Датският майстор на приказките, чиито истории са трогвали дори най-коравите сърца, си отива от този свят влюбен, но самотен. Независимо от това той оставя дълбока следа в световната литература, а неговите приказни истории продължават да се четат и до днес. Ханс Кристиан Андерсен е роден преди 220 години, на 2 април 1805 г. в Одензе, втория по големина град в страната в бедно семейство. За да изхранва фамилията, баща му прави обувки, а майка му е принудена да пере чужди дрехи. Синът им обаче успява да превърне житейските си трудности в приказни светове, в които нежността се сблъсква с жестокостта, красотата със саможертвата, а чудото – с реалността.
Баща му умира, когато Ханс е само на 11 години, майка му се омъжва повторно и семейството изпада в отчайващ недоимък. Момчето напуска училище и подхваща работа при различни занаятчии, един път е шивач, друг път – тъкач. Мечтата му обаче е да стане артист. Когато вечер легне уморен, си спомня онзи ден, в който баща му завежда малкия Ханс на театър. 14-годишен той заминава сам за Копенхаген с едно куфарче, малко пари и големи надежди. Опитва се да стане актьор в Кралския театър, но не е приет добре заради странния си външен вид и акцент. Все пак съдбата му се усмихва, когато директорът на театъра Йонас Колин забелязва таланта му и убеждава краля да финансира образованието му. В училището в Слагелсе обаче се чувства също толкова нещастен, защото съучениците му са по-малки от него, а учителите често го подиграват. Този период намира отражение по-късно в приказките „Грозното патенце“ и „Малката кибритопродавачка“.
През 1835 г. Андерсен публикува първата си колекция от приказки, сред които са „Принцесата върху граховото зърно“, „Малката русалка“, „Креслото на баба“, които по-късно се превръщат в класика. Въпреки че сборникът не е високо оценяван от критиката, читателите са запленени от разказвача, който не наставлява, а пише с чувство и с възхитителен език.
Следват още приказки като „Новите дрехи на царя“, „Снежната кралица“, „Дивите лебеди“, „Палечка“, „Оловният войник“, „Нощната сянка“, които го превръщат в един от най-обичаните детски писатели. Неговите приказки не свършват винаги щастливо – героите често умират, страдат, жертват се. В „Малката русалка“ любовта остава несподелена, а героинята се разтваря в морска пяна, утехата на Малката кибритопродавачка е на прага на смъртта. Андерсен вярва, че децата са способни да разберат болката и им предлага утеха чрез съпреживяване.
Писателят се превръща в литературна знаменитост, пътува из Европа, среща се с крале, писатели и интелектуалци. В Дания е признат за национален герой. И въпреки всичко остава неуверен в себе си, често изпитва страхове, че не е разбран, а произведенията му ще бъдат забравени. Ако можеше да се погледне от бъдещето, от разстояние на 2 века, Андерсен щеше да научи, че приказките му са преведени на повече от 150 езика и са вдъхновили безброй филми, балети, театрални постановки. „Малката русалка“ се превръща в символ на Копенхаген, увековечена с бронзова статуя на брега. Наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ за детска литература се връчва на всеки две години на изключителни автори и илюстратори.
Самотата е най-голямата загадка в живота на Андерсен, който никога не се жени, нито пък са известни негови любовни връзки. От дневниците му се разбира, че неведнъж е бил нещастно влюбен. Като младеж се увлича по момиче на име Риборг Войт, но любовта му е несподелена. След смъртта му нейно писмо е открито в специална кесия на гърдите му. Несподелени са чувствата на писателя и към Софи Йорстед, дъщеря на известен лекар. Освен в жени Андерсен се влюбва и в млади мъже. Една от най-дълбоките му, но несподелени емоции е към Едвард Колин, син на неговия покровител. В писмо до Едвард споделя: „Моите чувства към теб са тези на жена“. Подобна е развръзката на увлечението по датския танцьор Харалд Шарф. „Да обичаш, но да не бъдеш обичан – това е историята на моя живот“, пише Андерсен. Самотата му е огледало на неговите герои – те търсят обич, разбиране, дом, но често остават изоставени от съдбата. Може би затова произведенията му толкова силно се приемат от хора, които се чувстват изгубени или различни.
През 1872 г. след сериозно падане здравето му е необратимо увредено. Последните години от живота си прекарва в дома на приятеля си, банкера Мориц Мелхиор, където умира на 4 август 1875 г. На погребението му присъстват много официални лица, но повече са обикновените хора в Дания, които скърбят неутешимо за своя мъдър и най-нежен разказвач, който пише: „Животът сам е най-прекрасната приказка“.
Текстове на Ханс Кристиан Андерсен се включват в някои периодични издания в България в първите години след Освобождението – в сп. „Наука“ през 1881 г. е публикувана „Приказка за свинята“ в превод на П. Р. Славейков) и във вестник „Марица“ през 1883 г. – „Новите дрехи на царя”.
Първото цяло издание на български език е „Исторически разказ за първобитний „Славей“ и китайский император“, отпечатано в Добрич през 1893 г. в превод от руски на Борис Балкански. Следват „Историята на една майка“ и „Може ли да има в това някакво съмнение?“, издадени през 1895 г. във Враца с преводач Иван Андрейчин.
През следващата година в София излиза първият сборник с 27 приказки и в обем 127 страници, също в превод на Андрейчин. Следват още книжки с приказки на Андерсен у нас. През 1947 г. е публикувано друго голямо издание от 232 страници в превод на Ангел Каралийчев. Класическото издание с преводачи Светослав Минков и Любен Зидаров е от 1976 г., като са използвани руски и немски преводи на приказките.