Когато бъдещата звезда на киното и театъра Ивайло Герасков се появява на белия свят на 17 февруари във Варна, където баща му преподава философия във Военноморската академия, морето замръзва – зимата на 1954 година е като в ледникова епоха. Идва бронетранспортьор, за да закара майка му до родилния дом. Животът му неслучайно започва с подобен екшън – той ще играе в 40 български и международни филма. Но и днес, празнувайки 70, които при него са само аритметика, остава верен на единствен театър – „София“, и на единствена жена – съпругата си Милена Живкова. Но и с нея, и със сина им Мартин Герасков вкъщи рядко говорят за театър, повече обсъждат киното.
– Не обичате да вдигате шум около себе си, господин Герасков, що за звезда сте вие?
– Характер. Или си роден суетен, или не си. Моята суета е в прилични параметри за актьор, никога не е била водеща. Е, разбира се, някъде в предучилищна възраст ми се е искало да съм известен.
– Кой ви зарази със страстта към актьорството?
– Майка ми. От нея е генът, от нея е заразата. Тя беше родена артистка. Но баща ми, който беше завършил философия и история, никога не е бил съгласен тя да кандидатства във ВИТИЗ. На всяка семейна и приятелска сбирка мама рецитираше или изиграваше разказите на Чудомир – много смешна жена, носеше сатирата в себе си, беше в натюрела на Татяна Лолова. До последно – почина на 80 и кусур, знаеше наизуст гигантската „Грамада“ на Вазов.
– Явно не сте имали никакви колебания за вашето бъдеще.
– В четвърти клас вече правех етюди, при всеки подходящ случай излизах пред публиката със стихотворения. Нямах никакви други идеи освен ВИТИЗ. Въпреки че бях приет „Българска филология“ в Софийския университет – баща ми ме накара да кандидатствам. С неговите две дипломи беше много висока топка и държеше на алма-матер. Излъгах вкъщи, че са ме скъсали.
– Но във ВИТИЗ не са ви приели веднага, междувременно сте могъл да изкарате половин филология.
– О, не, не, в главата ми беше само, че ще ставам артист. Но, разбира се, се наложи да поработя – станах куриер в „Софсправка“. Лев и 20 за услугата – цветя за някоя мацка, бутилка, подарък, любовно писмо. Бях назначен на мястото, което беше освободил предишният „хоп“, както ни наричаха – Любен Чаталов. Там се запознахме – в „Софсправка“, тя беше като филиал на ВИТИЗ. Момчето след мен също се класира в академията.
– От „Софсправка“ ли тръгва славното ви приятелство с Чаталов?
– Да, когато се открихме, той вече беше учил един семестър „Кукли“ във ВИТИЗ. Но го подкокоросах – как ще скрие това синьо око прожектор зад паравана! И той се яви на изпитите с мен – и двамата влязохме в класа на Елка Михайлова. И се започна тя, каквато се започна. Луди и страшно готини дивотии. Един от първите ни откъси с Чаталчето беше знаков – каубойска история в бар. Малко като в „Борсалино“ с Ален Делон и Жан-Пол Белмондо.
– Двамата ли бяхте най-непослушните в класа?
– Правехме само идиотщини – и зиме, и лете. Една ваканция на морето Чаталчето – много артистичен, се впусна в бурно шоу, после затанцува с някакви мадами, но кавалерите им скочиха и стана голям въргал. Добре че и двамата бяхме с гаджета, които се включиха успешно. Но в края на четвърти курс се наложи Любо да се премести – не идваше по цял месец на училище, но като дойдеше, беше най-добрият. Стигна се до ректора, искаха да го изключват, но Елка Михайлова го спаси – прати го в съседния клас на Димитрина Гюрова и Богдан Сърчаджиев. Завърши заедно с Иван Иванов и Петя Силянова, които по това време бяха само приятели, защото тя беше омъжена за друг наш колега, Данчо Желязков.
– Вие сте от щастливците, за които разпределението в провинцията е големият шанс в професията.
– Времето в театъра на Враца и досега остава най-хубавото в кариерата ми. Заминахме с Петя, Данчо и Йорданка Любенова. Посрещнаха ни режисьорите Димитър Гочев и Елена Цикова, директор беше Иван Кондов. Направих две много важни за мен роли – Жадов в „Доходно място“ с Митко Гочев и Хелмер в „Нора“ на Елена Цикова – Петя беше Нора.
– Какъв беше като режисьор Димитър Гочев?
