Битката за режисьорския „Икар“ тази година определено е най-интересната в номинациите за наградите на Съюза на артистите. Тримата в състезанието, получавали и друг път признанието на гилдията, са представители на различни генерации и различни школи – въпреки че у нас е трудно да се говори за школи, тъй като винаги се случва нещо, което подрива наследствеността и приемствеността. Но така или иначе спектаклите, за които се конкурират, се вписват в актуалните тенденции на родния Бродуей, които понякога се развиват паралелно с тези от респектиращите международни сцени, друг пък изостават. Каквито и претенции да се артикулират към творенията на тримата режисьори, няма съмнение, че целта им е една и съща – да се проветри арт пространството от нафталина в името на мотивирана модерност.
Би следвало да спечели Стайко Мурджев с „Велика“ в Малък градски театър „Зад канала“ по пиесата на Тони Макнамара, познат на широката публика като създател на хитовия сериал The Great. Споменавам този факт, защото в представлението има много кино.
Действието се развива през различни периоди от време с динамиката на качествения монтаж и под звуците на отлична партитура, които толкова много липсват в българските филми. Животът в двора на императрица Екатерина Велика е бляскав, аморален, извратен, абсурден и всичко останало, което знаем от историята или не знаем, но ни е било срам да попитаме. Хуморът е перверзен с онази руска жестокост, изненадващо детайлно овладяна от австралийския драматург и сполучливо интерпретирана от Стайко Мурджев.
Зрелището, преливащо от секс, поквара и ирония, е на макс, което не пречи на прецизния анализ върху вечния сблъсък между властта и любовта и между свещената простота и ренесансовото просветление. Изненада е, че Весела Бабинова няма номинация за Екатерина – това е най-добрата й роля досега под прожекторите, но вероятно ще бъде сред претендентките за „Аскеер“. Затова пък в топ 3 на дебютантите, борещи се за „Икар“ 2026 е Александър Кендеров, който нашумя с образ, който тепърва ще пресъздава на екрана – младия Емил Димитров. Кендеров е номиниран за още едно участие при Стайко Мурджев – в „Дракула“, където е аристократът Джонатан Харкър, опитващ се да надмогне мистерията и страстта към кръвта на прочутия вампир на Брам Стокър. В постановката на Благоевград, която наскоро гледахме в София, има интересни моменти, но се базира изцяло върху двойнствения персонаж на Койна Русева и рефлексът й да владее и манипулира драматургията като експерт в крайностите. Другите актьори се приспособяват към енергията й, дори когато тя ги поглъща. Само ставащият все по-опитен Ненчо Костов успява да се противопостави, а заедно с него и Александър Кендеров, така че номинацията му е съвсем заслужена. В „Дракула“ има и няколко танцуващи секси вампирки, които много напомнят за голите вакханки от неповторимата класика на Диана Добрева „Казанова“. Масовата хореография, очертаваща се като любим похват в стила на Стайко Мурджев, е много по-изразителна и носеща смисъла в „Метаморфози“ по Овидий, което всъщност е водещото хитово заглавие в афиша на Благоевград – с чудесен Калин Врачански като Аполон и цар Мидас. „Метаморфозата е най-голямата надежда за нашето време, защото нищо не върви само напред или само назад, всичко се трансформира. И трябва да знаем, че в един момент метаморфозата ни очаква“, отбелязва Стайко Мурджев. Като сериозен ученик на Юлия Огнянова, той е силно привлечен от карнавалното.
Политическа сатира, също гарнирана с музика и хореография, е „Берлин, Берлин“ на Стоян Радев в Пловдив. Наскоро се завъртя в Сатирата с убедителен успех, ако се съди по овациите на публиката. Номинация за „Икар“ има и Радина Думанян, но със същите аргументи би могла да бъде номинирана и втората актриса в иначе мъжката компания – Мария Сотирова, макар че нейният персонаж е по-скоро „поддържащ“. Номиниран за главна роля е и Тодор Дърлянов. По-подходящата номинация и за двамата е тази на Сатирата за „Златен Кукерикон“, но не защото „Берлин, Берлин“ е замислена като комедия.
Приемам „Берлин, Берлин“ откровено двойствено. Ясно е, че Стоян Радев интерпретира комунизма като фарс.
Пиесата на Жералд Сиблерас и Патрик Одекьор е за двойка леко откачени влюбени, които в Източен Берлин търсят таен изход към свободата на Запада през последните дни преди падането на Стената. В схемата, естествено, са неизбежните агенти от тайните служби, а в Щази мъчат и убиват, макар и през призмата на пародията. „Защо се смеем, след като темата е сериозна? Защото смехът лекува и пречиства. Миналото никога не е просто минало, то присъства в настоящето и в голяма степен определя бъдещето. Заблудата, че лесно можем да се отървем от предишни пороци, е най-прекият път към тяхното завръщане. Утопията на тоталитарните режими, а те всички си приличат и се пораждат един от друг, е свързана точно с лъжата, че човешката природа може да бъде лесно приучена да служи безрезервно на някоя „благородна идея”, казва Стоян Радев. „Берлин, Берлин“ е микс между трилър, комедия и драма, но пародията стига и до кич, което вероятно също е добре изчислено от Стоян Радев. Неприятно чувство остава от окарикатуряването на легендарните руски песни „Смуглянка“ и „Катюша“, стига да се абстрахираме от стигмата върху руската култура от епохата на сталинизма.
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е дебютът на Боян Крачолов на голямата сцена в Народния театър. Няма съмнение, че в пиесата на Том Стопард също има много политика, но изкуството не може без нея, въпреки че точно подобна аксиома тези дни предизвика ожесточен спор и международен скандал на Берлинския кинофестивал.
Отдавна се знае, че „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е прекалено интелектуална комедия за масовата публика.
Българските й зрители тук и сега трудно ще се наредят на „опашка“, тъй като не са свикнали с езиковите игри и с лирическите отклонения, изследващи съдбата, случайността и свободата. Всичко се случва през гледната точка на двама второстепенни персонажи от „Хамлет“, които не разчитат правилно знаците на своята реалност. Затова тестват теорията на вероятностите в ези-тура, разсъждават за природните закони, „рационализират“ хаоса в силогизми и умозаключения, а всичко това в някакви мигове дотежава на публиката. В крайна сметка се превръщат в съзнателни съучастници в унищожаването на Хамлет, преди самите те да умрат. Боян Крачолов, като истински възпитаник на Иван Добчев, е от новата вълна „сложни“ режисьори, които винаги са на мода по света.
Албена АТАНАСОВА