Театралният сезон в София не беше открит с премиера в някой от държавните театри, а в „Топлоцентрала“, която празнува пет години от началото на многоликата си дейност. Йордан Ръсин и Радина Боршош изиграха прочутата пиеса на Иван Вирипаев „Кислород“ във версия на Стефани Христова в камерна, но препълнена зала. Зрителите, насядали и по стълбите, и на допълнителни столове, бяха въвлечени в шеметното действие.
Оптимистична увертюра към предстоящите месеци, в които отново ще избуят вечните спорове дали само липсата на пари спъва артистите по пътя им към качеството. Да не говорим за колизиите, свързани с министерското финансиране на културата, която като че ли не е на същата тази държава, отпускаща срамния официален бюджет. Дано не се стига до там, че да приемем без истерия репликата на Александър от „Кислород“ – в културата няма смисъл, творчеството е безсмислено. А репликата въобще не е извадена от контекста, защото е от червените нишки в него – ниските бездуховни страсти в разпадащото се общество смразяват безнадеждно. В Русия и в бившите й сателити. Не че страстите в другата част на Европа са много по-високи.
Но това е „Кислород“ – двама музиканти, които представят нов албум с 10 песни, базирани на 10-те Божи заповеди. Темите са ясни – консуматорство, отчуждение, поляризация, омраза, агресия, любов, смърт, случайност, смисъл – и неговото отсъствие. Водят до въпроса способни ли сме да живеем пълнокръвно тук и сега, възможно ли да се освободим от бремето на миналото. Езикът на Вирипаев е достъпен, достигащ, достатъчен в почти абсурдния микс между жаргон и библейски цитати. Момчето Саша обяснява на момичето Саша, че безумната любов и жаждата за кислород са в основата на всичко – от престъпленията с дъх на водка и московски ром, през ужасяващата конфронтация между евреи и араби, до 11 септември и вмъкнатите актуални фрази за наводненията в Непал. Плюс много дрога, убийства с лопата, отчаяние. Десетте разказа за битието на младите поколения в Русия в началото на новото хилядолетие са безпределни в своята жестока фактология – битие в безпаметно пиянство без кумири, авторитети и тишина, в която откриваш себе си.
А Йордан Ръсин създава представление в представлението, без да натрапва професионалното си превъзходство. Припява епизодично, но през цялото време танцува – 75 минути без прекъсване. Философията на Вирипаев за ампутираната съвременна чувствителност сякаш е в пластиката на актьора, в тялото му, в мускулите му, в постоянно променящите се гримаси. На моменти откровено психеделично, в други с нарочно търсена пошлост, типична за перманентния махмурлук на генерацията, описвана от Вирипаев. Ръсин е самата бясна енергия. Няма я така нашумялата медитативност, няма Брехт, няма Станиславски. Само брутален и необуздан пост драматизъм, базиран на различните течения в поп културата. Пост драматизъм, чиято идея е да анализира не толкова сюжета, колкото начина, по който е режисиран, за да промени възприятията и реакциите на публиката. Без рационализиране или експериментиране, чиста провокация към жанровете. Не че у нас физическият театър напоследък отново не е на мода. Много добре на Ръсин му се получава препратката към Достоевски, защото в същото пространство изнася моноспектакъла си „Викове от подземието“.
Радина Боршош видимо влиза в час след отпуската по майчинство – момченцето й Юлиан няма и година. С грация се отдава на задъханото темпо, което ги освобождава с Ръсин от всякакво „театрализиране“. В „Кислород“ още веднъж става ясно, че актрисата се справя добре в дует дори с много по-опитните от нея, както беше и в партньорството й с голямата Мария Стефанов в „Оскар и Розовата дама“ в Театър 199. Самочувствието, в което нейният професор Стефан Данаилов я възпитава в НАТФИЗ, по-рано или по-късно ще даде подобаващия за аршина на Мастера резултат.
Преводът на „Кислород“ е на Галин Стоев. Саундтракът на композитора Юлиан Стоичков по-често е в хармония с текста на Вирипаев, но в някои от етюдите е негов контрапункт. Петар Андреев пък е диджеят на Саша и Саша. Хореографията на Цвета Дойчева е решаваща за постановката – тя равностойно е вплетена в режисурата.
Албена Атанасова