– У Митко имаше много лудост. Професионалист на абсолютните крайности – изискванията му бяха огромни. На една от репетициите за „Доходно място“ не му хареса как произнасям репликата „Зле съм“. „Искам да видя каква част от живота ти е минала и в какво си се превърнал, за да отговориш „Зле съм“, настояваше той. Отне ни четири часа, за да стигнем до онова „Зле съм“, което Митко одобри. Елена беше по-аналитичната, изумителна в тълкуването на образи и ситуации. Нямаше как да минеш с „Айде, днес ще репетираме по-леко“. Двамата са любимите ми хора в театъра. Най-качествените, с които съм работил. Малко режисьори в България можеха и могат да се похвалят със собствен стил. Никога повече не ми се случи да се срещна с личности като Гочев и Елена Цикова – Митко дълги години остана в Германия, Елена напусна сцената.
– Когато Гочев реши да замине за Германия, навиваше ли ви да тръгнете с него?
– Не спираше да ме убеждава – и тук, и там. След като се установи в Берлин, редовно се чувахме по телефона. Казваше ми: „Ела, назубри немския, има страшно много работа, тук нямат актьор като теб“. Но не исках да оставя жена си и сина си, Милена тъкмо завършваше ВИТИЗ, Мартин беше съвсем малък, къде да вървя. А и никога не съм притежавал достатъчно амбиция – човек не бива да се помпа излишно. Но с Митко не спряхме да се чуваме и да се виждаме. За последно – месец преди да си отиде през 2013 година. Дойде, звънна и ме извика – щеше да поставя в Народния театър. Искаше да поема главната роля и да му препоръчам колеги за останалите. Казах му: „Митко, не сме работили заедно от доста отдавна. Страхувам се да не те разочаровам – вече не съм във формата, в която ме остави преди години. Силно съм притеснен дали ще оправдая очакванията ти“. Тогава той ми отговори: „Ивайло, аз пък съм силно притеснен дали аз ще оправдая твоите очаквания – и аз зациклям“. Това го сподели режисьорът с огромните успехи зад гърба си, с всички възможни награди в Германия.
– Как се живееше в началото на 80-те в дълбоката провинция Враца?
– Бяхме толкова нахъсани, че нищо друго не съществуваше освен професията – дори режима на водата. Луда работа. С годините човек постепенно се намества и осъзнава, че няма нужда от чак толкова фанатична отдаденост. Но тогава, във Враца, бяхме силна група – в гилдията, в критиката се говореше за нас и за групата в Пазарджик. Беше върхът. Ако бяхме попаднали другаде – и аз, и Петя, и другите, нямаше да бъдем същите. Огромен късмет – на точното място с точните хора.
– Как стана така, че още млад и зелен получихте покана от столична трупа?
– Иван Кондов извика – при това два пъти, хора от художествения съвет на Театър „София“. Беше им казал: „Имам тук едни млади артисти за вас, елате да ги гледате, ако искате“. Невероятен човек. И дойдоха – Тодор Колев, Руси Чанев, Коста Цонев, Вили Цанков. Много трудно се идваше в столицата. Летвата беше много по-висока. Взеха ни с Петя и Данчо. Тя беше Офелия в „Хамлет“, аз – Лаерт, но бяха безмилостни. Никой не дойде да каже „Колко сте страхотни“. Поздравиха ни, но не пропуснаха да отбележат: Това не е правилно, другото не се прави така. Нямаха намерение да ни носят на ръце. По това време Театър „София“ беше връх в авангардизма. Имаше от кого да се учим, а и те винаги помагаха без капка егоизъм. Всеки пазеше територията си, видима завист нямаше. Бяха фантастични – Ицко Финци, Руси Чанев, Коста Цонев, Жоро Миладинов – много силен актьор, отдавна забравен, за когото младите колеги дори не са го чували.
– Какви са спомените от партньорството ви с Ицхак Финци?
– Блясък. Допаднахме си от самото начало – и в Театър „София“, и в 199. Репетираме нещо, Ицко ме поглежда и спира. „Лъжеш ме – в очите ти няма нищо от това, което казваш, просто ме заблуждаваш.“ Как се играе с подобен човек?! Не беше лесен за партниране. Един от най-шантавите, интелигентни, неординерни артисти. Трябва да гониш нивото му, иначе си изгубен. Чувал съм от колеги: „Той е най-големият егоист, играе само за себе си“. Спорил съм много с тях. Защото не е така – Ицко просто е много изискващ. Ако можеш да му отговориш, отговори му. Ако не, недей да му завиждаш. Изключителен партньор.
