„Да си известен е хубаво, да си неизвестен – още повече“, кокетира елегантно със своята популярност само преди пет години Йорданка Кузманова. Напоследък обаче голямата актриса със стотици роли на сцената, с две дузини запомнящи се персонажи на екрана и участия в десетина европейски копродукции, се е усамотила в софийския си апартамент. И тя като Грета Гарбо не желае да помрачи бляскавия образ от близкото минало, въпреки че до 85 играе в „Аз плащам“ – един от най-касовите дългогодишни спектакли на Народния театър. Някои от колегите, които я познават по-отблизо, подозират, че оттеглянето е свързано с логична женска и „звездна“ суета. Добри познати, с които по-рано е общувала, дискретно уточняват, че напразно й оставят съобщения на телефонния секретар. И се надяват, че с нея е синът й Свиден, който някак успява да дели времето между майка си и децата си в Америка. А всички заедно стискат палци голямата актриса да няма проблеми с придвижването – десетилетия наред тя поддържа мускулите си с аеробиката на Джейн Фонда, с преходи в планината и добре изчислен хранителен режим. А до 83 прави шпагат, докато със смях обяснява на партньорите си в „Аз плащам“, че едва се сдържа да не се превърти в циганско колело, неин специалитет в „Укротяване на опърничавата” от епохата на Младежкия театър. Умът й пък открай време реже като бръснач, помни като компютър десетки стихове от любимите й родни и международни поети. Факт е обаче, че Кузманова не се появява на последните две издания на Икарите, когато гилдия празнува 27 март. А за нея са важни всички ритуали, свързани с професията, на която е фанатично отдадена повече от 60 години.
Едва на 5 осъзнава, че изпитва необходимост от публика – намята красива покривка за маса и дефилира из махалата в Харманли, където расте, макар че е родена в София. „Детството ми премина сред пашкулите на дядо, на когото съм кръстена, до цигулката на татко – тя е моята икона след Яворов, и в невероятните китни дворчета на романтичното градче.“ В типичния си стил между истината и иронията е разказвала, че е имала дарби за три академии – Театралната, Музикалната и Спортната, но без колебания избира ВИТИЗ. Вече с диплома в ръка я разпределят във Варна – първата й задача е да си осигури рано сутрин свободен час за кросове по морския бряг. Тежи 80 килограма и не може да се понася. С тичане и йога постига чудеса. Четири сезона по-късно се прибира в София – стройна, сексапилна и пожелана в Младежкия театър. Ролите валят една след друга. Всички говорят за нейната Електра под режисурата на Младен Киселов, която откровено се бунтува срещу властта. Създава първия си рецитал, „Яворов-Мина”, който я прави известна и обичана. Докато подготвя спектакъла по писмата на трагичните влюбени, е като обсебена от личностите им. Нищо друго не я вълнува, но се колебае дали има моралното право да вади на показ интимните им писма, въпреки че Михаил Кремен го прави преди нея в „Романът на Яворов“. Колебае се, защото
през 70-те любовните страсти, неволи и грехове звучат екзотично в соцарта
С „Яворов-Мина“ обикаля страната, а в Чирпан се запознава с Атанас Крачолов, брата на гениалния харамия. И понеже сама си е режисьор, в един момент се осмелява да формулира еретична мисъл – иска да специализира в този занаят. И то не където и да е, а в Париж, достъпен по онова време само за партийната номенклатура, ченгетата и ограничен брой талантливи късметлии. Тя е от третата категория – Павел Матев, шеф на Комитета за културата, й подписва документите за стипендия от ЮНЕСКО. За да стигне до майсторския клас на знаменития артист Жан-Луи Баро, постъпва стратегически – поднася огромен букет на съпругата му, също толкова знаменитата Мадлен Рено, от която искрено се възхищава. Тя я представя на Жан-Луи Баро и Кузманова попада сред учениците му в прочутия театър „Одеон“. Но се прибира в София преди края на отпуснатия й срок в Града на светлината – изплашена от студентските барикади във френската столица през 1968-а, от хазяйката, която непрекъснато я дебне като диверсант от Източна Европа и заради инженер Иван Кочев, който ще стане баща на сина й Свиден, но сравнително скоро след това ще се превърне в единствения бивш съпруг. С Жан-Луи Баро и Мадлен Рено ще се видят отново чак през 1982 година в София, когато Мадлен Рено гостува в Театъра на нациите.
