Любим филм от соца се превърна в спектакъл. Драматично-кукленият театър „Васил Друмев“ в Шумен изненада публиката с поредната си премиера – „Опасен чар“. Сценичната версия, драматургията и режисурата са на майстора на комедията и социалната сатира Николай Гундеров, роден в града, където преди 170 години е организирано първото представление в България. Гундеров и екипът обаче не копират буквално екшъна и интригите в една от най-харесваните родни екранни класики, която се появява в кината през 1984 г. и прави бокс офиси, каквито сега са немислими за почти всички „произведени в България“ филми. Лентата на Иван Андонов с незабравимите Тодор Колев, Невена Коканова, Георги Русев, Татяна Лолова, Надя Тодорова вдъхновява артистите на Шумен, но постановката е различна, запазвайки духа на „Опасен чар“. Тя по-скоро е базирана на литературния първообраз – едноимения роман на Свобода Бъчварова. Аналогията е ясна и недвусмислена, но текстът е напълно независим. В него има нови герои, които ги няма в книгата. Историята е „вързана“ с началото и продължението на така наречената ни демокрация – тръгва от 80-те и стига до наши дни, за да отговори на актуални и болезнени въпроси. Николай Гундеров задава на персонажите посоки и ги „насажда“ в ситуации, каквито няма във филма, а са негова авторска интерпретация. Езикът е свеж, визията – зрелищна. Столичната премиера на „Опасен чар“ се очертава през ноември най-вероятно в „Театро отсам канала“.
– Смелост или риск е от ваша страна да посегнете към историята на Свобода Бъчварова, превърната от Иван Андонов в една от най-големите класики в родното кино, господин Гундеров?
– Удоволствие е. Темата за измамниците и жертвите е толкова голяма, че не се събира нито във филм, нито в театрална пиеса. Вечен тъжен хит на всички времена. Често обаче смехът помага повече, отколкото обаждане в полицията. Затова реших да се обърна към чувството за хумор и да го попитам има ли нещо против да го включа в постановката. И така, без да ползвам копирна машина или имитации, реших, че е добре да развия тази тема. „Опасен чар“ е пиеса за лъжите, в които упорито вярваме. За сладките измами, които ни успокояват и за опасните чарове, без които сивото ни всекидневие е само шлифер върху счупена закачалка.
– Образът на симпатичния измамник Генчо Гунчев е устойчив и през соца, и сега. До, кога, според вас, родната действителност ще продължава да храни подобни персонажи?
– Точно в това е работата. В спектакъла се опитваме да слеем времената и да изведем вечната червена нишка за лъжите, които приемаме безрезервно. С тази комедия не се стараем да влезем в обувките на филмовите актьори и да повторим дословно историята, а да вървим със собствени крачки по мост, който свързва отминала епоха със съвремието ни. „Опасен чар“ задава дебат, който звучи остро и днес – защо жертвата продължава да изпитва вина и дори благодарност към измамника. През циферблата на театъра може да сверим собственото си време с онова на героите и да чуем въпроси, чиито отговори са отлагани твърде дълго. И също толкова важно – да обърнем стрелките на вътрешния ни часовник към времето, в което живеем. Тук и сега действието е толкова динамично, че ако си поемете дъх, то е само за да чуете нова лъжа, която да прегърнете. И защо не – една от най-добре развитите системи у нас е храносмилателната. Канибализмът е често срещано средство за осигуряване на поминък. Лошото е, че изядените – вместо да потърсят виновника, намират друг с по-голям стомах, който още по-лесно ще успее да ги погълне. Продавачът на илюзии, господин „Опасен чар“, е отворил своя магазин за всички нас! Ако решите да пристъпите прага му, е добре предварително да сте сключили застраховка „отчуждена самоличност“.
– В този български модел ярко изпъква доверчивостта, граничеща с глупост. Това ли сме ние – не умеещи да откриваме здравия разум и нормалността?
– Често сърцата ни са като отворени портмонета – лесно достъпни за крадците. Наивността и доверчивостта всъщност са подадени ръце към лъжците, а те лесно могат да изтръскат всичко от нас. И дори по-лошо: да ни обвинят, че сме ги обрали. В пиесата изследвам красивите градини на манипулациите, които ни карат да им се възхищаваме, преди да разберем, че сме в една затворена оранжерия и вдишваме аромата на месоядни растения с елегантни стебла. Оказва се, че най-големият наш изкусител са собствените ни илюзии.
