Рашко Младенов: Можех да направя кариера като музикант в Мексико

Преди няколко вечери Стефан Цанев звъннал на Рашко Младенов, за да му каже, че шпиони „докладвали“ за отлично преминалото премиерно представление на „Деца на света“ в Сити марк арт център. Доайенът на българската драматургия споделил още, че пиесата му, писана през 2011-а, му е особена скъпа и важна заради темата – тъгата по двата милиона наши емигранти и болката пред изтичането на „кръвта“ и „мозъците“ на нацията. Стефан Цанев и Доротея Тончева, която също е играла ролята на Евгения в тази история за двама почти забравени от сина си и дъщеря си родители, стараещи се да оцеляват в началото на прехода, ще гледат най-новата версия на „Деца на света“ на 13 декември във Варна. Самият Рашко Младенов се въздържа от еуфория по повод първите аплаузи, цитирайки Питър Брук, който казва, че „Премиерата е престъпление“, и добавя, че е най-съгласен с Леон Даниел, за когото спектакълът се случва истински след десетото представление.

– Има ли изненада, господин Младенов, във факта, че зрителите на „Деца на света“ ръкопляскат най-много на репликите за корупцията по висшите етажи на властта и липсата на морал у управляващите?

– Не. Напълно нормално е. 15 години, след като Стефан Цанев пише пиесата си, нищо в държавата не е мръднало. И пак става така, че истините звучат най-вече по сцените.

– Темата за патриотизма също минава болезнено през пиесата.

– Политиците, които яхнаха тази вълна, преобърнаха понятията. Липсва ни цивилизационно време, за да се променят нещата. Не че в другия свят всичко върви нормално.

– Вашите три деца някога искали ли са да емигрират?

– Никога. Синът ми Любомир, който завърши кино режисура при Георги Дюлгеров в НАТФИЗ, дори отхвърли страхотно предложение. Когато Иржи Менцел дойде да поставя в Сатирата по моя покана – тогава бях директор там, общувахме не само в театъра. Именно той предложи да съдейства за специализация на Любомир в Прага. Любчо отказа – не искал по чужбина. Дъщерите ми си намериха пътя тук – Надежда стана световна шампионка по карате, но никога не й идвало на ум да остане някъде. Скоро завърши поредна магистратура – по психоанализа. Вяра пък има друга страст – обикаля, търси, спасява ударени и пострадали животни, води ги по лекари. Иначе се занимава с компютърни технологии. Щастлив съм, че и тримата правят това, което обичат, знаейки, че са на мястото си. Така че проблемите в „Деца на света“ са ми чужди.

– Самият вие сте имал възможност да останете в Мексико, където ви канят като музикант. Защо не се изкушихте?

– Подобна мисъл нито за миг не ми мина през главата. Въпреки многото възможности – театърът там беше крайно изостанал. Но едва издържах три месеца. Те са други хора с друго мислене, нямат представа за времето, което тече между пръстите им. Идват на среща с час закъснение и са учудени, че не ги чакаш.

– Играл ли сте друг път в пиеса на Стефан Цанев?

– Не. Но 15 години бяхме заедно в театър „София“. Стефан беше драматург в литературното бюро с още четирима изключителни автори – Иван Радоев, Константин Илиев, Първан Стефанов и Надежда Драгова. Голяма работа! Имаше художествени съвети, на които се обсъждаха, приемаха или отхвърляха заглавията и разпределенията на ролите. Николина Томанова, един от първите директори на трупата, не само събра страхотни актьори, сред които и звезди от киното, но и наложи златното правило: Никакви „парашутисти“ в театъра.

– Спазваше ли се то?

– Абсолютно. Бяхме като прекрасно семейство с разните му дрязги, разправии, противопоставяния. Различни характери, различни дарби. Но всички градяхме кариера, затова бяхме единни и сплотени в работата си, вършехме я чудесно. Ние сме артисти – знаем кога и как да потиснем егото, да му обърнем гръб в името на общата кауза. А и времената бяха вдъхновяващи, тогава в театрите се живееше по друг начин. Успявахме, доколкото беше възможно, разбира се, да се изолираме от неприятното и гадното в действителността. Въпреки цензурата и всичко останало, живеехме така, както ни харесва – сутрин на репетиция, след обед в барчето, то беше бая голямо, вечер – представление. Незабравим живот.

– Тази вътрешна емиграция не ли ви правеше асоциални?

– Не, пък и тогава всичко беше кротко. Но в много от спектаклите кънтяха неудобни истини. Нито Вили Цанков, нито Леон Даниел, нито Младен Киселов бяха от режисьорите, които си мълчат. Нима Тодор Живков не се възхити от „Човекоядката“ и не ни даде банкет, а след десетина дни не излезе разбиващата статия на първа страница в „Литературен фронт“? Въпреки това „Човекоядката“ се игра повече от 10 години.

– Кои са най-важните ви роли в онзи период?

