„Баща ми имаше душа на дете, приемаше всичко за чиста монета. Беше изключително наивен и често се надсмиваше на собствената си наивност. Напълно беззащитен пред лъжата и подлостта на хората. Лесна жертва на всякакъв вид шмекери. Но не изпитваше чувство за мъст. Израснал е в голяма бедност и това се е отразило на характера му“, разказва приживе режисьорът Иван Георгиев, по-големият син на Георги Георгиев-Гец. Днес и двамата ги няма, а за 100-годишнината от рождението на големия актьор в София ще пристигне по-малкият му син – композиторът Данаил Георгиев, автор на музика за култови блокбастъри в Холивуд.
Гец е сред най-ярките личности в родния арт в продължение на няколко десетилетия. В едни други географски ширини би могъл да бъде звезда в международното кино и точно за него това въобще не е клише. Но вместо да играе Джеймс Бонд, трябва да се задоволи със соц събрата му Емил Боев от шпионския екшън на Богомил Райнов „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Благодарение на атлетичната си балканска физика, поддържана с всекидневни 150 лицеви опори, и безкомпромисното си лице, влиза в кожата на десетки героични мъже – партизани, войводи, командири, генерали. Във всеки от тях показва от собствения си характер – най-вече своята стабилност, както казва Георги Мишев. Естественото му излъчване на мъжкар без пози и самоцелни жестове, за да се доказва, няма цена на екрана. На сцената е също толкова концентриран в изпипването на детайлите в персонажа. Труди се непрестанно, не умее да се пести.
„Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, в радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване. Все по-рядко и по-рядко бъркам. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат да го подведат със съветите си. А често вината е и в самия него. Когато една роля не се получи, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това амбицията се появява отново. Първоначалният шок никога не се е превръщал в отчаяние. Винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Има и хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятна от резултата.”
Гец се разкъсва между Народния театър, Киноцентъра, телевизията и радиото. Споделя, че докато все още не е толкова известен, играе за удоволствие. След като го връхлита огромната популярност, винаги има „едно наум“. Но е фанатично предан на професията. „Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача. Това нещо никога не ми отдаде. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че времето не стигаше.”
В биографичната “Книга за Гец“ съпругата му Цена го описва така: “Той беше неподражаема и противоречива личност – и решителен, и колеблив, и напорист, и плах. Колкото последователен в професията си, толкова хаотичен и небрежен в ежедневието си. Имаше обаче ценности, на които държеше непоколебимо и с възрожденска страст. Не на лъжата, не на лицемерието, не на подлостта и ударите под кръста.“
Мнозина го мислят за суров човек, но е точно обратното. Както не е истина, че се е нахвърлил върху подпийналия Владко Живков, закачащ момиче в столична кръчма. „Искреността ми е по рождение. Правдивостта – също. Лъжата беше забранена в семейството ни“, уточнява Гец. Освен всичко друго, е истински народен артист. Хората в провинцията го обожават. Когато гостува в Белослав, кметът обявява деня за почивен – като на национален празник. В някакво село го молят да ги посети на различна от предварително договорената дата, за да асфалтират пътя между площада и читалището, където ще играе той.
Първата му роля е барон Скарпиа в „Тоска“
Влюбва се в театъра, докато гледа представления в селското читалище
Баща му е градинар, който всяка година е на гурбет в Румъния. Георги поема грижите за домакинството наравно с майка си. Тежкият бит в родното село Разпоповци изостря чувствителността му и жаждата за култура, а мечтите му излизат от рамките на всекидневието – една от тях е да стане моряк. Голямата му страст са читалищните представления в Разпоповци и Елена. „С вълнение очаквах вдигането на завесата, за да бъда грабнат от необяснимата магия, наречена театър”, ще сподели той през 70-те пред БНР.
В ранна възраст получава малки роли в самодейните спектакли, някъде тогава се влюбва в киното, което е истински лукс за духа. Всеки ден върви по четири километра до Елена и обратно, за да посещава училището. А там е сред най-атрактивните момчета – разказва вицове, рисува карикатури, имитира учителите. По френски не може да изкара повече от четири, но по литература и история е отличник. По математика има 13 двойки заради авторски шарж, в който учителят играе шах с колегата по химия. В гимназията пише и две пиеси. Там става и барон Скарпиа в „Тоска“. Там пролива и първата кръв в името на изкуството. Виновницата е братовчедка му Вичка, която като Тоска забива в гърдите му кухненския нож.
