Международният художник Стефан Николаев за пореден път откри изложба в България – „Цената на любовта“ в „Дот“, софийската галерия на пловдивчанката Весела Сариева. „Много е опасно да се работи с дами. Искат от мен само най-доброто – и Веси Сариева, и жена ми Алис, която е директор на парижката галерия „Мишел Рейн“, с която си партнирам от години“, коментира шеговито артистът, който живее и работи между Франция и България. Сега той показва живопис, скулптурни обекти и композиции, създадени от кована мед, бронз, златен лист, мрамор, неон, муранско стъкло, акварел. Синът на славния Николай Николаев, известен като Бате Николай от култовото детско предаване „Сладкарница Захарно петле“, често е в София, тъй като ползва услугите на прочутата в Европа леярна в тукашния квартал Требич.
– Бихте ли рискували да определите цената на любовта, господин Николаев?
– Светът, в който живеем, не би съществувал без нея. Затова тя няма цена. Нито Сенека, нито Шекспир успяват да я назоват. Френският психоаналитик и философ Жак Лакан казва: „Любовта е да даваш това, което нямаш, на човек, когото не познаваш, без той да го иска“. Любовта не може да бъде нищо друго освен безкористна.
– Стойността й има ли нещо общо с огромния червен талисман с монети, който е в центъра на експозицията?
– Вечно се уповаваме на талисманите, а понякога те са пълна глупост. Идеализирайки и величаейки ги, получават мащабност и монументалност. Изразяват мечтата за среща с голямата любов и „измерват“ колко вярваме в нея.
– От творбите ви лъха спокойствие, което не е твърде типично за темперамента ви.
– Защото все по-често се връщам към миналото, все повече търся вдъхновение в него. То е единственото сигурно нещо, което истински присъства в спомените ни. Затова все по-активно съществува в творчеството ми. Бъдещето го няма, не знаем нищо за него. Може да приключи утре, може да продължи вечно. Корените също са много важни. Още повече, че аз заминах за Франция, а не избягах. После геополитиката промени историята и географията и улесни завръщането ми.
– И понеже говорим за миналото, кажете бяхте ли сред бунтарите в Художествената гимназия, която завършвате в навечерието на 10 ноември?
– Със съученици направихме изложба базар в градинката между Народния театър и Софийска градска художествена галерия. Точно в този момент чуждестранни журналисти, доколкото си спомням, бяха от Свободна Европа или друга подобна медия, правеха репортаж и ни зададоха политически въпроси за ситуацията в България. Ние, естествено, казахме, каквото мислим. Малко по-късно баща ми ме намери на пожар – обадили му се от БТА, за да го информират, че правя опасни коментари пред европейски репортери. В БТА някак бяха успели да се намесят във въпросния материал и да отрежат думите ми, които бяха във финала на въпросния запис. Баща ми обаче полудя. „Как може да се занимаваш с политика, не се ли сещаш какво може да последва?!“, развика се той. А аз бях на 17-18 години и вярвах, че имам право на неприемане и на отхвърляне на тази вече явно отиваща си система. Баща ми разбираемо се страхуваше за моето бъдеще. Изключиха ме от Комсомола и, естествено, не можех да кандидатствам в Академията. Времената бяха преломни. Наскоро попаднах в същата ситуация заради моя син.
– Вероятно покрай актуалните политически вълнения в Париж.
– Да, заради тях. Лято, който вече е в гимназията, и приятелите му се включиха в протестите, вдигаха лозунги. Когато всичко стана много драматично и имаше ранени, вече имах сериозни причини да се притеснявам. Забраних му, но нали помните мотото на френските студенти по барикадите през 1968-а: „Забранено е да се забранява“. Как да му забраня? Каквито и страхове да изживявам.
– Синът ви и деветгодишната ви дъщеря Леа справят ли се с българския?
– О, разбира се. И двамата много обичат България, Леа ходи всяка събота на българско училище. Там, разбира се, говорят и за Бате Николай и това е трогателно. Лято и Леа са щастливи, че са българи.
– Разбраха ли, че дядо им беше истински известен артист?
