Да седнеш на маса с Вежди и да не удариш поне две малки водки в неговата компания, е все едно да отидеш в крайбрежен ресторант на Халкидики и вместо да хапнеш вкусна и току-що уловена риба, да си поръчаш пържени кюфтета с картофено пюре. Под предлог че трябва да ни се развържат езиците, ние започнахме точно с две малки водки в ресторант „Жасмин“, който се намира в полите на Витоша.
Тук съм длъжен да уточня, че освен малката водка другите две запазени марки на скулптора бяха малката пластика и малкото гадже. Жената на живота му д-р Снежа Бахарова винаги се усмихваше при тази фраза. Тя е човекът, който знаеше всичко за Вежди – от „а“ до „я“, с всевъзможните му нюанси на всичките букви от азбуката. Хубавото в цялата работа е, че не само му беше свикнала с мурафетите, но си бе изградила чудесна защита с прекрасното си чувство за хумор – нещо все по-дефицитно в наши дни. Накратко, ако има душевен скулптор, който да е хванал характера и същността на Вежди и да може да го претвори във въображаем духовен портрет, това безспорно е Снежка.
Иначе изненадите в живота на Вежди и Снежка никак не са малко – и хубави, и лоши. Славата, световното признание и творческите победи на артиста Вежди Рашидов се редуват с разочарованията от неразбирането, недооценяването и откровения политически хейт на една умно-красива прослойка, която се е самонатоварила с нелеката задача да задава посоките на движение в културата. Вежди бе рядко чувствителен човек и понякога съм го усещал как се разяжда. Имало е моменти, в които е
проблясвала трудно забележимата сълза на крайчеца на окото му, когато става дума за явна несправедливост.
Именно омразата, завистта, злобата и лошотията докарват този иначе раним артист до клиниката в Берлин „Вайсензее“, където в края на 2015 година се бори за живота си след най-тежката диагноза рак на гърлото. „Не го пожелавам и на враговете си. Под операционните лампи всички са равни. Няма царе, няма патриарси, няма министри, няма гении, няма бедни, няма богати. Човешкият живот е един полъх, една шепа душа, а жаждата за оцеляване е еднаква у всички нас.“
За хиперактивния Вежди болничната стая е най-тежкият период в живота му. Неочаквано дошло време за равносметка, за преосмисляне, за успокояване на страстите. Точно там, в клиниката на въздесъщия професор Ханс Барбом, който прави операцията и дарява втори живот на Рашидов. „В тези седмици и месеци си дадох сметка какво е Снежа за мен. Голямата любов, жената вкъщи, лекарят на работа се оказа изключително борбен човек. Заради нея и професора сега си седим на тази ресторантска тераса и гледаме небрежно София“, с благодарност и особена мекота в погледа ми говореше Вежди.
Именно в клиниката „Вайсензее“ големият артист рисува едни от най-съкровените си малки акварели и тушови рисунки. „Имах нужда да правя нещо, за да се чувствам жив. Не знаех какво рисувам – дали живота, дали смъртта, дали безвремието.“ Част от тези шедьоври продава на търг и дава парите за лечението на деца с онкологични заболявания. Други подарява на своите най-близки хора и на верни приятели.
Впрочем темата за приятелството и предателството винаги е вълнувала големия ни творец. Който го познава, е наясно, че за приятел влиза в огъня. Пали се като клечка кибрит, когато някой тръгне да злослови срещу приятел. „Не бих простил предателството във всичките му форми. Предателите са просто предатели и не е възможно да се нарекат по друг начин.“
В същото време Вежди бе човек, който събира. Понякога хора, които ти се струва, че не само никога няма да си проговорят, но и всеки момент могат да си ударят по два шамара. „Турците често казваме: „Хубаво е да има поне един човек, който да се опитва да сложи капка мед в горчилката“. Нека всеки да опита. Винаги съм смятал, че
най-доброто нещо, което хората могат да направят, е да са заедно, да общуват, да дискутират,
ако трябва, дори да спорят в името на общото добруване. Но да няма омраза. Проклятието води до проклятие, а стимулът да съществуваме няма нужда от това. Няма нищо по-разрушително от войната – както в буквалния смисъл на думата, така и в духовните и словесни битки между хората. Чрез изкуството на мои изложби съм събирал хора, които в публичен план са противници. Средство за това е духовното, което е по-съвършено и вечно от всяка политика.“
Според Вежди Рашидов мъдрият човек осъзнава, че невинаги е бил прав в даден спор. С усмивка се връщаше към експресията на младостта и младежките битки, в които е влизал заради болезнената си емоционалност. Водил е войни и с Ахмед Доган, и дори с Бойко Борисов, докато беше главен секретар на МВР. Животът после ги събира заедно. Най-фрапиращият случай е, че 25 години не са се поздравявали със Светлин Русев. „Намерих сили да видя грешките си и да поискам прошка. В края на неговия живот имах един прекрасен приятел, светла му памет! За да се скараш с някого, трябва миг невнимание, но да се извиниш и подадеш ръка, се изисква мъжество. Винаги в случаи на раздори е валиден един девиз на покойния брат на актьора Коста Цонев – Васил Цонев, по-известен като Дон Базилио: „Неуморно да се мърсим и да си пречим, другари!“. Уроците от миналото днес ме правят посредник. Готов съм да посреднича на всеки.“
Той се сдобива със слава, тръгвайки буквално от нищото. Казваше, че произходът не му е позволявал да мечтае – роден в малък провинциален град, останал сирак, после живот в селски сиропиталища. Това са все предпоставки кръгозорът на мечтите му да е ограничен. „Като се върна в онези години, си давам сметка, че репетициите на моята майка в Кърджалийския театър и часовете на нейното присъствие на сцената, които ме отвеждаха при художника на театъра Милчо Сиванов, са определящи за най-важния ми избор в живота. Та художникът ми даваше парче хартия и малко боички, за да мирувам, докато свършат репетициите, и това много ме забавляваше.