– Общували ли сте с Тодор Колев?
– Да, покрай постановката на „Детектор на лъжата“, която режисирах с участието на дъщеря му Албена Колева, Филип Трифонов и Павел Поппандов. Помня, че беше с къси панталони, въпреки прогнозата за времето.
– В Оперетата ще гледаме вашата версия на „Слуга на двама господари“. С какво е интересен въпросният Труфалдино, който се опитва по едно и също време на едно и също място да сервира обяд на двама сеньори, без те да разберат, че е един и същ човек.
– В каскадата от комични обрати, карнавален хумор, естрадна тъга и лиричен цинизъм, сред пантомима и баладични клоунади много бих искал да намеря изгубената обувка на един сервитьор. Той търси собствената си маса, за да сервира на себе си онова, което е останало от вечерята на другите.
– Колко смях ни е необходим, за да живеем като човеци, а не като биороботи?
– Точно толкова, колкото е нужно на термометъра да покаже температурата на болния. Смехът е единственото сериозно нещо, което познавам. И най-добрият рентген срещу фалша. Често имам усещането, че живеем в свят, на който някой е откраднал табелката „лудница“. И този някой стои в директорския кабинет.
– Може ли да превърнем някои от модерните“ пороци в добродетели, както се опитва вашият герой в пиесата ви „Клуб на пороците“?
– Има толкова „пороци“, облечени в униформата на „добродетели“ и обратното. Лъжата има различни десени – от къси ръкави до военни ботуши. Това прави и главният герой в „Опасен чар“ – слага милиционерска фуражка и ръцете на преминаващите край него започват автоматично да козируват. Автоматизмът на подчинението извисява лилипутите.
– Защо играят пиесите ви по-активно по света, отколкото у нас? Нима директорите на театри изгубиха чувството си за хумор?
– Ама вие искате много от тях. Те се интересуват от нови мандати за управление и нямат време за подобни чувства. А освен това трябва да закупят още по-модерни пушек машини в театрите, за да не могат зрителите да видят какво гледат и да дойдат отново. По този начин салоните ще бъдат винаги пълни. А пък и малко от директорите ходят без вратовръзка – сякаш при раждането им гинекологът ги е измъкнал с възела. Вярно е, че преди да стане директор бебето трябва да проплаче, ама да изкараш живота си, карайки другите да плачат, не е съвсем добре. Но може и да не съм прав – има си регламент, по който те биват избирани. Или и регламент, по който те си се избират.
– Носител сте на „Аскеер“ за драматургия. Какво мислите за театралните отличия в България?
– Няма да е лошо да свържат раздаването на някои театрални награди със спортния тотализатор. Почти всяка година печелят едни и същи топчета. Не зная обаче дали печалбата отива при публиката. Наскоро ми се наложи да журирам спектакъл и разбрах колко много съм пропуснал от съвременния български театър. Във въпросната постановка мома, увила около кръста си чипровски килим, се появи като река Янтра и във „водите й“ се удавиха поне десетина млади борци за свобода. В друго представление артистите надаваха толкова страховити крясъци, на каквито, убеден съм в това, не са способни и хавайските койоти. Питах се дали по този начин ще успеят да привлекат черната пума, която целият народ търсеше неотдавна. Приближаването на театъра до теорията на Дарвин тече с пълна сила по нашите сцени – който от зрителите оцелее, ще бъде довършен или от спартакиаден рецитал, или от умопомрачаващи сценични ефекти. Преди по улиците можехте да видите кришнари или мормони – сега има толкова много театрални секти, че се питате в коя да подадете молба за членство. Изборът е широк – от „Свидетели на Икар“ до „Братството на смъртния ден“. Това пък ускорява дейността на траурните агенции – закупените свещи, кандила и черни костюми правят картинката на това изкуство още по-светла. Въобще сме изпълнени със смели режисьорски решения – гръм и крясък по сцените на държавните театри. Добре че сградите имат гръмоотводи… И колкото един спектакъл е по-страшен, толкова е по-голям е неговият шанс за награда, връчена в деня на театъра.
