„Вода за цветята” (Changer l’eau des fleurs), 2026, Франция/Италия, режисьор Жан-Пиер Жьоне, продуценти: Жан-Пиер Жьоне, Тибо Гаст, Никола Сера, Матиас Вебер; сценарий: Жан-Пиер Жьоне, Гийом Лоран (по едноименния роман на Валери Перен); оператор Томас Хардмейер, художник Алин Бонето, костюми Маделин Фонтейн, музика Saycet, в ролите: Лейла Бекти, Мелвил Пупо, Доминик Пиньон, Матиас Шонартс, Серджо Кастелито, Албан Ленoар. 12. Кино-литературен фестивал Cinelibri
Нов филм на предизвикателя Жан-Пиер Жьоне по известен роман си е безспорно изкушение. Още повече, че един от сценаристите Гийом Лоран гостува на Cinelibri. За разлика от вълшебния „Невероятната съдба на Амели Пулен” (2001), „Вода за цветята” не е релакс. Напротив. Задкадровият женски глас представя младата Виолет Трене – тя е извънбрачно изоставено дете и тъй като била лилава на цвят, я кръстили Виолет, а тъй като в момента по радиото пеел Шарл Трене, й дали неговата фамилия. Виждаме я (Лейла Бекти) в гробище в Бургундия, където пристига достолепен господин, който издирва нечий гроб, за да постави урната на майка си в него…
Флашбек ни праща на железопътна линия, където Виолет и напетият й спътник Филип Тусен (Матиас Шонартс) отговарят за пускането на бариерата. Той е луд по мотори и кара бясно. Ражда им се момиченцето Лионен, но майката на Филип презира Виолет и нарича детето Катрин. Бащата е безгласно подчинен на жена си. Виолет и Филип се оженват. Тя обожава дъщеричката си. Грижи се безсънно за нея. Спасява на бариерата лесбийка с внуче и таратайка, и стават верни приятелки. Филип обикаля с мотора, прави секс с дебелата Жьонвиев Манян (Емили Жавуа-Кан) в изоставен храм. Насрочва й среща да избягат, съпругът й я моли от прозореца да се върне, но тя с куфара е непоколебима – до мига, в който осъзнава, че никой няма да дойде и пътят й е назад към дома…
Когато Лионен е седемгодишна, бабата настоява да отиде на лагер в аристократичен замък. Но там деца загиват от задушаване с газ. Лионен е сред тях. Виолет е съкрушена. После с мотора загива и Филип. При нея идва красивата Франсоаз (Наташа Линдижер) и й разказва историята си с Филип, чичо му и любовта. Постепенно Виолет разбира, че човешката низост и глупост са виновни за загубата на Лионен.
Междувременно онзи мъж отново и отново идва – полицейски инспектор е. Разкрил е тайната на майка си. Води и седемгодишния си син. Преспиват с Виолет… Докато страда за дъщеря си, тя среща управителя на гробището Саша (Серджо Кастелито). Той се радва на чудна градина. А когато се пенсионира и решава да пътува по света, й завещава гробището. Там Виолет се грижи за мъртвите и проглежда за нов живот…
Не съм чела романа, но филмът е решен в познатия приказно-причудлив стил на Жан-Пиер Жьоне – раздиплят се микросюжети, настояще и минало се преплитат, наслагват се детайли и чувства, повтарят се действия, разголват се пороци… Трескаво следиш екрана, изпълнен с красота.
Започнал (заедно с Марк Каро) с рекламни клипове и анимационни късометражки („Сезар” ‘80 за „Въртележката”), Жан-Пиер Жьоне е един от най-смешните и успешни френски кинематографисти. В „Деликатесен” (1991) и „Градът на изгубените деца” (1995) двамата създават свой фантастично-страховито-комиксов свят, населен с идиоти и материализиран чрез клипово-екстазната визия на Дариус Конджи. Сега е с оператора Томас Хардмейер, с когото работи в няколко филма, и е пак предизвикателно-омайно – влакове, разнебитена тежка бариера, спретнато гробище, дом със съмнителна хигиена, луди скорости, вода, великолепни портрети… Между другото, художничката Алин Бонето е същата от „Амели Пулен”. Изтънчена работа. Както обикновено, Жьоне залага на ефектните детайли като на същностни черти, но тук наслагването и разиграването им стига до сардонична приказност. И актьорите са класни – и непознатата Лейла Бекти с циганска красота, и белгиецът Матиас Шонартс, и любимият италианец Серджо Кастелито.
След „Пришелецът: Завръщането” (1997) в САЩ, „Амели Пулен” е първият самостоятелен филм на Жан-Пиер Жьоне във Франция. Той е умопомрачителен успех. Но и за „Вода на цветята”, въпреки на моменти прекомерни дължини, не важат думите на негов побратим (комедията „Една за всички”): „От „Уорнър брадърс” ми казаха, че техните филми са добри, защото разказват прости истории с много пари, а нашите не стават, защото разказваме сложни истории с малко пари”.
И след като и Павел Павликовски пристигна в София със „Студена война” (2018) и новия „Отечество” (2026), за който съм писала във „Филтър”, вече сме устремени към „Див кон девет” на Мартин Макдона, „Минотавър” на Андрей Звягинцев и още предполагаеми удоволствия на Киномания.
Геновева Димитрова