Два пъти го късат на кандидат-студентските изпити в Държавното висше театрално училище. Причината е идеологически прозаична – от Отечествения фронт в Елена не му дават бележка, че може да учи в София. Моли за помощ кръстника си, бащата на бъдещия писател Христо Медникаров. Той успява да уреди заветния документ, без който Георги заплашва, че ще се хвърли в реката. След като вижда името си в списъка на преминалите първия кръг, започва да тича из София – напосоки, без да знае накъде, с кого и защо. Като се прибира, се оказва, че подметката на едната му обувка е откъсната. Докато следва, цялото Разпоповци му праща пари и колети в София. Няма да забогатее и като звезда. Единствен от випуска си става знаменит и признат. Една година е на специализация в Московския художествен академичен театър. Близо 40 играе в Народния. Влиза от постановка в постановка – „Пред буря”, „Иван Шишман”, „Златната карета”, „Монахът и неговите синове”, „Боряна”, „Еснафи”, „Тази малка земя”, „Хъшове”, „Бяг”, „Опит за летене”, „Под игото”, „Образ и подобие”. „Колкото и да изглеждаме големи отстрани, ние, актьорите, сме много крехки, лесно раними. Една дума е в състояние да провали цял спектакъл, ако човек се поддаде. Затова за роля, в която се чувствам несигурно, каня за генералната репетиция роднини, лели, комшии, особено жени, които са склонни да ме хвалят. Те ме гледат с други очи, които виждам, че са искрени. И винаги ще запомня думите им: „Е, все си играл роли, ама като тази не си правил!” или „И другите играят, ама ти как играеш…!” Та не съвсем честно постъпвам аз, но съм им благодарен, нужна ми е подкрепата им. Защото представяте ли си една недобре направена роля – и самочувствието ти ще отиде съвсем, и зрителите няма да получат нищо”, откровен е Георги Георгиев-Гец, който се възхищава и от Лорънс Оливие, и от Иван Димов, но винаги се пази от подражание на когото и да е.
И нещо, което е трудно да се предположи за колос от класата му – суеверен е до крайности. Ако случайно изпусне ръкопис на пиеса, веднага трябва да седне върху него, защото в противен случай би означавало провал. А с характерното си чувство за хумор Гец умее самоиронично да представи присъствието си на сцената. Обича да се шегува, че ако по време на представление му падне енергията, веднага се вдъхновява от мисълта за изстудената бутилка бяло вино, която го очаква на домашната трапеза – и заиграва като бог.
Киното за него е на живот и смърт
Три пъти е на косъм от сигурна гибел по време на снимки, никога не ползва услугите на каскадьори
“Цена, знай, че след киното най-много обичам теб и децата!”, пише Георги Георгиев-Гец на съпругата си една сутрин, преди да тръгне към снимачната площадка. Участва в 70 от създадените през социализма 300 филма. Още като студент влиза в първите продукции на държавната кинематография. Дебютира като шлосер в “Утро над родината”, после е Димо в “Наша земя”, а в “Под игото” го пробват за Боримечката. Популярността му избухва още в началото на 60-те години, когато Антон Маринович го снима в “Златният зъб”, гледан от 3,6 милиона – съвършено недостижима цифра тук и сега. Следващите участия обаче му носят горчиви емоции. Той е запаснякът в “Привързаният балон” на Бинка Желязкова, бързо свален от афиша по поръчка „отгоре“. Цензорите развенчават и “Небето на Велека”, където Гец води действието, а заради липса на класово-партийните критерии на режисьора Едуард Захариев му е забранено да работи през следващите пет години. Забранен за излъчване е и “Прокурорът”, въпреки че е по едноименната пиеса на Георги Джагаров, любимец на Тодор Живков. Показан е чак през 1988 г.