Професионалната философия на Йорданка Кузманова е изтъкана от противоречия. Никак не обича да се гледа на екрана. В началото на кариерата си толкова се срамува от собственото си присъствие във филмите, че получава пристъпи на гадене. В подобен срам изпада и когато слуша гласа си на записи в радиото.
Докато репетира, е безмилостна към себе си. На път за театъра се движи по най-тихите и безлюдни улици, не желае да говори и общува излишно.
Всяко представление за нея е Ватерло – дрънкане на оръжия, нервни изблици.
В постоянна треска е на приливи и отливи. Най-добре й се получава, когато се ядоса – излива беса си в героинята. „Имаш чувството, че Наполеон всеки момент ще поведе войските си. Когато чуя последния гонг преди 19 часа, като че ли сградата се сгромолясва отгоре ми. Казвам си: Тази вечер най-после ще умра, след като съм забравила текста си и съм припаднала от шока заради това. Някой беше казал, че адът на артиста е раят на публиката.“ Самоанализира се до изпепеляване. В тетрадка записва какво не харесва в изпълненията си. Отправя към себе си остри думи, които нито един режисьор не би си позволил да хвърли в лицето й. А работи с най-капризните и с най-изявените максималисти. Да се укорява остава от най-големите й недостатъци. Майка й учителката и баща й юристът са я възпитали в работохолизъм, но не и в самочувствие – да не се изтъква. Това доброволно мачкане на собственото си дете е от знаците на соца, които ненавижда. Често цитира случай, разказан от сър Лорънс Оливие в автобиографичната му книга – на снимачната площадка почти невзрачна жена върви до Мерилин Монро и шепне на ухото й: „Ти си велика! Ти си чудесна! Ти си красива!“.
Не си позволява често да разпуска заради необходимостта да е в отлична форма на тялото и духа. „Бурните купони някога бяха нещо нормално в гилдията. Сега вече всичко зависи от икономиката“, обобщава тя. Но и в Младежкия, и в Народния разказват, че не жали пари да черпи колегите. Сред приятелките й на младини са дъщерята на Иван Хаджийски и внучката на Георги Караславов. Разменят новини и клюки на бутилка бяло или червено вино. Не нищо не им пречи да си поръчат и по една сливова в прословутия ресторант в Съюза на писателите.
Кузманова е пионер в кафе-театъра.
В годините на цензура играе в бара на гранд хотел „София“.
В обкръжението й има силно смутени, тя обаче не им обръща внимание. От първите е, които превръщат фолклора в спектакъл. „Народните ни песни са нашите египетски пирамиди. Все се чудех защо никой не може да каже точно за какво се разказва в тях – нито Надка Караджова, нито Янка Рупкина. Или накъде е тръгнал Дельо хайдутин?“
На 10 ноември не може да повярва какво се случва. Прекалено интелигентна е, за да се надява на действителна и бърза промяна. По принцип е абсолютен стоик, контролира емоциите си, не допуска никого до страданията си, но се срива психически пред неясното бъдеще. Свиден е студент във ВМЕИ, но за да помага на майка си, става таксиметров шофьор. Публиката е по площадите, залите са празни и Кузманова се чувства излишна. В ужас е от голотиите и тъпотиите по сцените. И е потресена от злобни подхвърляния от довчерашни уж приятели – хак им било на „звездите“, и те да разберат какво е да си беден и непотребен. „Одисеята да правиш у нас спектакъл по време на демокрация я няма никъде по света. Но моят труден характер винаги ме е водил напред“, категорична е тя. „Да, промяна има – жестоко ни промениха. Не виждам спасение. Не чета вестници, не следя политически коментари по телевизията“, споделя друг път Кузманова.