– Били сте на сцената с още един от най-невъзможните – Константин Коцев.
– О, и Пацо беше много труден. Но при личности като него, като Ицко лесно няма. Пацо беше много смешен човек с абсурдно чувство за хумор – съжалявам, че не записвах сентенциите му. Но беше и проклет за много неща. Зареждаше се за представление, като нарочно се изнервяше. Един ден преди да започнем „Най-късно в шест“ – френска пиеса, в която играехме само двамата, се разкрещя по коридорите: „Няма ми чорапите, къде сте ми сложили чорапите?“. Гардеробиерката веднага притича в ужас, убеждавайки го, че всичко си е на мястото. После през открехнатата врата видях как вади чорапите от джоба си. Невероятен.
– Заради всичко това ли никога не напуснахте Театър „София“?
– Викаха ме от „Сълза и смях“, но аз си бях на топа в Театър „София“, от какъв зор да се местя? Играех с най-добрите, та се късах – много силни години. Велик състав беше. Никога не съм искал да ходя другаде. По-късно участвах във „Вълните“ в Народния.
– В трупата съществуваха ли политически противопоставяния?
– Мама и татко бяха активни борци против фашизма, а аз винаги съм бил на другия полюс. В театъра винаги имаше ченгета, които бяха наясно с това. В един момент спуснаха директива – децата на активните борци да влязат в БКП. Партийният секретар – не много известен актьор, непрекъснато ме врънкаше. Все измислях разни причини, за да се измъкна – нямам поръчители, не съм достоен, всякакви подобни глупости. Преди едно представление пиехме кафе в клуба на театъра. Бях седнал с най-големите знаменитости на трупата. Може би тъкмо заради тях същият този партиен секретар дойде, за да ме предизвика с въпроса: „Ивайло, какво става с поръчителите ти, ти май ми се подиграваш?“. Веднага му отговорих: „Ами да. Подигравам ти се!“. И очаквах смях на масата. Нищо подобно. Пълна тишина. Тогава си дадох сметка колко бяха зависими дори те – най-изявените, най-силните. Страхът ги държеше здраво.
– Поради политически причини през 1990 година трупата се раздели на две?
– Не. Повечето от водещите артисти на Театър „София“ искаха да се отделят, за да не носят на гърба си мъртвите души. Решиха да създадат Малък градски театър „Зад канала“. Поканиха мен и Христо Шопов. Но не поканиха Петя Силянова – а аз не можех да предам другарчето. Ицо пък каза, че щом оставам аз, остава и той.
– Бяхте ли подготвен психически за огромния успех на първата ви главна роля в киното – във „Вик за помощ“, драмата на Боян Биолчев и Никола Рударов, където сте Георги, бивш възпитаник на трудововъзпитателно училище?
– Гледах да си върша работата. Прекалявах тук-там. С времето си давам сметка, че театърът колкото помага, толкова и пречи на киното. На няколко места във „Вик за помощ“ преиграх толкова грозно, толкова театрално. Когато снимахме сцената, в която крада радио – като малък и аз съм го правил, знам каква е тръпката, Рудара ми викна: „Ивайло, това е в повече – обери го малко“. Но аз инат, не, та не. Гледам после, прав е Рудара, той умееше да разказва, няма лош филм. Но понякога страдам от гнусния си характер, голям инат съм.
– Същата година, 1985, излезе и „Характеристика“, където сте шофьор от соцбригада. Имаше много фалш в него, как го понесохте с този ваш чепат нрав?
– Беше противен соцфилм. Шефът на бригадата не дава характеристика на лошия герой – толкова се е запънал, че едва ли не е готов да жертва живота на детенцето си. Страшна измишльотина. Разбира се, че реагирах на фалшивите реплики и кухите ситуации. Много спорих с режисьора Христо Христов. Но той беше готов на всичко, за да се върне в киното – бяха го изхвърлили след „Една жена на 33“ и милият много се стараеше. „Характеристика“ беше неговият шанс. Не се съгласи дори с най-невинното ми предложение – че трябва да говоря на леко махленски език като истински шофьор. Категорично го отхвърли, толкова се страхуваше да не стане някаква издънка. Такива бяха времената. На всичкото отгоре ни изпратиха с този примитивен соцфилм на фестивал в Полша. Че като ни подбраха едни студенти след прожекцията, довършиха ни с въпроси за безумния комунизъм. Онези хора вече бяха много напред, а и винаги са били обърнати към Запада.