– Да, много съм им разказвал, гледали са филмите му. Но едва ли осъзнават целия мащаб на неговата популярност така, както аз на времето. Славата на Бате Николай през соца беше огромна – от прочутото детско шоу „Сладкарница „Захарно петле“, през Народния и Телевизионния театър, до цирка и забавните програми… Изпитвах тази негова слава на гърба си – и за хубаво, и за лошо. Защото монетата винаги има две лица. Когато баща ми почина, на поклонението в Народния театър десетки хора казваха: „Господин Николаев, аз съм израснал с баща ви“. „Браво, а аз не съвсем“, беше моят отговор. Николай пътуваше постоянно – премиери, представления, снимки, предавания в радиото, записи в телевизията, халтури… Времето никога не стигаше за децата му.
– Въпреки всичко вие бяхте по-скоро от поразглезените наследници в арт елита.
– Да, така е. През 90-те в западна Европа след различни събития често имаше дискусии за случилото се в соц лагера преди падането на Берлинската стена. На една от тях, беше в Ротердам, обясних, че аз не съм от пострадалите през комунизма. Не съм преживял трагедиите, сполетели много хора през тоталитаризма. Израснах в привилегирована среда. Никога нищо не ми е липсвало, започнах да пътувам от малък по чужбина с баща ми. Придружавах Николай на гастролите му в Канада и САЩ. Никога от нищо не съм бил лишаван. Друга тема е, че детството ми не беше чак толкова розово, защото дълго бях болен и дълго лежах по болници. Но в никакъв случай не е било и черно. В началото на 90-те много автори работеха с болката на потиснатия човек, а аз правех други неща. Би било неморално да го играя „Колко трудно ми беше през комунизма.“ Но всичко това не означава, че не съм бил информиран какво се случва. Николай ми обясняваше, той чуваше и знаеше всичко, защото го канеха навсякъде. Така че нямаше как, а и нямаше защо, в началото на кариерата ми да извличам дивидент от тъгите и обидите през соца и да ги продавам. Не би било нито вярно, нито почтено.
– Но не един и двама от колегите ви тук осребриха свои преживелици от соца, че и пренаписаха биографии…
– Уви, да. В България винаги мислим, че мизерията е само тук. Много съм пътувал и съм виждал такава мизерия в Ирландия, Шотландия и Бразилия, че съм се стресирал. Тежкият живот е глобален проблем, въпреки смяната на политическите режими. Има го и в Америка, ако гледаме реалността едно към едно. Така че онова българско осребряване, за което говорим, винаги ме е дразнело. Когато е реално преживяно и преодоляно, когато е легитимно, да. Но това явление не е само у нас. Имаше доста румънски и руски автори, които буквално превръщаха миналото си в бутафория. По изложбите им всички охкаха и ахкаха: „Те, горките, какво им е минало през главата. Дайте им пари, дайте им проекти, дайте да им помогнем.“ Но това са неща, които не можем да променим.
– Баща ви надяваше ли се да продължите пътя му в актьорското майсторство?
– Мисля, че да. Това беше мечтата и на баба ми. Искаше им се да продължа традицията в рода, започната от дядо ми Стефан, който е бил не само актьор, но и директор на театри в провинцията и в София. Но от малък имам ужасна скороговорка. Абсолютно ужасна особено на български. Понякога и аз не си разбирам. Водиха ме на логопед, но, уви, беше напразно. Нямаше как да стана актьор. Не успяхме да направим династия като Финци – Ицко, синът му Санчо и внукът му Езра. Мога да изиграя нещо, но някой трябва да ме озвучава.
– Затова пък сте бил малкият цар на фокусите.
– Бяха прекрасни години. Орфи, чичо ми, беше директор на „Български циркове“. Баща ми направи грандиозен спектакъл, в който всяка вечер участвахме със сестра ми Деница и Жоро Старейшински, бащата на днешната прекрасна млада актриса Каталин Старейшинска. Бях много напреднал с фокусите. Майка ми хич не беше очарована. Казваше „Пак ли някаква циркаджийска професия!“ Но съдбата реши друго. Дечко Узунов ми помогна да изляза от детската си заблуда и да вляза в друг свят. Започнах да рисувам заедно с него в ателието му. Все още си пазя тези рисунки. А в къщата ни в София все още стоят стенописите на Бай Дечко, Иван Кирков и Асен Старейшински. Може би заради това, че израснах сред тях, че ги гледах сутрин, обед и вечер в трапезарията, е имало голямо значение за мен. Безспорен източник на вдъхновение.
