Великата оперна певица Елена Николай, на чиято някогашна гримьорна в Ла Скала до днес виси златна табелка: „На Елена Николай от признателна Италия“, е отхвърлена от Консерваторията у нас като „безнадеждно немузикална“. След това обаче тя завършва най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди“ в Милано, 19 сезона е примадона на миланската „Ла Скала“, 22 сезона – на „Сан Карло“ в Неапол, най-стария оперен театър в Европа, и още толкова – на „Арена ди Верона“. Покорява редица европейски сцени, изправя на крака публиката в Южна и Северна Америка. Цял свят я признава за най-великото мецосопрано на XX в., пише Венелин Митев в книгата си „Прогонените гении на България“, която представя българи, станали световноизвестни, след като са напуснали родината.
Талантът на Стоянка Савова Николова, както е рожденото й име, е открит от диригента на хора в Американския колеж в Самоков, който бъдещата звезда завършва. Впечатлен от нея, той казва на майка й Парашкева: „Дъщеря ви има златно гърло. Родена е за певица, трябва да учи пеене“. Парашкева обаче едва свързва двата края. Бедната жена от село Церово остава вдовица малко след раждането на Стоянка и работи като прислужница в Самоков. За радост ръка на таланта протяга големият педагог и певец Иван Вульпе. Той се съгласява да подготви момичето безплатно за изпитите в Консерваторията. На първия тур – пеене, Стоянка се представя чудесно и ѝ пишат шестица, но на втория тур по пиано и солфеж получава двойка.
Мнението и на двете пианистки от комисията е, че тя е безнадеждно немузикална. Напразно Вульпе се опитва да обясни на всеки член на журито поотделно, че отхвърлят един рядък талант. Стоянка обаче проявява характер и продължава заниманията си по пеене и пиано, а майка й пише писмо на брат й Кольо, който работи и учи в Америка, да я вземе там. Така бъдещата дива се озовава в град Обърдин, щата Охайо, където се записва да учи философия като брат си и започва работа като продавачка. След година и половина обаче мечтата й да пее я отвежда в Италия, в консерваторията „Николо Паганини“ в Генуа. След това продължава образованието си в най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди“ в Милано. Явява се на изключително труден конкурс – 70 кандидати само за три места: едно сопрано, един тенор и едно мецосопрано. Печели първото място, като мотивите на журито са, че има великолепен мецосопранов глас, безспорна музикалност, ярък театрален темперамент, красива сценична фигура и изразително лице.
Докато следва, живее много бедно – веднъж даже остава без пари и храна за цели десет дни. Но през 1933 г. завършва с отличие като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио, за чийто внук д-р Андреа ди Маджо се жени по любов и му остава вярна до края. Първото им дете умира няколко месеца след раждането, но след това имат дъщеричка Мария-Аурора, която певицата цял живот нарича Минка.
Още при първите си изяви на сцената оперната дива излиза с артистичния си псевдоним – Елена Николай. Според импресариото й тя има царствена осанка и прилича на кралица Елена, жената на последния италиански крал, затова взима нейното име, а Николай идва от фамилията й.
Биографът ѝ Иван Бенчев разказва, че пътят ѝ към голямата сцена започва по смешен начин. Певицата е на 29 години, когато град Кремона празнува 100-годишнината на Амилкаре Понкиели, чието име е записано там със златни букви, редом до тези на Амати и Страдивариус. Честването включва и двете най-силни опери на композитора: „Джоконда“ и „Блудният син“. На Елена Николай е поверена втората мецосопранова роля в „Джоконда“ – Сляпата. След първо действие, в което всичко върви блестящо, зад кулисите се развихря скандал, който е на път да провали спектакъла. Примадоната Педерчини, която пее Лаура, влиза в яростен спор с импресариото и безцеремонно напуска театъра. В суматохата се решава, че Елена може да я замести, тъй като знае и нейната партия. Набързо преоблечена, тя изпява така блестящо арията „Морска звезда“, че публиката изригва в аплодисменти. В „Блудният син“ историята почти се повтаря. Елена замества в главната роля другата примадона – Стиняни, която изобщо не идва за представлението. Така започва пътят й към световната слава.
Оперната дива, за която великият Борис Христов казва, че когато пее с нея, винаги ще е №2, се отличава с доста твърд характер. Помни се случай, в който Елена така зашлевява известен музикален критик, че той полита надолу с главата по стълбището на „Ла Скала“. Критикът Франко Абиати следи отблизо кариерата ѝ, но в един момент започва да пише неласкави критики за любимката на публиката без никаква видима причина. След поредната му отрицателна оценка за изпълнението й в „Аида“ Елена решава да му поиска обяснение. Разговорът помежду им става в „Ла Скала“ в един от антрактите и фоайето е доста оживено. В един момент, обидена от отношението му, тя губи контрол и му зашлевява шамар. Зашеметен от удара на доста по-високата звезда, критикът се търкулва по стълбището. На другия ден всички говорят за случката. „Множеството е на страната на Елена, възхитено от смелостта на чужденката, търсеща правото си, и то не само със слово, срещу всесилния критик. Лошото в случая е, че ръководството на „Ла Скала“ застава на страната на италианеца – по обясними причини. И въпреки неотложната нужда на театъра от една от първите му звезди я отстраняват за две години“, разказва Иван Бенчев.
„Няма да се моля. Аз съм Николай, при това българка! Светът е мой…“, заявява оперната звезда. След време директорът на „Ла Скала“ се предава – купува най-доброто шампанско и огромен букет и на колене я моли да се върне. Тя склонява и публиката й е възхитена от прекрасното й изпълнение в „Трубадур“.
След като през 1963 г. само за месец умират майка й и съпругът й, Елена Николай слиза от оперната сцена. „Тя слезе от сцената като истинска кралица!“, възкликва най-големият диригент на всички времена Тулио Серафин. „Елена Николай се справяше великолепно с всички роли – от най-скромната до най-сложната. Феноменален глас, завладяващо артистично присъствие – това виждах цели 30 години от дебютния ни съвместен спектакъл в Кремона през 1934 г.“
Елена е съсипана и дори й минава мисълта да сложи край на живота си. В този тежък момент й се обажда големият режисьор Виторио де Сика, който й казва, че е неин искрен почитател от години, и я кани за главна роля в свой филм с думите: „Пробвах много, единствена вие ставате“. През следващите години тя участва в седем негови филма, прожектирани по цял свят, но не и у нас. Макар да носи България в сърцето си, у нас тя пее само три пъти – през 1942, 1956 и 1961 г.
Последните си дни по свое желание прекарва в дома за стари музиканти „Верди“ в Милано, който преди това спонсорира 20 години. Напуска този свят на 25 октомври 1993 г., а италианската преса пише: „Отиде си един от най-здравите стълбове на „Ла Скала“ и въобще на оперния театър“.
Мария ПЕТКОВА
