В последните десетина дни публичното пространство и социалните мрежи бяха белязани от сериозно напрежение във връзка с публикуван разследващ материал. Текстът в информационния портал News.bg осветли отдавна пазени в тайна данни за откупки на произведения на изкуството от Националната галерия, осъществени с публични средства и разкрити след продължително съдебно дело по Закона за достъп до обществена информация. Вълната от коментари, споделяния и крайни оценки в социалните мрежи показа, че темата за разходването на държавния бюджет за култура не е просто тясно експертен казус, а въпрос с обществен отзвук. Основният акцент в дискусиите очаквано падна върху конкретните суми, изхарчени за отделни творби, както и върху имената на авторите, попадащи в списъците.
Фокусирането единствено върху персонажите и цените обаче рискува да измести вниманието от далеч по-значимия структурен проблем. Казусът с Националната галерия не е изолирано изключение, а по-скоро изкристализирал израз на една традиционна практика. Подобен подход към откупките, обвит в липса на прозрачност, субективност при избора и липса на ясно формулирана стратегия, се наблюдава и в други художествените музеи в страната. Не малка част от градските, регионалните и общински галерии у нас с десетилетия функционират в условията на институционална мъгла, при която откупвателните комисии заседават при пълна липса на публичност, мотивите за избор на конкретни произведения остават неясни, а ценообразуването е оставено на произвола на вътрешни договаряния. Това оставя усещането, че процесът по обогатяване на музейните фондове не е държавна политика за изграждане на памет, а затворена система за разпределение на ресурси.
Парадоксът става още по-видим, когато се разгледат вътрешните нормативни документи на самата Национална галерия. В публикуваната на нейния уебсайт „Стратегия и правила за придобиване на произведения на изкуството“ от 2023 г. изрично са разписани текстове, деклариращи осигуряването на „етични, честни, отговорни и прозрачни условия на договаряне“, както и задължението служителите да не участват в решения при наличие на конфликт на интереси. Практиката обаче показва дълбока разлика между написаното на хартия и реалното функциониране. Когато за предоставянето на информация за похарчени половин милион евро публични пари е необходимо съдебно решение, а институцията се опитва да скрие данните зад формални откази от автори, декларираните правила се превръщат в куха административна фасада. Стратегия, чието прилагане остава скрито от обществеността и медиите, губи своя смисъл и автентичност.
Втората голяма тема, която публичният дебат изведе на повърхността, е начинът, по който се управляват целевите дарения и завещания. Случаят с блокираните средства от завещанието на Маргарита Занеф разкрива административна парализа. Задържането на значителни финансови ресурси в продължение на години без ясен план за тяхното усвояване води до пряка загуба на тяхната покупателна стойност поради инфлационните процеси. По този начин административната мудност се превръща в подмяна на волята на дарителя и лишава държавата от възможността да придобие произведения от фундаментално значение.
За да се разбере колко изостанала е българската музейна система в това отношение, е достатъчно да се разгледат установените международни стандарти. В страни с развита музейна мрежа процесите по откупка и управление на колекциите са подчинени на стриктна, публично достъпна регулация. В Националната галерия в Лондон политиката по придобиване на произведения е публикувана и напълно достъпна за всеки гражданин. Откупките се осъществяват въз основа на три ясно дефинирани критерия: художествено качество, съпоставимо със световните образци; значение на творбата за цялостната историческа разказвателна линия на музея; стриктна оценка на цената спрямо международния пазар. Всеки проект за откупка преминава през съвет на настоятелите, чиито решения и експертни доклади са публични. Нещо повече – когато галерията набира средства или използва дарения, тя публикува подробен отчет за произхода на финансите и мотивите зад покупката.
Подобна е практиката и в Австрия. В галерията „Белведере“ във Виена процедурите по откупка се управляват чрез специализирани комисии, включващи независими външни експерти, изкуствоведи и представители на обществеността. Всеки опит за институционално прикриване на суми или автори е немислим, тъй като институцията подлежи на пряк финансов и експертен одит. Придобиването на нови творби е обвързано с десетгодишни стратегически планове, в които ясно са посочени празнините в колекцията, които музеят възнамерява да попълни.
Националната галерия на Гърция в Атина, която през последните години претърпя мащабна модернизация, разполага с публичен регистър на придобитите произведения. В него са вписани не само платените суми и произходът на творбите, но и експертните становища, обосноваващи автентичността и цената. Законодателството там задължава музея да извършва пълна проверка за липса на конфликт на интереси между членовете на откупвателните комисии и продавачите.
В Германия държавните музейни фондации оперират с ясни критерии за публично-частно партньорство и откупки. Когато даден музей използва средства от частни дарители или държавни грантове, той е длъжен да представи публичен доклад, показващ как покупката обогатява общественото наследство. Прозрачността е поставена като предварително условие за получаване на каквото и да е държавно финансиране.
На този общ фон ситуацията в България изглежда като институционален анахронизъм. Наличието на шум в социалните мрежи е симптом за липсата на нормален професионален и обществен диалог. Докато българските художествени музеи – от Националната галерия до най-малката провинциална сбирка – не превърнат собствените си вътрешни правила за откупки от формален документ в реална, публично отчетна практика, всеки опит за купуване на изкуство с държавни пари ще бъде посрещан с основателно съмнение. Необходима е цялостна промяна в нормативната уредба, която да задължи музеите да функционират с пълна отчетност пред обществеността, за чиято памет се предполага, че се грижат.
Пламен В. Петров