– И двете са в партньорство с Катя Паскалева. Незабравими са. Когато театърът ни изпадна в леко затишие, се търсеше пиеса, която да се превърне в спектакъл, за който всички да говорят. В този момент Кръстан Дянков донесе „Царството земно“ – той беше човекът, който превеждаше у нас Тенеси Уилямс. Персонажите в пиесата бяха проститутката Мъртъл на 18, Лот – на 17 и гей, доведеният му брат, негър на 29. В тях бяха разпределени съответно Катя Паскалева, Ицко Финци и Коста Цонев. След месец репетиции Кольо Георгиев получава молба от Ицко Финци: „Другарю директор, след толкова репетиции установих, че до хомосексуалист мога да го докарам, но до 17-годишен няма да успея. Моля да ме освободите от ролята.“ На другия ден ме извикаха при Кольо Георгиев, връчиха ми пиесата и казаха: „До утре да знаеш текста, след две седмици – премиера.“ Режисьор беше Васил Луканов. А следващите две седмици с Катя Паскалева бяха невероятно преживяване. Тя беше най-голямата актриса на моето време. Неописуема. Така потъваше в образа, че с Коста Цонев буквално спирахме, за да я гледаме във възторг. Катя живееше в една от кооперациите срещу театъра, с Антон Горчев бяха съседи. Тримата отивахме у тях, за да продължим да обсъждаме и да репетираме, докато дойде часът за вечерното представление.

– Театърът имаше ли проблеми с цензурата – извън „Човекоядката“?

– Тъкмо с нея се сблъскахме в другия ни дует с Катя Паскалева. „Стаята“, може би единствената пиеса на Димитър Коруджиев, беше за отношенията между двама любовници. Той е в психиатрична болница, където тя го посещава. Действието се развива само там – има отделни сцени с пациенти и лекари, но в центъра е неговото легло. И се започна: „Ама какви лудници в България?!“ , „У нас няма луди!“. Опитваха се да зачеркват цели абзаци от текста. Настана голяма битка. Това бързо се разчу и възбуди обществото – виждате ли в театър „София“ нещо става. И започна голяма навалица – пресконференцията беше шумно отразена. Панталей Панталеев беше режисьорът на „Стаята“.

– Как се отнасяше Катя Паскалева към хлевоустите, които подхвърляха, че е звезда само в киното?

– Това бяха пълни глупости. Катя имаше чудовищни постижения в театъра. Забележките към нея по-скоро бяха към пристрастието й към алкохола. Това се знаеше от съсловието. А за Катя това пристрастие беше мъка. Какво ли не се изговори – от къде, защо, как, ама било генетично, идвало от баща й и други щуротии. Не смея да разнищвам, тъй като нямам точен отговор. Катя беше много крехка, много ранима и изглежда, че в алкохола намираше нещо. Но успяваше да се контролира, докато репетирахме „Стаята“. Ние с Панталей също се стараехме да я подкрепим и затова гледахме повече време да сме заедно. Но каквото и да се случваше, Катя беше страхотна. Но не беше много общителна. Потъваше в работата – за това идваше и в театъра, докато ние, иху-аху в барчето, с месеци подготвяхме прочутите ни осмо мартенски концерти. Катя беше различна, оставаше извън този живот.

– Какви бяха вашите отношения с режисьорите, имахте ли разминавания?

– През 15-те години в театър „София“ съм преживял какво ли не, но не си спомням конфликтни ситуации. Когато преди всяка първа репетиция „на маса“ режисьорът обявява намеренията си, актьорът винаги преценява до къде и как ще е общуването му с него. И веднага се настройва – има случаи, в които си казваш: „Ами, да, добре, той каквото каже“. И това е. Докато в други впрягаш цялата си сила и енергия, за да го следваш. Така ни предизвикваше Леон Даниел. Умееше не само да открива всичко, което притежава артиста, но и да го извади от него. С Леон се работеше зашеметяващо. А той запазваше удивително самообладание и в най-критичните моменти. Оказа се, че преди премиерата на „Три сестри“ – там бях Тузенбах, сценичната механизация, която не беше никак лесна, не е напълно овладяна. Цялата техника беше внос от ГДР. Художник беше Ангел Ахрянов-Джото, Леон често беше в тандем с него. Двамата бяха измислили богат декор, между различните действия се правеха мащабни промени. На премиерата въртящият кръг засече, колата, която трябваше да влезе, стигна само до някъде на сцената и всичко се скупчи на едно място. Спуснаха завесата, дадоха дълъг антракт и работниците успяха на ръце да се справят с декорите. Леон побесня, но стисна здраво зъби.

– Защо напуснахте театър „София“?

– През 1989-а, когато вървеше така наречената перестройка, имаше акция за „нова свежа кръв в изкуството и културата“. Извикаха ме при Станка Шопова, тогава шеф на градския комитет на Комсомола. Тя ми предложи да оглавя нов театър – Ателие 313. След много мислене се съгласих, защото идеята беше да е театър за мюзикъл – любимия ми жанр. Направихме конкурс, назначихме 12 артисти. Само професионалисти. Но нима можеш да се научиш да танцуваш, започвайки на 24-25? Не става.