Като контрапункт на епично-романтичните му персонажи и партийни секретари, е прочутият с интелекта си полицай Никола Гешев в „Сами сред вълци“. Гец е много силен в сериала на БНТ. В онзи период на узряващия социализъм „отрицателните“ личности, фиктивни или реални, предоставят по-сериозни възможности за разгръщане на дарбите му.
На Московския кинофестивал през 1974 г. е отличен за Йордан в “Селянинът с колелото”. Споделя, че 25 години чака подобен персонаж, в който е самият себе си – градският човек, откъснат от корените си. И в най-мълчаливите сцени очите му пламтят – обаятелно-тъжен, чист и смешноват, пастелен и земен с хрупкав деликатен характер, както го определя самият актьор.
Легендарният италиански режисьор Еторе Скола е толкова възхитен от Гец в „Селянинът с колелото“, че го кани за главната роля във филма си, който ще стане световен хит – “Грозни, мръсни и зли”. Павел Писарев, тогава шеф на Кинематографията, му дава зелена улица. Еторе Скола отпуска на Гец шест месеца, за да научи репликите си на италиански, но той няма достатъчно свободно време, за да изпипа езика на Данте и отказва. Дори не му идва на ум, че може да бъде дублиран. Перфекционизмът му е пословичен – никога не ползва услугите на каскадьори. Три пъти е на крачка от смъртта по време на снимки. За първия епизод, „Шлеповете“, от “На всеки километър” плува в Дунав с шаячни дрехи и тежки обувки. Месецът е ноември, всичко по него замръзва за минути. Моторницата, която е ангажирана да го прибере, закъснява – не може да запали в студа. Течението го понася незнайно накъде, когато го спасява случайно преминаваща рибарска лодка. Във втория сезон на култовата поредица героят на Гец трябва да стане генерал в контраразузнаването. Но униформата я облича Стефан Гецов, близък приятел на Тодор Живков.
В „Законът на морето”, където е водолаз със 105-килограмов костюм, остава без въздух заради гаф на реквизитора. В “А бяхме млади” бяга по колодрума от преследващите го полицаи, но се подхлъзва, пада и наранява гърдите и корема си. С превързани рани прави втори дубъл на същата сцена, когато заряд гръмва в ръцете му. Както е целият в кръв в очакване на линейката, Бинка Желязкова му предлага трети дубъл. После тъкмо той влиза при монтажа. В първия соц екшън “Осмият” гилза разкъсва зеницата на окото му и офталмолози дълго се борят да спасят зрението му. Не брои за авантюра скок от висока къща, ръкопашен бой или преминаване през дълбока река, но жестоко си пати в “Зарево над Драва” на Зако Хеския. Там го пребиват съвсем истински – целият е в синини и с разбита уста, само и само да е автентично.
Дърводелци къртят табелата с името му минути след пенсионирането
Следващите години заобикаля дори улиците, водещи до Народния театър
В началото на 90-те години тогавашният министър на културата Елка Константинова подписва най-безумната си заповед – за пенсионирането на титаните в Народния театър. Васил Стефанов, по това време директор на академичната трупа, гони Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев, Славка Славова, Мария Стефанова, Георги Георгиев-Гец, Виолета Гиндева. Шокът е огромен. Когато Гец се връща от кабинета на професора, който му връчва заповедта, заварва пред вратата на гримьорната си дърводелци, които къртят табелата с името му. Приятели предполагат, че симпатизиращата на СДС Елка Константинова е вдигнала мерника на Гец заради депутатството му в комунистическото Народно събрание и уважението на Тодор Живков към таланта му. Васил Стефанов безцеремонно му предлага епизодична поява в следваща постановка – с три реплики във финала на пиесата. Той, разбира се, отказва.
Прокудените и унизени доайени още не са дошли на себе си, когато строителният предприемач Димитър Барбуков им предлага заедно да основат частен театър, който той ще финансира. В групата са Гец, пенсионираната при първата „вълна“ след 10 ноември Таня Масалитинова, Славка Славова, Гинка Станчева, Мария Стефанова. По-късно към тях се присъединява Георги Черкелов. Майсторите става пътуващи артисти.
