Васил Дуев-Тайг: Актьорската професия е безсрамна

Под огледалото на Васил Дуев-Тайг в една от „мъжките“ гримьорни в Театър „Българска армия“ са подредени книгите на Леон Даниел. До една ги е поръчал онлайн, защото работи по бъдещ спектакъл, посветен на легендарния режисьор и гуру на няколко поколения артисти. Чете ги във всеки свободен миг, за да навлезе в битието, историята и философията на Леон Даниел. Фен му е от вечерта, в която „като малък“ гледа последния спектакъл на виртуоза – „Пигмалион“ в Народния театър. От култовите представления на Леон Даниел във Военната трупа има запазени архивни кадри, уточнява Васил Дуев-Тайг. В неговия интерес към творчеството на Леон Даниел няма нищо случайно – самият той е настроен „брехтовски“ и във всяка от пиесите, които поставя, има социална сатира. Това не е изненада за ученик на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Те продължават урока, в който го възпитава първият му ментор Петър Върбанов: на сцената се излиза „сякаш утре ще умреш“. Двамата професори пък са го научили да играе по начин, достъпен за малцина. Във времето го доказва в „Сфумато“, SPAM Studios, в Шумен, Хасково, Пловдив, а днес в „Евридика“, „Солунските атентатори“, „Фейк“, „Мизантроп“ – все нашумели спектакли от афиша на Армията.

– Как ще изглежда спектакълът за Леон Даниел, господин Дуев?
– Вероятно като документално-фантазен театър, създаден от фен. Станах фен на Леон Даниел, вдъхновен от разкази и спомени на мои преподаватели. Той е невероятен ум, енциклопедична личност, много взискателен към себе си. И емоционално увлекателен като писател. Образите в книгите му са поетични, но от същинския живот. Леон Даниел не се дистанцира от пристрастията си към комунизма – това е утопична идея, за къде сме без утопиите, но през 90-те споделя в интервю, че комунизмът е идея от XIX век. Но не през XIX век са измислени Гулаците и репресиите. Има много ясна философия за нещата. В анализа си за Хамлет, например, казва, че принцът е от „бившите хора“. Отговорността в подобен проект е много голяма, още поне два-три пъти ще пренапиша текста. Не трябва да звучи като от лаик. Леон Даниел е изключително сериозна фигура, която и до днес има значение за театъра. На неговия фон бледнеят доста други режисьори, на които се придава иконичен ореол. Техните постановки не са чак толкова впечатляващи.

– Никой не се съмнява в кризата на авторитетите в изкуството и не само.
– Да, така е. А и всичко се вижда. Каквото и да сториш, няма къде да се скриеш. Информацията за всеки тече непрекъснато, мистерията и тайната са доста размити. Освен всичко друго, има и постоянна свръхпродукция.

– Но и вие влизате от проект в проект.
– Когато правех по един спектакъл на година, можех да седна на спокойствие и хубаво да го помисля и измисля. А сега препускането е страшно. Трябва да направиш едно, после – второ, за да стигнеш до третото, което вече да е абсолютно лично. И в цялата работа са завързани най-вече парите – поради хиперскока на цените и несигурността в бъдещето. Повечето актьори репетират по две роли едновременно, снимат трета и подготвят четвърта. Не знаят какво ги чака утре.

– Качеството обаче пада.
– Пада, разбира се. Но съм положително настроен. Принципно гледам нещата да ми харесват. Е, провалът се случва на всеки. Галин Стоев казва: „Не допускам, че хората са се събрали и са си казали: „Ей сега ще направим много лошо представление.“ По пътя – в разговорите, в анализите, в репетициите нещо се е скъсало, нещо се е счупило, друго се е объркало. Диалогът може да бъде идеален, но това не означава, че между публиката и сцената има химия. И така работата не може да бъде свършена до край.

– Но напоследък тези недовършени представления като че ли зачестяват.
– Зависи. Според мен в Театър „Ателие 313“ в Красна поляна успехите са безапелационни. Страшно ми хареса „L като Лолита“ по Набоков. Въобще там Петър Пашов младши, Ваня Борисова, Десислава Боева правят чудовищни неща. С някои от тях може да не съм съгласен заради прекалености и разтегляне на формата, но пък имат толкова висок полет на въображението… Актьорите действат като свръхмарионетки, не говоря за куклените им представления.

– Как оценявате нравите тук и сега?
– За нашите кризи много помагат устройствата в джоба ни, които не са точно телефон. И политическите крайности – и тук, и в целия свят. И това постоянно поляризиране на обществата, това постоянно измисляне на все нови и нови и все повече и повече врагове. Затварянето във „Всеки сам си преценя“. От много време насам не знам какво е истина. От години не мога да повярвам в резултата на нито едни избори. В момента ближем рани от президентските. Ясно е за какво говори това. Нима бяха нормални социологическите прогнози между първото гласуване и балотажа? Каква беше тази динамика – дълго се говореше за огромната разлика между кандидатите, после тя се стопи, а на края се появи отново. Нима беше медийна манипулация? Възможно ли е всичките социологически агенции да са се наговорили и да са им платили, за да лъжат, лъжат, лъжат. При всички случаи зад това обръщане в последния момент се скри нещо. Какво? Не знам, но е притеснително. Ами ако бъдат приети закони като този на „Възраждане“ за „чуждестранните агенти“? Самият проектозакон е толкова комичен. Ние, като държава, сме финансирани от Европейския съюз. Това означава, че по дефиниция до един сме чуждестранни агенти. Просто някакво безумие.

