На 29 октомври се навършват 97 години от рождението на Йордан Радичков, ненадминатият разказвач от несъществуващото днес село Калиманица, което отдавна е дъно на язовир. Той нахлува в литературата ни неочаквано. Заварва публиката до голяма степен неподготвена, стряска я с мащабите на неизмеримото – врабчета, които чик-чирикайки, изричат библейски мъдрости, спешени врани, плахо оглеждащи се бабунки (жаби – бел. авт.), които се опитват да прекосят магистралата на цивилизацията, за да стигнат (или да се върнат) в блатото, където са се родили, летящи жители на селски махали, които с ръце докосват звездите и се опитват да привлекат вниманието ни към небето, вълци, които заемат местата на хора, умрели лисици, бедният Лазар, но не съживяван от Христос, а осмислящ живота си, качен на круша-дивачка. Не е лесно да разгадаеш тези образи, родени от едно необуздано въображение, да извлечеш сериозното от анекдота и абсурда.
Предлагаме ви интервю с Йордан Радичков от книгата на Кристина Патрашкова „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“ заради мъдростта, която се съдържа в него и която е особено актуална днес.
Ние всички се раждаме върху коне, но животът лека-полека ни спешава
За съжаление до голяма степен това става и с наше съгласие
Мисля, че ако през деня човекът е законодател, то през нощта той е закононарушител. Лично аз вярвам повече в нарушаването на закона, не в неговото спазване
Ние все се мъчим и тичаме непрекъснато да подреждаме живота, а ето че той постоянно се разбърква. Ако съумея да вляза в тази бъркотия, не бих излизал от нея
– Кога за първи път се разболяхте от лудостта на театъра и решихте да покажете ръченица в театрален салон, където се играят предимно валсове?
– Преди близо двадесет години режисьорът Методи Андонов постави в Сатиричния театър пиесата „Суматоха“. Още тогава гледах с известно суеверие на театъра и това суеверие до ден-днешен не ме е напуснало. Обичам театъра, но изпитвам боязън от него. Наред с всичко добро, което е казано за театъра, там има също така много суета, много показност, много фалш и старание обезателно да бъдем харесани на всяка цена… В онези години много исках да направя нещо красиво в живота си. Сега разбирам, че това е невъзможно и че съдбата е определила да се лутам в зоната на посредственото.
– Често казват, че сте еретик в драматургията и въобще в литературата. Какво мислите за спазването на литературните и по-специално на драматургичните закони?
– За съжаление не забелязвам нищо еретично. Ако някъде не съм спазвал закона или правилата, то не е поради изповядването на някаква ерес, а от невежество. Понякога и невежеството помага.
– А има ли свещен закон, който никога не нарушавате при писането?
– Такъв закон нямам, то би ми изглеждало смъртно сериозно. Чувал съм много колеги да казват, че еди-какво си за тях било закон, дори определят това нещо като железен закон. За мен то е непосилно. Мисля, че ако през деня човекът е законодател, то през нощта той е закононарушител. Лично аз вярвам повече в нарушаването на закона, не в неговото спазване.
– Нека се насочим към пиесите ви. Смятам, че разнообразието на конфликтите в тях (индивидуално–колективно, животът по инерция–вътрешно преосмисляне на живота) се отразява в едно основно противоречие между „спешени“ и „неспешени“ хора – като „неспешените“ са тези, които са все още близо до природата и живеят според законите й, а „спешените“ са откъсналите се от природата. Така ли е наистина?
– Спешените са свалените от конете. Когато човек е на кон, то той е побратим на вятъра. Естествено е, че тогава той е най-близо до природата и до себе си. Ние всички се раждаме върху коне, но животът лека-полека ни спешава. За съжаление до голяма степен това става и с наше съгласие.
– А възможно ли е съвременният човек да запази непосредствената си връзка с природата?
– Това зависи от самия човек. Мисля, че постепенно човекът ще се насити на техническите открития, ще загуби любопитството си към тях и е възможно една част да изхвърли през прозореца. В природата човекът е единственото несъвършено същество. Той продължава да се усъвършенства, но за съжаление тъкмо от този процес на усъвършенстване произтичат много злини. Хитро същество е човекът и това е, което ме поразява най-много. През цялата човешка история той като че ли повече е хитрувал, отколкото да се е самоусъвършенствал.
– Изхождайки пак от конфликта, за който говорехме, смятам, че от първата до последната ви пиеса вярата ви в духовната мощ на човека не е отслабнала. Кое подхранва тази вяра?
– Духът като всеки дух е безплътен, но ние всички се надяваме, че у човека дремят тайнствени сили, които при нужда могат да изнесат върху плещите си огромен товар. Дух трепти и в най-осакатеното тяло. Аз вярвам извънредно много в духовната мощ на човека. Тази мощ се подхранва от надеждата на човека. Нали докато сме живи, все се надяваме!
– Безспорно най-интересното в пиесите ви са вашите герои, които са колкото конкретни, толкова и философско-митологични. Съзнателно ли преплитате тези две линии, или смятате, че те са същността на „най-сложната истина“ – човека?
– Мисля, че животът е сложен, а не този хитрец човекът. Човекът е непостоянен и ние по погрешка вземаме тази негова непостоянност за сложност. Освен че е непостоянен, той също така има и свои тайни, които крие много ревниво от останалите. Тези тайни го измъчват постоянно и много често се превръщат в драма за човека. Великите хора са ясни и категорични в своето величие, вземете Васил Левски например, нашия пръв апостол. Една-единствена свята истина е Васил Левски, без всякакви примеси. Като започнат примесите, то и човекът започва да се разваля и колкото е по-посредствен той, толкова повече примеси има в него… Ето това бих казал за човека и ви моля да го оставим на мира, защото може и да започне да се засяга от нашата нелюбезна оценка за него. Да не забравяме, че човекът е обидчиво същество. Много обидчиво, болезнено обидчиво. Ами че човекът е обиден още когато Бог го изгонва от рая и до ден-днешен той продължава да е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите колко са обидени хората около вас. Така е с всички ни.