Тръпката по боичките ме поведе напред да стана и аз художник.
Онова, което малко хора знаят, е, че по същото време ходех на уроци по цигулка…“
Вежди Рашидов е целунат от Господ, защото големите успехи в изкуството го спохождат доста рано. „Не само че не съм мечтал, но и не съм сънувал, че животът ми ще протече по този начин. Зад всичко, което ми се случи от пътя ми през много международни галерии и музеи до най-дългия престой на министър в Министерството на културата, е Божията воля. Може би това е съдбата.“
И все пак изкуството винаги е стояло преди политиката в ценностната система на Вежди. На 28 години по една случайност негова скулптура попада на биенале в италианския град Равена. Тогава българският артист получава писмо от падре Северино Рагацини – шеф на Фондацията „Данте Алегиери“ към Ватикана. В писмото пише, че международното жури награждава със златен медал на Ватикана на името на Данте Алегиери неговата малка скулптура, направена в една кухня на столичния квартал „Западен парк“. „Как мислите, че се е чувствало едно бедно момче като мен от малка България, което отива в Равена, за да си получи златния медал от папа Йоан Павел II. Дори нямах фотоапарат да си направя снимка. Идваше ми да полетя от щастие! Нещо се случваше.“
Не му било писано на артиста този полет да продължи дълго. Първото и най-нормално чувство е да бърза да се върне в България, за да се похвали в арт средите за големия успех. „Полетът ми секна, когато на летището в София ме посрещнаха тишина и убийствено мълчание. Все едно нищо не се е случило. Паднах като ранена птица. Още нося тази болка от убийствената тишина.“
Пътуването към Италия е свързано и с друг спомен от една прелюбопитна случка във влака. Вероятно за младите днес е изненадващо, че в онези години е позволено да се носят само 50 долара официално в чужбина. Вежди обаче взима заем от приятели и зашива в ръкава си още 100 долара.
Иначе пътува с една чанта през рамо, в която има кутия с вафли, черни шорти за физкултура,
за да не личи колко ги е изцапал, фланелки и едни маратонки на гърба. Така се качва на влака. На Драгоман в купето влиза митничар. Когато младият скулптор му показва багажа си, митничарят строго пита: „Само това ли е, или има и нещо друго?“. Вежди целият се облива в пот и още повече се свива пред погледа към него от упор. Накрая униформеният служител затваря вратата и тръгва. Смутеният артист обаче решава, че няма как да лъже, разшива ризата, вади доларите тича към митничаря и му ги дава. „Той ги прибра и малко преди да спре влака ми, ги подаде с думите: „Вземи си ги момче, ще ти потрябват“. Тогава разбрах, че човекът ме съжали.“
В пътуването към голямото признание Вежди среща и добри приятели. Открива го Аксиния Джурова, която пише прекрасна статия за младия скулптор в списание „Родопи“, чийто главен редактор по онова време е Николай Хайтов. После е поканен от Атанас Кръстев, известен като Начо Културата, за една от есенните изложби в Стария Пловдив. Като най-млад артист е изправен в Балабановата къща до великия Дечко Узунов. Масовата публика се запознава с Вежди Рашидов благодарение на човека-телевизия Кеворк Кеворкян. Точно когато се връща от изложбата в Пловдив, журналистът му се обажда. „Не познавах Кеворк, но явно мълвата бързо беше стигнала до него. Покани ме във „Всяка неделя“ и за първи път в живота си седнах пред прожекторите и камерите. Говорихме, с голяма доза вълнение, разбира се. Очевидно първата ни среща е станала повод легендарният журналист, когото всички ние тичахме да гледаме в уречения час, да ме приеме като свой близък приятел. Такива хора рядко допускат всеки до себе си. Безкрайно му благодаря, че ме прие в душата си, и до днес е до сърцето ми. Моля се да е жив и здрав, защото ми е необходим като духовна подкрепа и като вечна книга за хигиената в живота, като прям и откровен човек. И до днес не пропускам да го чета.“
Но въпреки признанието малцина знаят, че Вежди Рашидов е може би
единственият голям български скулптор, който няма паметник в България.