– Бяхте асистент на изключителната Юлия Огнянова в „Тапетите на времето“ по стихове на Константин Павлов. Защо театралите-епоха като нея стават все по-малобройни?
– Защото тя не беше театрал, а географ – откриваше нови континенти с въображение и мечтателност. Често ми казваше: Превърни гнева в изкуство. Оттогава живея само в изкуство. Е, от време на време спирам и пред железарски магазин, за да огледам добре наточените ножове. Юлия кръжеше като изчезваща прелетна птица около бездомните думи и намираше гнезда за техните значения.
– Сънувате ли как вашият приятел и партньор в „Естествения театър“ Филип Трифонов ви се кара или ви хвали?
– Сънувам го, без да искам разрешение от Министерството на културата. Няма да е лошо Филип Трифонов да се присъни и на някои председатели на Съюза на българските артисти или на каквито и да е други съюзи. Сигурен съм, че ще е добра поличба. А тези от тях, които не искат да го сънуват, но имат нощни шкафчета, съветвам да махнат оттам чиниите от правителствените банкети и да сложат върху тях книгата му „И един ден, когато стана писател…“ на издателство „Рива“. Тя е с твърди корици и ще стои добре.
– Сънувате ли как акъл за следващ спектакъл или в живота ви дава световният режисьор и ваш ментор Иржи Менцел, с когото неведнъж сте работил?
– По-скоро се събуждам с един подарен от него часовник. И всеки път си казвам „Време е“.
Подлага на свиреп кастинг кандидатите за Генчо Гунчев в „Опасен чар“
Търси актьор, който не се страхува да бъде сравняван с Тодор Колев
Николай Гундеров, минал през режисьорската школа на международното величие Иржи Менцел, умее да подлага на свиреп кастинг всеки кандидат за роля. За „Опасен чар“ търси актьор, който превръща хумора в инструмент за разкриване на човешките страхове. Актьор, който няма да се паникьоса от неизбежните сравнения с Тодор Колев. Стефан Милков печели образа на Генчо Гунчев след продължително прослушване – печели го с умението да се превъплъти в човек, който не е лишен нито от доброто, нито от негативното. Обаятелният мошеник в „Опасен чар“ е с десетки самоличности, минава през безброй приключения, омайва лековерни жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията го издирва, се обявява за покойник. Харизматичен и неуловим, познат с многобройни имена – Ястребовски, Орелски, Соколов, Буревестников, той е в във фокуса на абсурдни обрати и забавни недоразумения. „Всичко това го прави модерен герой. Във всеки от нас живее по един Генчо“, коментира Николай Гундеров.
Според артисти от Шумен и първи зрители Стефан Милков, гледал неведнъж „Опасен чар“, има и сериозна прилика с Тодор Колев – в маниерите, в гласа, в очите. Той, разбира се, веднага се застрахова, че няма как да се мери с легендата. Но прави разлика между жанровете. Стефан Милков е любопитен персонаж и извън светлината на прожекторите. Учи ветеринарна медицина и агрономство, преди сцената да се превърне в негова професия. Става директор на театъра в Монтана, но се отказва от поста, защото няма време да играе.
„Любо Нейков е в униформата на главния милиционер инспектор Гавазов, който във филма бе изигран от Стефан Мавродиев. Там милиционерите бяха носители на морал, докато при нас са не по-малки измамници от измамника“, добавя Николай Гундеров. Като учителката Боряна, която истински обиква мошеника, е Силвия Петкова. Тя също уточнява, че е невъзможно да се съизмерва с Невена Коканова, която е Боряна в комедията на Иван Андонов. Като колоритните съпрузи Седларови, чиито реплики „Куче-касичка“ и „Роднина-милиционер“ отдавна са кинофолклор след безподобното изпълнение на Георги Русев и Надя Тодорова, са двама от стожерите на шуменската трупа – Веселин Бърборков и Александра Михайлова, а Натали Никова наследява дъщеря им Линчето от Маргарита Карамитева. „Тя има сюрреалистично излъчване“, категоричен е Николай Гундеров. В състава са още Антония Велева, Ванеса Пеянкова от „Вяра, надежда, любов“, Димитрия Милушева, Нелли Таукчи от „Ком-Емине“, Петар Андреев, Росен Караджов, Стефан Мараджиев.
Албена Атанасова