– „Фиеста“, първият спектакъл на Ателие 313, беше много ефектен.

– Да, защото артистите цяла година репетираха танците и песните – с изключителната хореографка Маргарита Градечлиева, с Йълдъз Ибрахимова и вокалния педагог Ида Финци, сестрата на Ицко Финци. Режисьор беше Мила Искренова. Премиерата беше в зала две на НДК, публиката много хареса постановката, защото беше нещо различно. И докато „Фиеста“ беше успех, второто ни представление се оказа пълен провал. „Галантни Индии“ – предкласика, която Кирил Дончев ни препоръча чисто педагогически. Провалихме се на сцената във Военния клуб. Три години се мъчих, докато разбера, че съм направил голяма грешка. Мюзикълът в България няма никаква история. Никакво познаване на материята. Преди да напусна, намерих колега, който да продължи каузата – Петър Пашов. Неговият син и до днес управлява Ателие 313, което отдавна е куклен театър. По същото време в същата акция на Станка Шопова беше създадена и Театрална работилница „Сфумато“.

– Кога, според вас, културното министерство ще се справи с проблемите в гилдията?

– Няма как да се случи заради цялата политика, която се води в България. Когато бях министър, един от заместниците ми, Боил Банов, имаше блестящи концепции за това как нещата в културата могат да се променят по правилния начин. Срещнах го случайно само няколко месеца, след като самият той вече беше станал министър в същото това министерство. Запитах го какво става и кога ще осъществи стратегията си. Боил ми отговори, че е абсолютно невъзможно – системата не ти позволява дори да мръднеш. Няма как единствено министерство да надигне глава и да каже: Давайте да се променяме. А начини за управление на културата има хиляди. Много съм пътувал по света и съм виждал, че те работят. Системата за субсидиране и финансиране на театрите е тъпа и вредна. Всеки министър идва и казва: На това трябва да се сложи край. И нищо.

– Как оценявате постановките, които гледате по столичните сцени?

– И доброто, и лошото, е в крак с времето. Всеки прави своя избор. Категоризацията кой е човек на изкуството и кой не е, доста се разми. Имам кръг от приятели и колеги, с които общувам. По-често изчаквам да ми препоръчат харесания от тях спектакъл. Не ми се иска да попадна на представление, след което няма да искам да кажа каквото и да е. Няма спасение от халтурите. Едни артисти играят идиотщини и печелят пари, други – по-сериозните, се стремят към истинските автори. Когато преди няколко години започнах да играя в „Сфумато“, останах изненадан от желанието на младите хора, с които си партнирам там, да търсят смисления театър. Това общуване повдигна духа ми. Маргарита Младенова и Иван Добчев стоически държат на сериозния театър, те са абсолютно отдадени.

– И вие не спирате да работите.

– Духът е много важен. Той дава сила и на физиката. Но е въпрос и на ген.

Взема акъла на Милчо Левиев с концерт на Григ в зала „България“

За „Деца на света“ купува малка медена туба от музикант в цигански оркестър

Рашко Младенов, който е уважаван и като отличен пианист и музикант, предлага на Стефан Цанев героят му в „Деца на света“ да свири на баритон – малка медена туба. „По пиеса той е флейтист, защо да няма и други умения? Споделих със Стефан идеята и той се нави. После попаднах на обява на мъж от Ботевград, че продава баритон след основен ремонт – 200 евро. Човекът беше от цигански оркестър. Срещнахме се – аз с парите, той с инструмента. Известният тромбонист и джазмен Вили Стоянов, внукът на Йосиф Цанков, започна да ме учи – никак не е лесно, но ми е много любопитно“.
Рашко Младенов, който през февруари ще празнува респектиращ юбилей, е все така верен и на пианото си. Свири всеки ден поне по два часа и това му доставя огромно удоволствие – за разлика от детството, когато е длъжен да го прави, докато приятелите му играят из махалата. Но е отличник в Музикалното училище. Разказва и много интересен случай. След негов концерт с произведения на Григ в зала „България“ получава невероятен комплимент от самия Милчо Левиев. Световният пианист му признава откровено, че е много учуден, защото не е очаквал подобен професионализъм от актьор.

Рашко Младенов, чиято кариера преминава през различни сцени и филми, а самият той става директор на Сатирата и театрите в Русе и Благоевград, композира партитурите към пиесите „С любовта шега не бива“ от Алфред дьо Мюсе, „Кръчмата под зеленото дърво“ от Петер Ковачик, „Приказки“ по Ръдиард Киплинг и други. Заедно с Константин Цеков от ФСБ създават музикалния спектакъл „Ла“, в който демонстрират талантите си, свирейки от Бах до Гершуин, от Моцарт до ФСБ.

Албена Атанасова

Последни публикации