– Проф. Любомир Тенев казва, че самоизявата на героите ви е безконтактна. Не означава ли това, че те са самодостатъчни и изобщо накъде е насочена тяхната монологичност – към самите тях или към другите?
– Казвал съм и друг път и ще повторя, че българинът е монологичен човек. Част от монолога той адресира към себе си, другата част адресира към целия свят. На българина много са му говорили, затова, изглежда, той е съчинил ужасната българска фраза: „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша!“. Би трябвало да имаме това предвид днес, защото днес особено много се говори и говоренето се е превърнало едва ли не в напаст божия. Вижте само колко много речи се произнасят в Организацията на обединените нации. Ако тези речи се изхвърлят в океана, то те ще разплискат целия океан, обаче въпреки това виждаме, че редица нации не са се доближили една към друга ни на милиметър. Немалко държави също станаха монологични, макар че непрекъснато се говори за международен диалог! Част от моите герои вероятно се ръководят от правилото, че дума дупка не прави, независимо от това какво говорят, докато другата част се мъчат да установят някакъв контакт помежду си. И много рядко! Те непрекъснато си противоречат.
– За героите ви не може да се говори, без да се свържат те с мита, който е основна тъкан в драматургията ви. Всъщност какво е за вас митът?
– Митът е нещо, за което всички говорят и никой не е виждал. Но чрез митовете и изкуствата се отбелязват етапи в човешката история. Вземете Буда, Исус и Мохамед – това са все етапи на човешкото съзнание и въображение. Човекът понякога не вярва на себе си, той иска да вярва и да се подчинява на нещо, което е над него и извън неговата власт.
Митът е част от човешката история. Буда, Исус и Мохамед са все митове. В своето развитие човекът е имал нужда от митове, имал е нужда от религия, затова е измислил религията, имал е нужда от театър, затова е измислил театъра. Неведнъж съм чувал упреци, че хората, които описвам, били много изостанали, суеверни били, вярвали в духове, боят се нощем да минат през гробища и ако черна котка им мине път, то те плюят или се връщат назад. В града обаче аз срещам много по-голямо суеверие. Тук, в града, се говори за зодии, зодиакални знаци, изгряващи и залязващи знаци, хороскопи, петрички врачки, междузвездни цивилизации, гледане на кафе, вегетарианство, гадаене от всякакво естество, страх от черни котки, както и съблюдаване какви полускъпоценни камъни на коя зодия подхождат и съобразно това да се носят пръстени, съответни на зодиите – корал, перла, аметист и прочее, а така също да се съблюдава и цветът на облеклото. През тази година (1984) горната половина трябвало да бъде облечена в по-светла дреха от долната и благоприятна комбинация за тялото и духа били червеното и черното, докато миналата година например били бялото и сивото. И тези в града искат да ме убедят, че ние от селата или от махалите сме били по-суеверни от тях и по-невежи. Не вярвам да е така. Но изглежда, че човек има нужда от митове, в митовете има някаква празничност. Наред с всичко, да не забравяме, че човек обича да е малко невежа. А и да не обича, той пак си е малко невежа.
– Има ли ограничения при използването на мита в драматургията в сравнение с прозата например?
– Ограничения няма, всичко е въпрос на възможности.
– Митът е извънвременна схема и може би поради това в пиесите ви времето е застинало. В този смисъл какво мислите за времето?
– Времето е като парите или като таланта – никога не ни достига.
– Във връзка с предишния въпрос ще цитирам художника Иван Кирков, който казва, че има усещането, че сте се родили на сто години. Може ли да свържете това негово изказване с проблема за времето?
– Всеки човек пренася генна информация и в този смисъл той може да се роди не на сто, а на хиляда години. Това обаче не значи, че е много умен, защото и тъпотата също тъй се пренася и може да бъде на сто и на хиляда години. Всеки един от нас пренася нещо във времето, ние непрекъснато приемаме и предаваме щафетата, без да знаем обаче какво е затворено в нейната капсула.
– Известният наш режисьор Младен Киселов твърди, че вие сте много любопитен човек и интересът ви е насочен към невидимото. Как разбирате тази негова мисъл?
– Не към невидимото, а по-точно към безцветното, към сивото. И от това сиво и безцветно се мъча да изтръгна някакви цветове. Както сами виждате, доста непосилна работа, да не кажа нещо повече – отчайваща. Но когато човек тръгне нанякъде, връщане назад няма. Всеки човек по пътя си има миражи.
– Ако си представим съвременния театър като една суматоха, какво е вашето място в нея? В смисъл – как ще влезете и ще излезете от суматохата?
– Суматохата е бъркотия, разместване на пластовете, объркване на подредбата. Ние все се мъчим и тичаме непрекъснато да подреждаме живота, а ето че той постоянно се разбърква. Ако съумея да вляза в тази бъркотия, не бих излизал от нея.
– Един въпрос, който като че ли не е свързан с театъра. Какво осмисля човешкото щъкане?
– Пренасяме живот през времето и мисля, че това е единственото сериозно нещо, което правим, докато щъкаме нагоре-надолу.
– Вярвате ли във вечността на театъра?
– На този свят нищо не е вечно и слава богу!