Бистра Винарова, по съпруг Радева, родена през 1890 г. в София, е от най-изтънчените и ярки фигури в българското модерно изкуство, чието забележително творчество я нарежда сред имената на европейския авангард от началото на XX век. Име, за което доскоро знаеха малцина. Име, на което българските историци на изкуството продължават да бъдат длъжници, въпреки вече двете реализирани изложби, в които се прави опит да се ситуира творчеството и фигурата й в историята на българското изобразително изкуство.
Тя е дъщеря на Елиза Винарова и генерал Върбан Винаров. Нейното артистично пътешествие започва с обучение при видни европейски преподаватели. От 1911 до 1916 г. тя учи при професор Дорш в Дрезден, а след това, от 1916 до 1918 г., продължава при професор Ханс Хофман. В този период попада в кръга на художниците експресионисти, общувайки със световноизвестните творци Егон Шиле, Оскар Кокошка, Ото Дикс, Емил Нолде и Макс Пехщайн, както и с българските художници Бенчо Обрешков и Жорж Папазов. Този контакт с авангардните течения в немското изкуство оказва силно влияние върху нейния стил и я утвърждава като първата експресионистка в българското изобразително изкуство.
Бистра Винарова се превръща във важна фигура в европейския артистичен живот. Познава се, но с големите интелектуалци Пол Клодел, Райнер Мария Рилке и Никос Казандзакис, с когото поддържа кореспонденция. Нейното присъствие е вдъхновявало поети, които й посвещават стихове, а снимки от нейното артистично присъствие проследяват пътя й – от ателиетата на фотографа Иван Карастоянов до портретите, заснети от учителите й. Една от най-значимите промени в живота й настъпва със сключването на брак с дипломата и писател Симеон Радев. Тяхната първа среща във виенската опера е била тягостна за художничката, която почти не е желала да говори с Радев и се е държи строго и дистанцирано, докато той се опитва да я впечатли с познанията си в музиката. След като се женят, Радев я насърчава да продължи да твори.
Творчеството на Бистра Винарова е мост между българското и модерното европейско изкуство. Нейният стил търпи развитие през годините. Както твърди нейната първа голяма изследователка – изкуствоведката Пламен Димитрова-Рачева, тя прави преход от експресионизма на младите си години към един по-интимен, дълбоко духовен портрет, който развива в по-късните си творчески периоди. Изразните ѝ средства и жанровете, в които работи, се променят, като едно от най-ценните и качествени достижения в художествената ни история е преоткритото й творчество, „затворено“ в условните граници между 1910-1924 г. и 1943–1963 г. Според изкуствоведи тя изненадва със силата и откровението на своето дарование. Пламена Димитрова–Рачева отбелязва още, че творчеството на Бистра Винарова е изключително интересно и трудно за проучване поради липсата на достатъчно информация. Тя подчертава нейната уникалност като единствената българска художничка, принадлежаща към европейския авангард от 20-те години на XX век.
През последните години творчеството на Бистра Винарова е обект на значим интерес, който води до организирането на две изложби. През 2013 г. в Националната галерия в София бе открита експозицията „Богатството на българските архиви. Изкуството на Бистра Винарова (1890–1977)“, която бе под патронажа на Министерството на културата. Това бе първо представяне на художничката пред българската публика в такъв мащаб. Тя включваше живопис, графика и рисунки от фондовете на Централния държавен архив и представяше произведенията ѝ в нова, непозната дотогава светлина. Каталогът към изложбата, финансиран от Александър Керезов, съдържаше текстове от академик Светлин Русев и Пламена Димитрова-Рачева, куратор на изложбата.
12 години по-късно, отново в сградата на Националната галерия, бе подредена изложбата „Бистра Винарова–Радева (1890–1977). Отвъд портрета“, която видяхме до 30 ноември в чест на 135 години от рождението й. Куратор бе отново Пламена Димитрова–Рачева. Проектът този път се осъществи по инициатива на Емил Стоянов и бе подкрепен от Национален фонд „Култура“, Държавна агенция „Архиви“ и Националната галерия. В тази изложба бе представено предимно портретното творчество на художничката. Експозицията включваше и материали, които разкриват повече за живота й, като писма от Райнер Мария Рилке и Никос Казандзакис, семейни снимки от времето ѝ като съпруга на Симеон Радев и тяхното венчално свидетелство.
Специално внимание бе отделено на автопортрета, който Винарова прави в късния си творчески период, както и на портрета на Симеон Радев, който тя рисува след 1950 г.
Уви, все още житейският и творчески път на Бистра Винарова остават далеч от знанието на широката публика. Внимание, което тя безспорно заслужава, но то е непостижимо с подобни изложбени разкази, при това в толкова кратки срокове и при подобна многолюдност на отсъствията.
Пламен В. ПЕТРОВ