През февруари на 2002-а разбира, че синът й лежи в кома на другия край на света точно преди да излезе на сцената в Театър „199“ в „Жени на ръба“. Включва монолозите на автопилот, всичко й е като в мъгла, не го пожелава и на най-големия си враг. По телефона са й обяснили, че преди месец Свиден и жена му Нина са попаднали в катастрофа в Сан Франциско, където той е компютърен специалист, а тя студентката по медицина. Автомобилът им се блъска челно в огромен камион. Нина е с леки контузии, но Свиден е сериозно натрошен. Откарват го в най-елитната болница на града, благодарение на огромната му застраховка. Бащата на Свиден купува билета на Кузманова до Сан Франциско. Така започват най-тежките дни в живота й. Заживява до леглото на Свиден, за да му говори, пее, рецитира. Тя се справя отлично с френския и руския, но не и с английски, но намира общ език с всички. По-късно ще каже, че
така добре опознава здравните заведения на Америка, че може да влезе в „Спешно отделение“
Когато Свиден се събужда, а тя започва да идва на себе си след нечовешкия стрес, се съгласява на моноспектакъл за сънародниците в Сан Франциско. Искат да чуят творения на наши поети, но и да помогнат на Кузманова да стабилизира психиката си. Тя няма никакви текстове, за да репетира, но поезията е толкова дълбоко в нея, че думите сякаш сами се отключват под звуците на цигулката.
Покрай кошмарното изживяване в Калифорния слиза за година и половина от сцената. Връща се с моноспектакъл в театър „Възраждане“. До последния момент е готова да се откаже, преследвана от страха „да не се изложи“. Предишната вечер звъни на директора Георги Георгиев с предложение да отложат премиерата. Той като опитен врял и кипял неин колега е наясно, че Кузманова няма как да се провали и парира кратката й паник атака: „Абсурд, публиката ще дойде.“ Интровертната актриса, която ненавижда да разголва душата си, през първите 15 минути играе с маска на лицето. И се шегува, че за любовните си перипетии ще говори в шеста серия на въпросната изповед, която разбира се, никога няма да настъпи. Но все пак споменава, че
да се влюби в колега, за нея е кошмар с трагикомични последици
За да не се маскира на светица, споделя, че е имала една-две подобни истории, но големите й любови са извън театъра. Но не конкретизира дали става дума за Николай Волев, с когото имат изгаряща четиригодишна връзка. „Сексът е нещо прекрасно, ако обичаш и те обичат“, категорична е Кузманова. И понеже никога не е имала достатъчно висок мъж до себе си, копнее да се фръцне върху 12-сантиметровите си токчета, скрити дълбоко в гардероба. В шкафа си пък съхранява скъпите спомени – пиесите с отбелязани режисьорски бележки, подаръците от майтапчии като легендарния Николай Бинев. Сигурна е, че на битака никой няма да даде и стотинка за тези безценни свидетелства за миналото на театъра ни. А нейните архиви са жива история – в тях могат да се прочетат думи на Яцек Вошчерович от Полша, Такис Музенидис от Гърция, Николай Машченко, Николай Люцканов, Леон Даниел, Димитрина Гюрова, Младен Киселов, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Александър Морфов… Те са за героините на Кузманова в комедии и трагедии на Чехов, Шекспир, Горки, Еврипид, Сервантес, Бърнард Шоу, Лорка… В киното е Вдовицата в „Герловска история“ на Гриша Островски, Иван Андонов я кани в „Самодивско хоро“ и „Дами канят“, Николай Волев я снима в „Двойникът“, Мая Вапцарова в „Мярка за неотклонение“, тя е Дора „Love.net“ на Илиян Джевелеков… А на 82 подава ръка на дебютиращи кинаджии – снима в тяхна дипломна работа. Не отказва да помогне, прецени ли, че в човека насреща има и зрънце дарба.
Шегува се, че
иска да се пребори с хаоса в главата, душата и къщата
Преди време ходи на Витоша с компания от жени, които нямат нищо общо с изкуството. И се чувства прекрасно в компанията им. Най-много да им рецитира някое авторско стихотворение. Най-хубавите от тях издава в сборника „Реалността, в която…“
„Ако не намериш баланс между живота и сцената, заминаваш директно за лудницата. Във въображението – на автора и своето, актьорът се превръща в създание, лишено от нормална всекидневна практичност. Талантът няма общо с този факт. Далеч не всеки от нас може да се приземи плавно от небесата, където по-често пребиваваме“, казва актрисата, за която театърът е мястото, където тълпата се превръща в нация, както казва Томас Ман, един от любимите й писатели.
Сънувам
Дни, спрели на сцената
Мигове разпилени
Сред декор омагьосан.
Думи сънувам —
Разхвърляни в залата
И шепот по ъгли.
Ръждясал оркестър…
Йорданка Кузманова
Албена Атанасова