– Във вашия приятелски кръг колко често говорите за политика?
– Вълнуваме се постоянно, но сме доста изморени. И аз неведнъж съм ползвал сцената като място за агитпроп. Може би ми е писнало да се повтарям. Но където мога, винаги хлъзвам политическата си визия. В „Семеен съвет“ в Театър 199 си позволявам да вкарвам реплики от актуалното злободневие. Професор Атанас Атанасов, режисьорът на „Семеен съвет“, ми позволява. И хората реагират. В няколко от моите спектакли се постарах да бръкна в болката на улицата. Не може да се правим, че улицата я няма, че не съществува. Бяха все жизнерадостно-сатирични представления.

– Но не и „Комедия на корупцията“ в Армията.
– Да, обърнах с хастара навън „Процесът“ на Кафка, за да направя с романа му, каквото си искам. Този вече едновековен текст е жестоко пророчески и предвиждащ тоталитарните режими и гоненията не само в Германия. Кафка много яко и вярно надушва явленията години, преди да се случат. Посегнах към него, защото е авторът, пророкувал най-дълбоко обезценяването и заличаването на човека в бюрократичните абсурди. Беше и много верен на случващото се и у нас към момента на премиерата през 2024-а, затова се получи политическа сатира с трагически финал.

– Но вече не го играете.
– Подло и подвеждащо сложих заглавието „Комедия на корупцията“, но като жанр беше малко объркващ за традиционната публика. Някои зрители възкликваха: „Брей, това е много готин, по-различен театър от това, с което сме свикнали тук.“ Другите обаче, които си държаха на техния тип театрално действие, реагираха много негативно. Излизаха си с шумно затваряне на вратите. Беше ми тъжно, че традиционната публика не прояви интерес към постановката, която се оказа само за определен кръг ценители. А аз бях „възпален“ от определени събития, въпреки че бяха сполетели отрицателни герои в нашата действителност. Не може полицаи да влизат в къщата ти с думите „Вие сте задържан“. Когато пиесата се пренесе в реалността ни, хората започнаха да „хващат“ и да го усещат. И тъкмо актьорите се освободиха от притеснението за отклика на спектакъла, който за нас беше жесток бесовски политически цирк, се наложи да го спрем. Алтернативен ъндърграунд спектакъл на известна голяма сцена в центъра на София си беше постижение дори да е за сравнително кратко време. Нашият директор Мирослав Пашов напълно осъзнаваше риска, но беше категоричен, че трябва да имаме различна постановка в Брехтов стил. Но когато от министерството на културата ти налагат схема за финансиране на базата на продадени билети, си длъжен да пазиш публиката, която купува тези билети в театъра, който управляваш. Разбирам Мирослав Пашов, разбирам и други шефове на театри, принудени да правят избори на пиеси, които са далеч от радикалното. Алтернативата е да те разтурят и закрият, защото не си продаваш билетите. Това е реалността, в която съществуваме. Трябва да си идиот, за да отблъснеш и прогониш сигурната публика в името на някакъв експеримент.

– Това е друг вид цензура.
– Да, несъмнено. Цензурата на парите. Във всички театри бавят хонорарите на гостуващите артисти. Искате да играете в Русе, но не можете да отседнете в същия хотел, защото още не сте платили сметките от предишния гастрол. Абсолютно безумие. Не знам какви ги вършат в министерството на културата.

– Как се отнасяте към така наречените социални мрежи?
– Гледам да ги избягвам максимално. Тотално се отвратих покрай трагедията в „Петрохан“. Тотално ми се изгуби представата за действителността, просто полудях от институциите, на които, както ви казах, вече не вярвам, каквото и да ми обясняват. Те абсолютно изтърваха юздите на цялата държава и на обществото. Бях малък, но си спомням колко месеци и години се нищеше казуса с убийството на Андрей Луканов. Но сега с „Петрохан“ настъпи жестока паника. Институциите разкриха съвършената си безпомощност. Преди години се чудех как държавата ни продължава да функционира. Днес отново сме в същото състояние и аз пак се дивя как е възможен този отвратителен самотек. От 2020 година насам не мога да си обясня по какъв начин продължаваме да се движим напред. Случиха се толкова събития, които би трябвало да блокират системата, докато тя не намери решение.