Дебютират с „Може би на покрива има кон”, режисьор им е Крикор Азарян. Подготвят премиерата в столичното читалище „Светлина“, в което дори тоалетната не работи. Изиграват 100 представления в цяла България при огромен успех.
“Най-трогателните спомени за баща ми са как сгъва дрехите си замислен и потегля с куфара на път. Невинаги в добро здраве. Правеше го някак си примирено, но болката му беше голяма! Пенсионирането беше голям удар за него, преживя го дълбоко. Даже не искаше да минава покрай Народния театър”, разказва навремето Иван Георгиев.
„Тази ситуация е неприятна. Но ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам. Да промениш ритъма, да промениш стереотипа на живота си и начина си на работа на тази възраст, е голямо предизвикателство“, категоричен е Гец. Той и колегите му сами си търсят пиеса, режисьори, пространство.
Непрекъснато са в движение, носят касетките, магнетофона, често сами редят декора и играят с костюми, каквито сами са намерили или ушили. Емил Стефанов, друг техен също пенсиониран от Народния театър колега, отговаря за реквизита. Втората им постановка е „Скакалци“ на Ст. Л. Костов във версията на режисьора Никола Петков. Жънат сериозни успехи, публиката ги чака с нетърпение и дълго ги аплодира. „Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се, ако има време и за тях. Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си“, категоричен е Гец, който до сетния си дъх играе пред салон, пълен с правостоящи, но дори заобикаля улиците, които водят до Народния театър.
В началото на април 1996 г. в Синдикалния дом на Стара Загора гостуват с “Ню Йорк, хотел “Плаза” на Нийл Саймън с режисьор Бойко Илиев. До последния момент не е ясно дали и как представлението ще се случи – часове наред няма ток и актьорите успяват да приключат със сценографията минути преди началния час 19. Гец цяла сутрин се оплаква от силно главоболие, но докато се разхожда из градския пазар, непознат почитател го кани на прясна риба. “Бяхме стигнали до третата част, в която с Гец сме съпрузи, които непрекъснато се карат, докато се готвят за сватбата на дъщеря си. Публиката се заливаше от смях. В един момент той се олюля. Помислих си, че опитва нещо ново. После Гец съкрати от репликите си, рязко се обърна и излезе. Поклонихме се без него. А той фактически в този момент умря. Кръвоизливът беше започнал”, разказва приживе Таня Масалитинова, която в мемоарите си „Така било писано“ припомня, че Гец е получавал кръвоизлив от язва, докато играят в „Празникът“ на Николай Хайтов в Народния театър – изрича монолога си, оттегля се зад кулисите и припада.
В болницата на Стара Загора установяват, че е получил тежък и рядък инсулт. След фаталните за състоянието му три дни го местят в ИСУЛ, където веднага го оперират, за да отстранят хематома. Умира на 2 септември 1996 година. Не доживява да види как растат четиримата му внуци.
Съпругата му Цена цял живот е негов домашен режисьор
По-големият му син Иван си отива само на 58, по-малкият Данаил е сред най-успелите българи в Холивуд
Докато снима в “Под игото”, среща любовта на живота си. Цена, която завършва “Славянска филология”, се отказва от собствената си кариера, за да се посвети на семейството. Тя е неговият домашен режисьор, има невероятен усет за автентичност и за фалш. Първа чете новите сценарии и ако ги одобри, хуква по библиотеките, за да проучи в подробности предстоящия персонаж и епохата, в която е ситуирана историята. Ако Гец трябва да бъде английски лорд, да знае как се държи подобен човек, как пуши пурата си, как общува, как се носи. Цена е безценен консултант. Неслучайно режисьорите Людмил Кирков и Зако Хеския питат Гец за общите им филми: „Какво каза Цена?“ Тя репетира с мъжа си, докато той не придобие увереността, че знае всичко за героя си – без тази увереност Гец не пристъпва към камерите.
Цена не се дразни от безкрайните му ангажименти – той няколко пъти е народен представител, дълго е заместник-председател на Съюза на артистите и наравно дели профсъюзната дейност с Любомир Кабакчиев, който е начело на организацията. Цена изцяло поема грижата за възпитанието на двете им момчета. А когато Гец е на снимки, тримата го посещават, за да няма големи паузи в общуването. Съпрузите учат децата си да обичат труда, да не гледат на другите „отвисоко“ заради огромната известност на Гец. От малки им внушават, че изкуството е трудна и отговорна работа. В редките часове, в които актьорът е свободен, любимата им семейна разходка е до Драгалевския манастир.