Един-единствен път на младини участва в конкурс да направи ключа на София. Проектът е с уникална философия за доверието, а самият ключ е с уникална форма. Първият ключ е трябвало да бъде връчен на първия европейски лидер, който посети България. Голямата уста на артиста и острият му език обаче довеждат до спирането на този проект от правителството на Иван Костов. Ключът и до днес вече 21 години събира прах в халетата на Военно студио в 24-метров размер, а постаментът на „Цариградско шосе“, който има основи от 12 метра под земята, е превърнат в поставка за саксии с цветя при посрещане на чужди делегации. Оттогава скулпторът си дава дума, че в държава, в която самодейността върлува, няма да прави паметник. „Стига ми малката пластика. Тя е била достатъчна на много велики творци по света. Така че ще се примиря.“
Експресивен и бунтар по природа, Вежди не криеше, че все по-често търси равновесието и баланса в междучовешките отношения, отколкото да влиза в битки. „По характер съм човек, който лесно пали, но характер се оформя, а генът е вроден. Усещам се, че душата ми търси спокойствието. То ми носи хармония и много често опира до смисъла на думата „щастие“. Но животът, предал и неволите по пътя си, разочарованията от предатели, разминаването във времето, а загубеното време е невъзвратимо, понякога събужда страсти и непримиримост. Страхът да не загубиш мечтата си, която е част от един живот, те кара да се бунтуваш срещу всичко това, което понякога наричаме измама. А страстта е продукт на емоцията, която никога не прощава за изгубеното време от този единствен живот. Простотиите на безсмислието и идиотите, които във всяко едно общество са били мнозинство, са ме научили, че талантливият човек е сам, а бездарието оцелява в групи. Това често поражда емоции, които трудно прикривам.“
Докато чакаме сервитьора за следващата поръчка, виждам, че Вежди пак е сменил настроението и е станал някак си по-отпуснат. „Уморих се от този лош театър около нас и от тази фасадна демокрация в държава, която се управлява в мазетата. А умората е особено чувство на претоварване. Когато съм в ателието си и работя, също излизам уморен, но приятно уморен и възроден. Едно е умората да носи щастие, друго е да ти носи нещастие.“
На тези, които се опитваха да го уязвят с произхода му, Вежди отговаряше с неподражаемо достойнство. „Не могат да ме направят по-малко българин от тях. Аз съм почтен гражданин и плащам достойно данъците си тук. България е моята земя. В живота, в изкуството, в политиката съм верен, но никога не бих направил компромис с достойнството, със самочувствието, с идентичността, с морала на народа. На този народ и на тази земя. Там, където съм се родил, там, където ще умра. Тези 2 квадратни метра определят моя патриотизъм.“
Умираш, когато чуеш диагнозата рак
Оцелях, защото много ми се живееше заради близките и приятелите
В началото на септември 2023 година, малко след като напуска парламента и политиката заради скандална реплика, която се възприема от мнозина като унижение на достойнството на жените, Вежди Рашидов гостува в подкаста „Без филтър с Патрашкова“. В него се връща към най-тежкия си личен период – сблъсъка с рак на гърлото. Разказва за трите ужасни месеци в клиника в Германия – в бяла стая с масичка и два стола. По цял ден гледа през прозореца дърветата. Наблюдава как зелените листа стават жълти, златни, червени и накрая окапват. Остават само клонките. И тогава започва да ги рисува върху оризова хартия с акварелни бои, които приятелят му художник Захари Каменов му носи. Тези картини му помагат да оцелее, за него те са метафора на живота.
„Когато чух диагнозата рак, усетих, че умирам. Имах обаче неистово желание да живея. Страх ме беше от смъртта, от страданието. И реших, че ще направя всичко възможно, за да се преборя.“
Терапията е мъчителна. Лекарите го предупреждават, че в бъдеще не е сигурно, че ще може да говори. За период от време се храни през стомаха. „Оцелях. Защото исках да живея заради близките и приятелите си“, казва скулпторът, който през тази година бе покосен за втори път от фаталната болест – този път на белите дробове. Тази битка не успя да спечели.
