През късната пролет на 2003 година върху стълбите пред Университета, по все още чистия булевард „Витоша“, във все още по-малко населения с просещи роме подлез към „Света Неделя“ е изписано Кислород – без кавички, без обяснения. Думата се появява и на други места в центъра. Тя отвеждаше към Театър „199“, където в началото на юли се играе за първи път „Кислород“, постановка на Галин Стоев. Участват избухналият в питърпанската си непосредственост Део, а Николай Мутафчиев и Радена Вълканова са първите Саша и Саша, символи на разпада в Източния „блок“ и на разклатилите се християнските морални императиви. Шоуменът Део само привидно неглижираше трагиката на „Кислород“. И тримата се заиграват с публиката, която е крайно жадна за подобни зрелища.
Галин Стоев, който тогава ловко инфилтрира документалност в представлението, е стар приятел с Иван Вирипаев. Запознават се през 2001 г. и Стоев веднага идентифицира собствените си концепции в драматургията на руснака. В пиесите на Вирипаев е театърът на бъдещето, в който зрителите не само са потребители, но и съучастници. А Вирипаев е в истински възторг от версията на Галин Стоев по неговите „Сънища“ със заглавието „Археология на сънуването“.
„Шедьовър на мансарда без декори, с дълги паузи, с няколко от най-добрите български актьори. В Москва никой не би се осмелил да прави такива паузи. Галин Стоев бе провъзгласен за втория Гротовски. На Варненския театрален фестивал гледах спектакъла три пъти и всеки път впечатлението бе потресаващо. На моменти забравях, че чувам собствения си текст, който на български звучеше великолепно“, споделя Вирипаев преди години пред европейски медии.
Албена Атанасова