Георги Пенчев, автор на „Книга за Гец“, разказва, че Цена наистина е впечатляваща в своето внимание към съпруга си – бди като орлица над актьора и строго следи диетата му, която се налага да спазва заради различни здравословни проблеми. Защото въпреки визията си на юначен българин, Гец има различни диагнози. Тя не се отделя нито за миг от него, когато след инсулта Гец е жив труп. Той няма още 70 години и Цена се надява на чудото да отвори очи и да проговори.
Иван Георгиев, когото всички познават като „малкия Гец“, от четиригодишен е с баща си по снимачните площадки. През 1962-а му партнира в „Златният зъб“. Киното така влиза в кръвта му, че след краткия гастрол в Софийския университет, където записва „Българска филология“ по настояване на майка си, завършва режисура през 1984 г. Дипломира се с игралния филм „Един ден аванс“. Продължава с детски сюжети – българо-швейцарският „Замъкът на вещицата“, „Капитански истории“ и „Резерват за розови пеликани“. По-известните му филми са „Леден сън“, „Магьосници“, „Магна аура – изгубеният град“. Документалните му продукции са на различни теми, особено интересен сред тях е „Кратка история на социализма“. „Май всички сме малко повредени от миналото. Не трябва да му обръщаме гръб, без да сме го прочели“, категоричен е Иван Георгиев. За телевизията снима концерти на „Юрая Хийп“, „Лед Цепелин“, „Уайтснейк“. Той е класически рокаджия още от времето на арт компаниите край Царевец. Постига висок рейтинг с телевизионното състезание „Палавници“, което е от малкото, продадени в чужбина в онези години. Преподава в Нов български университет, където става професор. До деня на внезапната си смърт, когато е само на 58, страда за страданията на баща си. „Изхвърлиха го от Народния като непотребна вещ. Отиде си от този свят изключително огорчен.“ И споделя, че Георги Георгиев е „най-добрият баща, който човек може да си пожелае.” „Майка ми правеше точно разграничение между неговите образи и животът му вкъщи. Тя никога не е имала поводи за ревност, въпреки че беше не само харесван, но и обожаван от жените. Той винаги предпочиташе да бъде със семейството си, да бъде близо до нас.“
Режисьорът е разказвал и за онова трагично пътуване на Гец до Стара Загора. „Татко страдаше от високо кръвно, но работеше активно въпреки годините си. Преди инсулта не се чувстваше добре и майка ми сякаш предчувстваше какво ще се случи. Спирахме го да не тръгва за Стара Загора. „Хората са си купили билети – не може да не отида!”, настояваше той. Но също сякаш предчувстваше нещо, защото по-продължително от друг път се сбогува и с майка ми, и с жена ми“.
Данаил, по-малкият син на Гец, никак не си пада по суматохите на снимачните площадки. Спестява си ги при всяка възможност. Музиката е второто му „аз“. След като завършва Консерваторията, печели стипендия в елитния музикален колеж „Бъркли“ в Бостън. После с жена си се местят на Западния бряг. Докато успее да пробие в гилдията на Лос Анджелис, работи като продавач и бояджия, пианист и аранжор, свири в джаз клубове. После влиза в екипите на композиторите, които работят партитурите на „Междузвездни войни”, „Хари Потър”, „Кинг-Конг”, „Приятели”, „Всички обичат Реймънд”. През 2005-а създава музиката за комедията на брат си „Леден сън“. Той, естествено, също разказва за баща си в „Книга за Гец“. “Татко често вземаше пари назаем и нямаше нито една спестена стотинка. Никога не е карал друга кола освен съветска: първо волга, след това жигули. Беше събитие да си купи нов костюм, а с първата си хапка на вечеря успяваше да накапе олио върху всяка от вратовръзките си.” Няколко години преди смъртта си Гец му гостува в САЩ, но така и не се прехласва по Америка.
Албена Атанасова

