Има нещо дълбоко закономерно във факта, че най-старият български фестивал за съвременно изкуство „Процес-Пространство“ продължава да се връща към Балчик. Градът с неговия сложен, почти стъпаловиден релеф, белите скали и морето отдавна се е превърнал в естествен декор за експеримента. Когато изкуствоведът Димитър Грозданов поставя началото на форума през 1992 г., той едва ли е разчитал единствено на живописността на мястото. По-скоро е търсил онази особена дистанция от столицата и големите градски центрове, която позволява на артистите да излязат от ежедневните си коловози и да влязат в пряк, понякога безпощаден диалог с пространството и с колегите си. Тридесет и седем издания по-късно фестивалът не просто организира изложби, а продължава да изпълнява ролята на хроникьор на визуалните търсения у нас. През него са преминали над 700 автори от България и чужбина, оставяйки следи, които днес оформят историята на българското изкуство от периода на прехода до наши дни. В момента под кураторството на Христина Бобокова и с артистичното директорство на Рада Якова, „Процес-Пространство“ запазва именно тази процесуалност – фокусът пада не толкова върху финалния, стерилно рамкиран продукт, колкото върху самия акт на съвместно съществуване и сътворяване.
Тазгодишното издание, чиято обща изложба е разположена в Историко-културния център „Мелницата“ и продължава до края на август, залага на една наглед проста, но изключително плътна като внушение тема – Coexistence/Съжителство. Темата за съжителството, изведена от кураторския екип, придобива особена акустика в контекста на деня. Когато формулировката е била мислена първоначално, акцентът вероятно е падал върху най-малката социална клетка – върху микросвета на семейството, върху близката общност, върху съвместната работа между творчески двойки. Събитията в глобален мащаб обаче бързо разшириха този контекст. Оказа се, че въпросът за това как обитаваме едно и също пространство вече не е само теоретичен или психологически, а екзистенциален.
В съвременната култура съжителството рядко е даденост или безпроблемна хармония. То е по-скоро непрекъснато вътрешно усилие. Да съжителстваш означава да удържаш границите на собствената си индивидуалност, докато същевременно правиш място за другия – с неговите разлики, с неговия специфичен език и с неговите противоречия. В този процес компромисът не е знак за слабост, а за зрялост, а толерантността престава да бъде абстрактна клиширана дума и се превръща в ежедневна практика. В рамките на изложбата в Балчик това изследване е разгърнато през конкретни артистични взаимодействия. Поканените автори – сред които са Мария Аврамович и Наташа Галечич от Сърбия, Сам Тлидейл от Великобритания/Франция, Алекси от Финландия, Лора Димова, Златин Орлов, Ангелика Радева, Никола Цветанов, Даниел Мирчев, Аделина Бонева, дуото Димитър Трайчев и Мария Зафиркова (ZafTra), Деян Цвятков и Ивайло Данаилов – подхождат към проблема през коренно различни медии. Част от тях работят като двойки в живота и изкуството, което прави диалога им директен и визуализиран.
Интересен е начинът, по който отделните произведения в „Мелницата“ си взаимодействат, без да си пречат. Големите експресивни живописни платна на Златин Орлов, например, влизат в ненатрапчив разговор с акварелните детайли на Мария Аврамович, уловила фрагменти от самия Балчик. Върху нейните рисунки Сам Тлидейл изгражда дигитална игра, с което прехвърля аналоговия визуален знак в друга, във виртуална среда. По подобен начин инсталацията на Наташа Галечич събира дребни предмети, изхвърлени от морето и намерени по брега. Оплетени от тънка нишка, напомняща паяжина, тези намерени обекти функционират като метафора за невидимите връзки, които ни удържат заедно, дори когато сме прекършени или отхвърлени от общия поток.
Разширяването на пространството извън залата също е важен елемент от фестивалната философия. Даниел Мирчев предлага своя проект „Пакет за съжителство“ (Coexisting package), в който мащабирани дървени щипки за пране са поставени като намеса на кея на рибарското пристанище. Тази намеса в градската среда остава там и след приключването на форума, напомняйки за присъствието на изкуството в ежедневния ритъм на града. В същото време Мария Зафиркова и Димитър Трайчев избират ироничния и разпознаваем визуален код на „Том и Джери“, за да изследват динамиката на конфликта и съвместното съществуване чрез кашони и видеоинсталация.
Паралелно с основната експозиция в Художествената галерия в Балчик е представено румънското арт пространство ETAJ Artist-Run Space от Букурещ с творби на петима автори, което добавя още един транснационален пласт към идеята за съседство и обмен. А проведената лекторска програма с участието на кураторите Снежана Кръстева и Ралица Герасимова, фотографа Кирил Станоев, режисьора Кристина Николова и художника Мирчеа Модреану показва, че фестивалът продължава да бъде и място за критически дискусии върху инфраструктурата на съвременното изкуство у нас – от Габровското биенале до варненския форум „Буна“.
Какво ни казва всичко това днес, в средата на август, когато летният сезон е в своя пик, а публиката в Балчик търси не само почивка, но и смислов контекст? Може би най-важният извод от 37-ото издание на „Процес-Пространство“ е, че съжителството не е готов модел, който можем просто да заемем или наложим. То е непрекъснат експеримент, проба и грешка, при която различните изразни средства, културни нагласи и лични истории трябва да намерят начин да стоят в една зала, без да се унищожават взаимно.
Присъствието на фестивала в Балчик вече над три десетилетия е доказателство, че местната общност и съвременното изкуство също са развили свой собствен режим на съжителство. Залата на „Мелницата“ продължава да се пълни с хора, а кръгът от посетители се разширява естествено. За всеки, който има възможност да посъзерцава изложбата до 31 август, срещата с тези творби предлага нещо повече от визуално впечатление – тя е покана да размислим за собствените си невидими граници и за начина, по който всеки ден избираме да обитаваме света заедно с другите.
Пламен В. Петров