Той разкрива любопитни подробности и за Възродителния процес, когато сменят имената на турците. Тогава е толкова отчаян, че си купува бръснарски ножчета и решава да си пререже вените в тоалетната на ресторанта на Съюза на писателите на ул. „Ангел Кънчев“ в София. Спасява го писателят Дончо Цончев, който му казва: „Егоист! Къде искаш да отидеш? Нас на кого оставяш?“. Тази реплика го отрезвява. И му вдъхва сили да продължи.
Скулпторът разказва и за голямото си приятелство с Ердоган. Двамата се запознават през 90-те години, когато Рашидов е част от делегация, водена от Желю Желев, която посещава Турция. Тогава с Ердоган започват да рецитират стихотворения. Толкова си допадат, че турският политик дава личния си телефон на Вежди, а двамата се срещат многократно през годините.
Рашидов споделя и за болката си, че синът му и семейството му напускат България преди години. Причината са подигравките, които Слави Трифонов редовно отправя към Вежди в своето шоу. Внучките му плачат всяка вечер, а родителите им решават да си тръгнат от страната.
„Не знам как искам да ме запомнят хората. Надявам се да не е с лошо. Искам приятелите ми да знаят, че съм ги обичал. А ако съм обидил някого от близките, се надявам да ми простят.“
Иво ДИМИТРОВ, Петя БАХАРОВА, Кристина ПАТРАШКОВА
Последното му интервю за „Филтър“, януари 2026 г.
Ще дойде ден, когато улицата ще наложи диктатура
Изтървали сме държавата, попадаме в хаос всеки ден
– Господин Рашидов, късогледи ли са днес политиците?
– В групата на политиците по една или друга случайност винаги са попадали изключително умни, интелигентни, образовани хора, но за съжаление, те почти винаги биват изтласкани на заден план заради моженето да мислят самостоятелно от добре говорещите „опоркаджии“ и кариеристи. Така че не бих могъл да сложа общ знаменател.
– Каква е равносметката ви на творец, който обаче се е занимавал с политика? Съжалявали ли сте, че се захванахте с нея? Какъв е вкусът на властта и има ли допирна точка между политиката и изкуството?
– Ще почна отзад напред. Когато бюджетът на една култура е зависим от държавния бюджет, то това е чиста политика. А дали съм съжалявал – творецът в политиката винаги е, както се казва, „и така, и така“ – отчасти да, отчасти не. Радостта е от това, което си оставил след себе си като политик, а съжалението е за загубеното време, в което изцяло можеш да се отдадеш на изкуството. Важното е, че се опитах да бъда и на двете места еднакво полезен. Моята равносметка за политиката би била много дълга за разказване в някои добри издания и да има възможност само това да е темата, защото тя е голяма. Този самоотчет аз съм го направил само заради моята съвест.
– Вие бяхте министър на културата. През последните години доста хора седяха в това кресло. Защо културата често остава на заден план освен в случаите, когато създава скандал, както се случи и при последния министър?
– Труден въпрос. Културата е на заден план, защото някой я държи на заден план. Стоенето на това кресло не се свързва единствено с „пагоните“ на стоенето, а с това, което си оставил зад себе си. Сега при 450 милиона бюджет за култура не мога да видя нищо видимо, затова не мога да забравя как при 98 милиона бюджет всяка година настоявах пред министър Симеон Дянков за още пари за театрите. Ремонтирахме десетина театъра в София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас… Спомените ме връщат към годините, когато направихме шест нови музея, дори Симеон Дянков ми помагаше да поливаме градината на един от тях. Изградихме и прекрасния музей „Квадрат 500“, осигурихме пари за десетки археологически обекти, направихме в България център на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, реставрирахме църкви от храма в село Таваличево до Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул… Не искам да разказвам повече, защото е много дълго, но ето това е моят отчет и пред мен самия, и пред обществото.
– През какво още трябва да минем като народ, за да се отпушат нещата? Какво не ни достига, че да сме добре?
– Изтървали сме държавата и държавността. Трябва да има хора, които да върнат самочувствието на институциите и тяхната същинска роля. Време е държавата да се управлява със силна ръка и адекватно поведение, а институциите да познават собствените си закони и да ги прилагат без компромиси. Иначе ще дойде ден, когато ще говорим за диктатурата на улицата, защото днес тя управлява заради видимото безсилие и страх на политиците от избори. Хаосът, в който попадаме всеки ден, може да бъде овладян с адекватно поведение.
– Ако сега рисувате България, в какви цветове ще бъде тя?
– Управлението, политиката и земята са две различни неща. Нека не бъркаме държавата ни, родината ни, дадена от Бог – тя като земя е райска, носеща всички цветове, които човек може да възприеме. Земя, дарена от четири сезона.
(Публикуваме интервюто със съкращения)
Петя БАХАРОВА