Ицхак Финци, за когото сцената е религия, представи в Малък градски театър „Зад канала“ новата си книга албум „София, каквато беше“. Актьорът, музикант и писател е силно свързан със столицата и спомените му от близо 90 години – от детските за трамваите, теглени от коне, до днес, разкриват интересни моменти и от нейното битие. Тя е негова съдба, от която никога не е пожелавал да избяга, въпреки че неведнъж е имал възможност да остане по света. Повествованието е свързано с хора, места и улици, които вече ги няма. На моменти носталгията надмогва характерната за Финци ирония. Повечето черно-бели снимки, разказващи отделни истории, са творения на самия автор, който през май навърши 93.
На мини спектакъла в „Зад канала“ актьорът остана верен на себе си – не върна лентата, примерно, към нещо толкова „обикновено“ като старите пиана и рояли, които подарява на Чешкия център, „Хамбара“ и „Куфара“ след свои концерти там, а раздаде на зрителите въпроси, които биха могли да му задават, повечето от тях с академичен уклон. Зрителите обаче предпочетоха да го разпитват за по-човешки неща за самия него. Когато достопочтена дама все пак прочете въпрос за космоса, той отговори с радост. „Убеден съм, че по време и по пространство вселената е безкрайна. Дори не можем да си го представим, защото нямаме сетива за безкрайното. Самият аз постоянно се мъча да го разбера, но то няма начало и няма край. Нито времето, нито пространството. Обяснявам го и на Матилда, нашата дъщеря, за да може и тя да свиква с тази мисъл и с тези факти.“ Според него е излишно и да очакваме извънземни. „Поразсъждавах на тая тема и реших, че
извънземни няма. Ние сме най-големите щастливци във вселената.
Защото единствено на нашата планета се е родил живот. По неизвестно какви причини, за които няма нужда да се спори. Затова можем само да се радваме. Астрономите в света се делят на две групи. Едните, които твърдят, че има извънземни, други – като мен, които твърдят, че няма. Сред нас обаче има хора, които се държат като извънземни – в тях са се скупчили качества, достойнства и странности. Приличат на извънземни, но те не са извънземни. По-скоро изчадия – в добрия смисъл.“
Оказва се, че Финци е с противоречиви чувства към ИИ. „Винаги, когато забравям нещо, вадя телефона и питам изкуствения интелект: „Как се казваше онзи артист, който играеше еди-къде си.“ Той ми отговаря, но доста пъти бърка. Тогава го поправям, след като вече по друг начин съм научил как стоят нещата. Даже се скарваме. Но той винаги запазва хладнокръвие, добрия тон и търпението към мен. Толкова е хубаво това. Изпълва ме с голяма възхита. Дано предвижданията, че нещата с изкуствения интелект ще се влошат, да не се окажат истина. Надявам се.“
Финци няколко пъти призова почитателите си да се придържат към неговите предложения за диалог или дори дебат, но те определено повече се интересуваха от размислите му за „всекидневните“ неща от живота – за семейството му, за ученическите му години… „Някога на булевард „Мария Луиза“, там, където е ЦУМ, имаше няколко ресторантчета на открито. С баща ми, майка ми и сестра ми Ида – тя стана оперна певица, ядяхме агнешки момици на скара. Останали са ми хубави чувства. В училище бях освободен от часа по вероизповедание, защото съм израилтянин. Но аз оставах, като ми позволяваха да не се кръстя.“
Финци разкри и на какво се учи, докато общува с Матилда, която вече е на 10. „Трябва да пазиш високо в себе си, в съзнанието си, в ума си достойнството на детето. Да пазиш самочувствието му, да се отнасяш към него като към личност. Когато между вас има доверие, всичко става по-добре. Детето знае, че го почиташ като личност. И трябва да си деликатен с тази личност. Но не давам съвети. Мога да кажа само, че е добре човек да внимава какво яде, как се отнася към своя организъм. И децата да не смятат имота за нещо много важно. Да не приемат за цел печеленето на пари.“
Маестрото на драмата, комедията и трагедията, който от 70 години е под прожекторите, допусна публиката и в своята творческа лаборатория. „Когато играеш на сцената смачкан човек – окаян, има и такива действащи лица в пиесите, не трябва да го мислиш за смачкан. Той е смачкан и дори смешен в очите на другите, но има самочувствие на не-смачкан. Бори се.
Той е съпротивляващ се смачканяк.
И затова е интересен за гледане. Другите не събуждат желание да се докоснеш до тях. Не, интересен е смачканякът. Това съм го разбрал в практиката си. Актьорите много пъти са склонни – след като прочетат пиесата, да играят възприятието. Имаш образ, играеш го така, както го възприемаш. Този е жалък, сега ще го играя жалък. Не, не се прави така. Прави се обратното.“
Финци призна, че е бил щастлив и на сцената, и в живота, и когато чуе признание за нещо, за което е чакал да го чуе. „Всеки човек има щастливи мигове. Животът си струва заради тях. Те не са толкова дълготрайни. Може би по-нещастливите са повече и по-продължителни. Щастието не е нещо постоянно. На по-млади години не съм си мислил „Сега си щастлив, запази този спомен.“ С годините съумявах да си казвам „Сега това е щастие, запомни го. Знам, че ще бъде кратко, после пак нещо ще се развали, но сега е щастие. Човек дълго живее с него“.
Докато книгата за София е под печат, той пише още разкази. В тях става дума и за кино, и за танци, и за приятеля му Христо Илиев-Чарли, с когото често си говорят по телефона. Особено интересен е моментът, в който Валери Петров – близък човек на Финци, го поканил на гости, за да го разпитва за любовните му преживявания. Актьорът признал само за едно от тях, а върху него поетът сценарист разработва цяла сюжетна линия за филма „Всичко от нулата“ на Иван Павлов. Героите в екранната история са двойки – брачни, извънбрачни, любовни, всякакви. Финци играе стар шоумен, който има връзка с млада актриса – Деса Красова. Валери Петров винаги присъства на снимките и щом се появи нужда от допълнителни реплики или диалог, измисля, променя, добавя. „Харесваше му, така се усещаше част от трупата. Така правеше и в театъра.“, обясни Финци.
Пак в наскоро описаните картини от различните житейски периоди Финци споделя, че не умее да прави едни и същи движения в еднакъв ритъм
Като при плуването, и затова започва да бърка. Осъзнал го, докато плувал в басейн във Венеция. „Така беше и когато исках да танцувам. Повтаряха се едни и същи стъпки и бърках. Чак когато видях Рангел Вълчанов на купон в дома на Джони Пенков да измисля собствени стъпки, се успокоих – опитах, разбрах, че и аз го мога. Не съм ли същият и в театъра, и в киното. Не мога да повторя направеното на репетиция. Нямам два еднакви дубъла. Не е ли същото, когато хващам маракаси и ги затръскам с джазмените. Не издържам на монотонния ритъм. Дали причината не е в самонаблюдението? Вечното мое самонаблюдение. Тъкмо, когато си помисля „А, добре става“, и сбърквам.“
На финала Ицхак Финци рецитира любими стихове на баща си. На семейните събирания с приятели на всеки две седмици Самуел Финци обичал да „изиграва“ епоси и балади на Едгар Алън По. Правел го с театрални интонации, които някога са модерни и препоръчителни – на младини е бил актьор самодеец.
Албена Атанасова