– Да ви върна на земята – усетихте ли завист сред тукашните си колеги, когато през 2007-а бяхте избран да представяте България на биеналето във Венеция.
– Тогава Светлин Русев каза „да“ на всичко. И да е имало някакви проблеми, той не позволи на никого и на нищо да попречи на участието ми.
– Как оценявате сега ситуацията в съвременното българско изкуство?
– Стабилизира се. Вече има среда, колекционери, сцена. Но за авторите е добре да пътуват. Да счупят границите в себе си. Докато е млад, човек трябва да се пребори с големия свят. Или поне да опита. Защото надеждни млади художници не липсват в България, но не се знае какво ще излезе от тях. Особено когато става дума за изкуство, което изглежда като изкуство, без да бъде изкуство. Само прилича. Неизбежно е в тълпата. Разликата, примерно, с Париж, е, че там тълпата е много по-голяма. Съвременното българско изкуство обаче се движи напред, независимо, че му е трудно, а то понякога е лигаво, блудкаво, провинциално. Но имаме музеи, галерии, образование. Така че ако радетели дават реални пари за съвременно изкуство, обвързани с ангажименти и договори, ще се стигне и до растеж.
– Какво е модерно в момента на международната сцена?
– Както винаги, добре забравеното старо. Но вече помним и него. Модерни, за съжаление, са крещящите работи, които се правят за арт панаирите. Да блесне, за да грабне окото. Хубавите неща са други. Има голямо завръщане към живописта. Причините са много, между които са по-малките разходи и по-лесния пренос, не е като при скулптурите. Живописта остава от големите жанрове.
– Питате ли се защо в крайна сметка избрахте Франция, а не, примерно, Англия, където също учите?
– В парижката академия ми преподаваха много големи художници. Кристиян Болтански, един от най-знаменитите, ми каза при поредно мое гостуване у тях: „Франция на нищо не прилича, замини за Берлин, там е истината.“ Беше 1988 година. „Не, не, ще изчакам, може тук нещо да се промени“, отговорих му аз. Той ми повтори: „Няма какво да очакваш“. Но не се отказах – и наистина дочаках. Сцената в Париж е много много силна. Разбира се, помага и това, че Париж е стегнат, красив, богат град. Но може и с малко, не само с много. Лондон е разпилян, а и се отразяха от Европа с този брекзит. В Париж има всичко. Артисти от целия свят се стремят към него.
Николай Николаев си отива от този свят след тежък инсулт
Беше като жив в ковчега, смъртта му изглеждаше пореден етюд
Стефан Николаев винаги разказва с усмивка за баща си и за чичо си – световно признатия маг Васил Николаев, въпреки че, естествено, и Бате Николай, и Орфи мъчително му липсват.
„Баща ми успя да завладее много хора – от „Захарно петле“, през Народния театър, до киното. Изключително забавен човек, искрен и слънчев. Непосредствен, обичаха го. Дори бих казал, че много повече от други негови колеги“ Последната им среща е в Първа градска болница, където актьорът е откаран след тежък инсулт. Въпреки усилията на лекарите, умира няколко дни по-късно.
„След поклонението в Народния театър се оказа, че свещеникът, който водеше опелото на гробищата, е огромен фен. Дръпна пламенна реч за Бате Николай, която продължи близо час. Беше слънчев, слънчев ден. Ковчегът – отворен, баща ми в елегантен смокинг. Под грима му, силно театрален, лицето му изглеждаше като живо. Николай няколко пъти беше играл трупове – и като мъртвия цар Борис, и в „Арсеник и стари дантели“. В ковчега изглеждаше като в роля. Викам си „Боже, сега ще стане, ще се изправи и ще каже, че се шегува.“ И когато накрая го целунах за сбогом, кожата на лицето му беше топла от слънцето, а не студена в смъртта. Какъв прекрасен край. Николай не се страхуваше от смъртта. С възрастта ставаше все по-безстрашен. Нищо не го плашеше“, разказа пред „Филтър“ Стефан Николаев.
Албена АТАНАСОВА