Малък градски театър „Зад канала“ разсмива публиката като никой друг на столичния „Бродуей“ в момента. „Скакалци“ по Ст. Л. Костов е най-атрактивно поднесената социална сатира, каквато тук и сега може да се гледа по софийските сцени. Бина Харалампиева и Юрий Дачев за пореден път демонстрират как се „работи“ с родната класика. За разлика от повечето ни режисьори и драматурзи, които не желаят да осъзнаят, че силната национална литература е основата, върху която могат да сътворяват силни спектакли и силни филми – ако могат, разбира се, защото публиката все повече се разколебава. Творческият тандем възражда жанр, който започнахме да смятаме за безнадеждно погубен от институционализирани халтури, ерзац смешки и напъни на търсещите лесна слава – умната комедия. Интелигентното зрелище, което бърка дълбоко в безсмъртните пороци – в случая на българския модел. Защото всъщност драмата е голяма – изключително обидно е, че за 100 години промяна няма.
Пиесата, публикувана през 1931 година – в друго общество, в друга политическа реалност, звучи като писана днес. Няма мухъл, няма музейност. Още по-тъжно е, че никой не е изненадан. Всичко е същото в „любезното“ ни Отечество – корупцията на всяка крачка, гримираната простотия, опакованата в претенции пошлост, псевдо патриотизмът, отвратителната покупко-продажба в отношенията. И най-вече – беззаконието. Разпознаваемо е в персонажите, чиито фамилии са натоварени с асоциации и препратки – Проданов, Лесичков, Беличков… Уви, едва ли скоро ще се разделим с миналото, смеейки се, както твърди философът, икономист и социолог Карл Маркс. „Да се прави комедия е сложно занимание. Щастливи сме, че публиката се смее, но от това горчивината не става по-малка, нито остротата в разпознаваемостта на българското живеене и неговите особености. Ст. Л. Костов разкрива всичко онова в личния и държавния ни живот, което не се променя видимо. Нещата са повтаряеми и ужасяващо безизходни и безнадеждни“, коментира Юрий Дачев пред „Филтър“.
Борис (Филип Аврамов) и младата му красива съпруга Бистра (Христина Джурова) се опитват да се радват на разкошния си живот, но битието им постоянно е минирано от министерски инспектори. Налитащите като скакалци „проверяващи“ се усукват заплашително около милионера, защото той, естествено, не е безгрешен и е готов да инвестира дебели пачки, за да не му затворят фабриките. Така започва истинско перпетум мобиле от надхитряния, надцаквания, двуличие, недоразумения, лъжи, манипулации и обрати, нагласени търгове, измами, натиск на контролните органи и сделки, при които печалбата е по-ценна от честта и достойнството. Проданови стигат до ръба на лудостта, а Борис предлага на Бистра „малко хахо хихи в ракитака“ с инспектор Яначков край реката. Водевилът е шеметен, гротеската е бравурна, колективният темперамент не позволява скука. И тук Бина Харалампиева поставя подчертаващи социалната пародия епизоди в съда, където в крайна сметка се озовават героите. Не че съдията издава наказателни присъди, след като вече е взел куфарчето с парите.
Бина Харалампиева хвърля ръкавицата втори път – превръща „Скакалци“ в мюзикъл. „В началото тази идея ме изплаши – страх ме е от артисти, които са убедени, че умеят да правят всичко на сцената. Но паниката ми се оказа напразна“, споделя Юрий Дачев, автор на актуализираната версия на пиесата. За чест на актьорите трябва да се каже, че танцуват и пеят за шестица. И ако отличните вокални изпълнения не са изненада за Стефан Рядков, Филип Аврамов и Жени Лечева, които отдавна са се доказали в музиката, то перфектната хореография на Анна Пампулова никак не е лесна. Тя е равностоен партньор на режисурата и драматургията – където свършват думите, започват песните и пластиката. Хармонията между жанровете е впечатляваща. Ритъмът е постоянен, а композициите на Асен Аврамов са ключови. Солата и дуетите – и като глас, и като динамика – от танго до пасо добле, са респектиращи. Най-важното, че каквото и да се случва под прожекторите, публиката чува текста, което вече е истински лукс по театрите. Свиренето е на живо – Иван Лечев, Стоян Младенов и Мартин Марков. Няма плейбеци, няма бутафория. Автор на великолепните костюми и решената в подвеждащ наивизъм сценография е на Свила Величкова.
Филип Аврамов като милионера мошеник и бъдещ политик и Стефан Рядков като емблематичен властелин на корупцията отдавна не бяха правили толкова качествени роли. Христина Джурова и Жени Лечева стават все по-добри, а Иван Петрушинов и Малин Кръстев са традиционно живописни дори за минути.
Наследникът на Иван Вазов и Антон Страшимиров е от най-плодовитите автори
Премиерата на неговата „Мъжемразка“ предизвиква скандал с иронията му към еманципантките
Ст. Л. Костов е европейски комедиограф, въпреки че повечето от актуалните консуматори на Рей Куни често го забравят. Той е авторът, който между двете световни войни развива и налага различните поджанрове на комедията в българската литература след постигнатото от Иван Вазов и Антон Страшимиров. Пише дванадесет многоактни и пет едноактни пиеси. В тях сваля маските на социалните парадокси и абсурди в обществено-политическата и културна действителност през 20-те и 30-те години.
Кратките му разказчета пък са назидателни и поучителни с интерес към фолклорния хумор, към пословицата, баснята и приказката. Ст. Л. Костов пише фейлетони за вестниците „Пряпорец“, „Нови дни“, „Весел Българан“, „Вечерна поща“, „Зора“ , „Свободна реч“, „Развигор“. Близък приятел е с Александър Балабанов, Елин Пелин, Александър Божинов… С изследователска страст разработва универсалните теми в социума – жаждата за власт и богатство, кариеризма и алчността, хамелеонщината и безпринципност, пръкнали се върху почвата на националната действителност.
В Народния театър през 1914 година поставят неговата „Мъжемразка“, която предизвиква скандал и поляризира културтрегерите и критиците с фарсово-ироничното отношение на Ст. Л. Костов към равноправието на жените.
Албена Атанасова