно.
– Споменахте, че турнето е преминало на бързи обороти. Имахте ли проблеми по време на път?
– Специално на това турне – не. Нямахме и изгубен багаж, което беше много важно, защото освен лични вещи носим куфар с микрофони и техника, две китари. Загубата им може да доведе до пропадане на концерт. В средата на турнето ме пипна отвратителен грип, но за една седмица се оправих. Публиката много ни помогна, защото почти бях изгубил глас и ги помолих вместо мен да пеят високите партии.
– Покрай турнетата и концертите в чужбина преди години изпълнявате „Спасение“ на китайски. Пели ли сте я на други езици?
– Това беше в първите години на новото хилядолетие. Бяхме в Пекин на най-големия фестивал там – Meet in Beijing. Решихме да изпълним песента на китайски, аз имах страхотен учител и много добре се получи. Интересното е, че китайската публика реагираше точно на местата, на които и българската публика го прави. А азиатците са много по-експресивни в радостта си. Иначе сме записвали „Спасение“ и на английски, но на други езици не сме я изпълнявали.
– Лично за вас кои са най-интересните места, където сте се изявявали?
– Всяка дестинация е по някакъв начин интересна. На последното европейско турне в Лион пяхме в клуб, който се намираше в лодка в реката. И клубът беше много хубав – с чудесен звук, с много приятна обстановка. В Европа не сме били в Португалия, както и в Скандинавия. В Австралия също не сме ходили, но разстоянието до там ни притеснява.
– Днес по-лесно ли се създава музика?
– Няма лесно създаване на музика. Успехът зависи от много фактори, но си мисля, че сега е много по-лесно, отколкото беше навремето. Защото има интернет, който тогава не съществуваше. Днес имаш всички платформи и социални мрежи, всевъзможни начини да се популяризираш. Имаш възможността да качиш видеоклипа си в YouTube и можеш да си платиш, така че да достигне до повече хора. И ако една песен е наистина хубава, тя ще заживее своя живот. Но ти трябва да я поднесеш по правилния начин. Невинаги се получава веднага, понякога се случва от 30-ия път, понякога изобщо не става. Навремето имаше само Канал 1 и Канал 2 на БНТ, към края на 90-те години вече се появи „Нова“. Трябваше да свирим на живо, за да ни видят хората. Обикаляхме всички клубове в София, свирехме в Пловдив, Варна и Бургас. Случвало се е на някои места буквално да си плащаме, за да популяризираме нашата музика. И през 1997–1998 година, когато добихме вече популярност, казаха, че изведнъж сме избухнали. 5 години преди това копаехме, за да се случи това.
– По-важен ли е трудът от таланта?
– Понякога да. Затова съветвам младите да бъдат упорити. Трябва наистина да живееш в това, което правиш.
– През февруари станахте баща за втори път и малко след това стартира турнето ви в чужбина. Трудно ли беше това заминаване?
– Да, мъчно беше. Бебето беше само на десетина дни, когато заминахме. Но постоянно се чувахме с жена ми и се виждахме по телефона.
– Какви са разликите между бащинството сега и на по-млада възраст?
– Сега е по-осъзнато и имам възможност повече да се радвам на всеки един момент и да го оценявам. От една страна, знаеш какво те очаква, но от друга, пак има и своите изненади.
– Малкият ще бъде ли с вас на предстоящите концертите?
– Не, прекалено малък е. Може би ще започне да пътува с нас от другата година.
Ивет Савова