– Имате серия от номинации, но защо наградите са преди всичко от чужбина?
– Когато през 2013-а бях номиниран за дебют с авторския ми моноспектакъл „Самотни персонажи“, беше честно Димитър Живков да получи „Аскеер“ за своя „Живак“. При следващите номинации – и за „Аскеер“, и за „Икар“, вече не беше така. Да, имам няколко награди в чужбина. След много мои участия в Северна Македония и Албания с ръка на сърцето казвам, че са ме приемали много приятно. Ясно е, че по света се съчиняваш по друг начин, но начинът, по който се отнасят към гостите, коренно се различават от нашите. Генди Каме, един от най-известните актьори на Албания, правеше балкански фестивал в имението си край Тирана. С очите си видях как едни и същи зрители всяка вечер идваха да гледат спектаклите, облечени с различни тоалети. Разбира се, по-важното е отношението – заради мен бяха поканили да свири българска група, а в ресторанта сервираха български ястия.

– А вие какво им поднесохте?
– „Всичко на масата“ по Чарлз Буковски – сценична версия и режисура на Анна Батева. А когато поздравих Генди Каме за успеха на събитието му, той отговори: „Още нищо не съм направил. Мисля как догодина артистите да кацат тук с хеликоптер. Искам, като идват, да се чувстват като божества.“

– Как приемате чуждата режисура, не предпочитате ли сам да се режисирате?
– О, не, не, не бих се вкарал в този филм отново. В началото на кариерата ми се засилих със „Самотни персонажи“ – написах си го, играх си го, режисирах си го. Изживях ужасяващ стрес. После направих фрагментарен кошмар по Михаил Булгаков в „Сфумато“ – „Военно-временни видения“, там поне бях в поддържаща роля. А на режисьорите се доверявам без проблеми. Но ме е яд, когато аз или някой друг даде идея за нещо, което работи за образа или за ситуацията, а то се отхвърли, без да се предложи алтернатива. Отхвърля се не от ревност, а от страх пред евентуално „излагане“. Човече, дай нещо по-яко и веднага ще млъкнем. Дай нещо по-умно и ще кажем „Бог си!“.

– Не сте суетен, така ли?
– А не съм?! Какво работя?! Една безсрамна професия. Самият факт, че излизаш, за да се показваш, е достатъчно показателен и красноречив. Някой като ми заскромнее по сцената, е комично. Пълна лъжа. Но е истина, че дори не ми дойде на ум да си помисля за назначение в Народния театър, когато играх там в „Рицар на Светия дух“ на Маргарита Младенова. Още тогава разбрах колко е важна сатирата, колко е важно да се завърнеш към историята.

Абсурдът и парадоксът са неговата стихия

Комедията на нравите е любимият му жанр, а висшият пилотаж е да трансформира екзистенциалните драми в изкуство
Пламен Марков в НАТФИЗ и Георги Дюлгеров в НБУ въвеждат Васил Дуев-Тайг в тайните на режисурата. Поставя в Габрово, Варна, Сливен, Младежкия театър, „Възраждане“, с Василена Винченцо създават Yalta Art Room – пространство за младо изкуство. Голям успех има в Габрово с „Иванка Курвоазие на три морета” – героиня-персонификация на всичко българско, типичен роден хамелеон, поетеса на битово-политическото. В онзи момент Васил Дуев-Тайг е от сравнително малкото артисти, които търсят в театъра отражение на социалните катаклизми през 2020-а, без да го превръща в тяхно огледало. Казва, че творците нямат право да затварят очите си и да се правят, че на сцената има друг свят. Затова се опитва да трансформира екзистенциалните драми в изкуство. Харесва абсурда и парадокса, а комедията на нравите е любимият му жанр. Точно в този стил сега репетира „Подаръкът“ – нова и свежарска британска комедия от Дейв Флорес с Юлиан Вергов, Дария Симеонова и Пламен Димов. Красиво опакована кутия, изпратена анонимно от сладкарница, се оказва с крайно неприятно съдържание. Вместо да приеме случилото се като лоша шега и да продължи, Колин решава да открие кой стои зад нея и какво е искал да му каже. Остроумни диалози и ескалиращите в своята абсурдност ситуации.

„Умно написана е с много чувство за хумор – за конфликтите, в които се вкарваме сами. Главният герой се запалва лесно и сприхавее, побърква околните. Заради някакъв подарък стига до екстатични преживявания. Ще е забавно тъкмо непоклатимият Юлиан Вергов да се впусне в подобна комедия. Всеки има своята невроза – къде по-малко, къде повече. Изправяйки се пред сложна ситуация, всеки открива как да приеме и да свикне със своите слабости и да заживее със своята сянка. Има хепи енд, но за да не го олигавим, мисля за чисто постановъчна по-ярка развръзка.“, коментира Васил Дуев-Тайг пред „Филтър“. Той разглежда „Подаръкът“ като свидетелство за обсесията на съвременния човек, поставен под непрекъснат натиск да бъде информиран, успешен и съвършен. „Приели сме за всекидневие да ни облъчват с новини, да ставаме жертви на дезинформация, от екраните да ни вливат страх. Постоянно гълтаме съвети как да се храним и да дишаме, колко часа да спим, какви да бъдем, как точно да живеем.“, казва още режисьорът.

Премиерата е на 7 декември в Artvent.

Албена АТАНАСОВА

Последни публикации