В главната роля – жените Каравелови

Документалният театър през последните няколко сезона акумулира сериозна енергия на столичните сцени, но поне засега няма как да се наложи като жанр – подготвените за него зрители никак не са многобройни. Особено на фона на другите, които предпочитат „нещо по-леко, нещо по-забавно“. В документалния театър, естествено, има много политика – и ако съответната постановка не съвпадне с актуалната официализирана и аргументирана концепция, става сложно. Както се случи с качественото представление „Анна непоправимата“ за убитата руска журналистка Анна Политковска. Трябва да се открие прецизна хармония между архивите, коментара им, интерпретирането на фактите, социалната позиция на авторите, емоционалното пресътворяване на персонажите.

Два спектакъла за две от жените Каравелови излязоха паралелно на две камерни сцени. Документалното и художественото в тях са неразривно свързани. „Екатерина Каравелова. Вик от историята“ се базира на писма, спомени и дневници на една от най-известните българки от края на XIX и първата половина на XX век – учителка в Русия и в България, полиглот, преводачка и писателка, милосърдна сестра и мисионерка, космополит и феминистка, делегат в международни форуми. И преди всичко жена, която преживява най-страшното – смъртта на трите си дъщери и на един от внуците си. Именно образът на неразбраната майка, вдовица на трикратния министър-председател на България Петко Каравелов е във фокуса на постановката, подписана от Стилиян Петров в Театъра на армията. Той разделя Екатерина на две – привидно по-дипломатичната въпреки стиснатите устни Стефка Янорова и вътрешния й глас Гергана Плетньова, акцентираща върху ръбовете в характера на тази силна и изпреварила времето и ненацелила мястото си жена. Бушуващите в душата и ума й противоречия са титанични, но е ясно, че каквото и да прави, пише и говори Екатерина Каравелова, то модернизира закъснялото с векове в развитието си българско общество. Неслучайно е уважавана от най-високия елит на Европа.

„Възхищавам й се от години. Тя учи. Преподава дисциплина, решителност, спокойствие, самообладание, устойчивост при внезапни обрати, търпение, сдържаност и мекота, смелост, твърдост, категоричност и дързост при потопи и преврати, строгост, смирение и яснота, точност на мисълта, уместност на думите и усет за тишина, непоколебимост, спартанска непоклатимост пред глупостта, постоянно сражение с посредствеността и нейните огромни, неподвластни преимущества. Свършената от нея работа е мъжествена по обем, воля, увереност, активност, безкомпромисност и издръжливост, прецизност, блестяща настъпателност, хладен ум и неотстъпчивост“, казва Стилиян Петров.

Неговата цел е да възкреси разговора за забравените интелектуалки на България,

а не да дипли биографията на Екатерина Каравелова. В повече на постановката е хореографски етюд с рокля – темата е достатъчно силна, личността на Екатерина Каравелова е епохална, борави се с документи и няма нужда от подобни метафори.

Сложният дух на Екатерина Каравелова витае и в „Седем нощи на Виола Каравелова“ на Боян Крачолов – моноспектакъла на Надя Керанова в Народния театър. Авторът се връща към взрива на 16 април 1925 година в църквата „Света Неделя“ – тогава „Свети Крал“. Убити са над 130 души, ранени са 500. Още същия ден започват да изчезват неудобни от всички партии, както и творци, които няма как да имат нещо общо с катастрофичния инцидент. Един от 150-те безследно похитени е журналистът Йосиф Хербст – съпругът на Виола Каравелова, дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови и по-голяма сестра на Лора Каравелова. Седемте й нощи, в които търси съпруга си, се превръщат в страдалческо лутане през времето на България, вечно парцелирано от враждуващи хора и групировки.
Надя Керанова за първи път стъпи на голямата сцена в Народния театър като младата дама в „Опашката“ на Явор Гърдев и като Исмена в „Антигона“ на Александър Морфов – и двете постановки от афиша на плевенската трупа. Вече при академиците, влезе в „Двубой“, „Орфей“, „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, „Петрови в грипа и около него“, а това лято стана и една от българските „Вакханки“ на Явор Гърдев. Сега тя героично се бори със сложния като конструкция, емоция, философия и динамика текст. Няма съмнение, че стресът за нея е огромен – едно е да си заедно на сцената с безапелационните майстори Владимир Карамазов като в „Опашката“ и с Деян Донков като в „Антигона“ и „Орфей“, друго е солото под тежестта на персоналната отговорност в този толкова сложен жанр.

Темпото на моменти оставя без дъх актрисата.

В началото тя разиграва мъчителен диалог между Виола и Йосиф Хербст, който звучи като зловеща увертюра към националната и личната трагедия – известният журналист не желае да се откаже от истината въпреки подозрението, че моралният му професионализъм ще го отведе до гибел. Виола вече е сигурна, че е направила съдбовна грешка – подтикнала го е да се завърне към публицистиката в България, вместо да останат в Европа. Нейните мъки сякаш нямат край – тя е погребала баща си, сина си и сестра си Лора. И не може да се раздели и със съпруга си. Йосиф Хербст предприема фатална акция – в броя на вестник „Днес“ от следобеда на 16 април публикува информация за взрива. Сменя заглавната статия минути след ужаса в „Свети Крал“ и секунди преди да качат вестника на печатарската машина. Арестуват го с обвинението, че е имал вътрешна информация. Месеци Виола и Катерина Каравелови издирват Йосиф Хербст, а Виола започва да губи разсъдъка си – броди из столичните улици със снимката му и има халюцинации, че той се връща в дома им.

Но Надя Керанова е не само Виола – в стила на древногръцките епоси тя е разказвачът на ужасните събития,

наситени с кръв и трупове. Събития на ескалиращи репресии и помитащата жестокост в българското политическо всекидневие през 20-те години на миналото столетие, белязани от беззаконие и терор, чиито цвят постоянно се сменя. Светът е потресен от най-големия за тогава атентат. На финала Виола надниква в бъдещето, за да маркира пророчески извращенията на комунизма и идиотщините и абсурдите на демокрацията. За никого не е тайна, че българската история доказва сентенцията на Карл Маркс – първо се повтаря като трагедия, а тук и сега родните политици най-често я превръщат във фарс.
Сценографията на Никол Трендафилова – изпотрошени от взрива прозорци, бесилки и гробове, гарнирана с музиката на Юлиан Стоичков, нажежава усещането за апокалиптичност. И тъкмо заради това умаления макет на храма „Свети Крал“ стои в повече. За разлика от откъсите от статии на Йосиф Хербст, които са като писани днес. Всъщност в това е смисълът на спектакъла – да припомни какво се случва във времена на политически антагонизъм, на напрежение между власт и опозиция, на бежанска криза и дългове, убийства и всякакви социални турбуленции.

 

Последни публикации