– В кой филм най-много се харесвате?
– В „Мечтатели“ на Иван Андонов. Там съм полудял от нещастна любов даскал, който на финала се дави в Дунав. Малка, но много крайна роля. Бях го докарал до това състояние, което не ми е чуждо. Най-добрата ми работа в киното. Истинско удоволствие. Имаше какво да се играе. „Мечтатели“ обаче сякаш изчезна – никъде го няма. А е много добро кино – какво като става дума за Димитър Благоев, нима този човек не е съществувал. Голяма глупост е да се слагат печати. Иван Андонов беше последният човек, който можеше да бъде заподозрян в пристрастие към соц идеите.
– В „Мечтатели“ сте с Иван Иванов, в „Прилив на нежност“ и „Живот до поискване“ с Любен Чаталов – къде обаче сте и тримата?
– В сериал, чието име забравих – всички бяхме вътре, още Ваня Цветкова и Кирчо Варийски. Много народ. Но беше слаба работа. С нас в „Живот до поискване“ на Коста Биков беше и Фипето Трифонов, голям сладур. А да снимаш с Коста Биков беше празник. Той ни беше заплюл, още докато бяхме студенти. Имаше страхотни хрумки и игрословици, закачките му бяха чудни. На бригада в Петрич разигравахме „Хамлет“ в огромна клетка на камион, в която товарехме щайгите. Ваня Цветкова и Дичо Дичев бяха Офелия, Любо – Хамлет, аз – Лаерт. Кирчо Варийски играеше сюжетната нишка, която непрекъснато се късаше и той я връзваше. Чист авангардизъм.
С Иван Иванов свирят на китари и пеят
И в най-гладните години се вълнувахме само от красотата и съдържанието, разказва юбилярят
Мускетарското приятелство между Ивайло Герасков, Любен Чаталов и Иван Иванов, наричан с огромна любов от компанията Ването, е от най-устойчивите истински истории в киното. Постоянните четвърти и пети в групата „Един за всички, всички за един“ са Петя Силянова и Милена Живкова, докато Чаталов през годините има няколко партньорки.
„С Ването се познаваме още от кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Но станахме действително близки, след като завършихме. Той идваше във Враца на гости на Петя и Данчо. После се събрахме в София. Обединяваше ни усещането за живота. Как да формулираш приятелство? Бяхме и съседи, всяка вече се събирахме у тях. В гадните години, в които нямаше какво да се яде, вадехме вино и ракийка, всеки носеше, каквото можеше да докопа за ядене“, връща лентата Ивайло Герасков. Но въпреки оскъдицата в онези паметни соарета няма нихилизъм. „Интересуваха ни най-вече красивите неща. Поезията, песните. И Ването, и аз свирехме на китара, пеехме, той много обичаше Висоцки. Четеше ни стиховете си, есетата си. Само съдържание.“
Нито Ивайло Герасков, нито някой друг от тайфата се наема да навива Иван Иванов за завръщане в театъра. „Той просто не искаше. А и ние с Петя бяхме непоносими с безкрайните ни разговори за репетициите и представленията, свои и чужди. На него му дойде до гуша от нашата лудост.“
Една вечер след представление яхват трабантите на път за Оборище, където е селската къща на Иван Иванов и Петя Силянова. „Ването и Петя – напред, ние с Милена след него. Трабантът им чисто нов, нашият – втора употреба. Беше времето, когато спираха тока. Отбихме се в Байлово, за да купим нещо. Тръгнахме в страшна тъмница. Караме, караме и гледам Ването започна да светва и да гаси фаровете, за да ми подскаже, че не съм пуснал моите. А аз с целия си акъл възкликнах: „Пак спряха тока“. Големи смешки бяха.“
Ивайло Герасков и Милена Живкова имат още един трабант в автомобилните си приключения – комби. Подарък от приятели, които живеят в Германия. Оставят им го с чувал картофи. И досега се чудят на какво повече са се зарадвали – на автомобила или на картофите. После приятелите от Германия им купуват и акумулатор. Но въпреки спомените за недоимъка в постсоц всекидневието, и Ивайло Герасков, и Иван Иванов отказват сценарии, които не им харесват. „За някои после съм съжалявал. Не беше нужно да се правя на велик измислен пуяк. Пълни глупости“, самоироничен е до сарказъм Ивайло Герасков.
