Иван Лечев, който е сред малкото добри артисти, умеещи да бъдат и работохолици, и бохеми, подготвя няколко нови проекта, въпреки че нито за миг не се отказва от релакса на лятната ваканция, макар да внимава да не прекали с любимите си тирамису с паста мисо и домашния нуга сладолед със смокини и орехи. През уикенда почерпи за рожден ден съпругата си Жени Александрова-Лечева и 14-годишния им син Константин, признат за тийнейджър-чудо на ударните инструменти. Лечев, когото Дони нарича „единственият фронтмен, който не пее“, участва в три действащи групи – „Фондацията“, „Обичайните заподозрени“ и „ВоЛеВа“. Свири на всяка от шестте си китари. Напоследък по-често с тази, която звучи и като акустична, и като електрическа, правена от инженер от Варна и „страшен сладур“. „Не съм колекционер, най-вече държа на качеството“, добавя Лечев. И тъй като разговаряме в неговия квартал край столичния храм „Свети Седмочисленици“, се връщаме към детството му.
– Бяхте ли палаво момче, господин Лечев?
– И още как. Израснал съм на площад „Славейков“, преди да се преместим 300 метра по-нагоре, на „Патриарха“. Много играехме, непрекъснато бяхме навън и никой не се притесняваше. С Мони Паси – семействата ни живееха в един вход, бяхме задружни в белите. Топката ни непрекъснато беше в двора на съседите – по-точно върху насажденията на една мила жена, на която късахме нервите. Промъквахме се тайно и лазейки през храстите, прибирахме топката си. Но всичко на тоя свят се връща и сега не мога да опазя градината на вилата от топките, които момчетата ритат в училището до нас. Майка ми някога казваше: „Нищо не ти пожелавам, само децата ти да приличат на теб.“ Косьо, по-малкият ми син, за последния срок имаше 43 забележки. 30 секунди на едно и също място са прекалено много за него. Иначе влезе първи в Музикалното училище. Сега с лекота мина матурите, прилагайки хитрата тактика да се мобилизира в последния момент, след като дотогава е пестил усилията си.
– Какви хора бяха родителите ви, уважаваните музиканти и професори – цигуларят Боян Лечев и пианистката Снежина Гълъбова?
– Ужасно принципни. Никога не си позволиха да ползват каквито и да били привилегии. Но всичко има цена. При тях беше всекидневен и постоянен труд. Това се опитвам да внуша сега на Косьо – без труд не се получава, колкото и да си надарен. Вкъщи се свиреше непрекъснато. В един момент майка ми започна да работи с оперни певци и с виолончелисти. Направи рецитали с легендарният Андре Навара – тя говореше френския като българския, после с Венцислав Николов и Анатолий Кръстев.
– Защо посегнахте към цигулката, а не седнахте пред пианото?
– Баща ми не позволи никакъв дебат. Лилчо Борисов – първият кларинетист на Филхармонията, най-добър приятел на баща ми и вуйчо на Кирчо Маричков, беше написал доста сложно произведение и татко му помагаше да звучи така, че да бъде изсвирено на цигулка. Като човек, живял дълго в Италия и попил културата й, Лилчо създаваше качествена съвременна музика с джазови елементи, а въпросното парче беше с неравноделни криви теми. Докато съм си играел край тях, вероятно нещо ми е влязло в главата. А после съм го изпял след вечеря. Всичко това, аз, разбира се, не го помня. Но нашите са разказвали, че са останали с широко отворени очи след моята солова изява – до този момент нито един от двамата не е обсъждал с другия възможността да се занимавам с музика. Татко ме е погледнал много сериозно и е казал: „Това момче от утре започва с цигулката.“ Безапелационен. Беше толкова добър педагог, че ме научи да свиря, без да изпитвам никакво натоварване. А цигулката е най-тежкият инструмент в света, не прощава, ако не си подготвен – в началото е мъка и за теб, и за тези, които те слушат. Но отдавна е част от мен, свиря с часове, без да се уморя. В Музикалното училище, разбира се, задължително имахме часове по пиано. То е абсолютно неизбежно за работата ни. Не съм виртуоз, но се справям съвсем прилично.
– От къде се появи китарата в дома ви?
– Брат ми Тошко я донесе. Купих си първата китара – „Кремона“, за 37 лева и 50 стотинки от магазин на ул. „Граф Игнатиев“, който отдавна не съществува. Бях си събрал пари от сурвакането на Нова година. Вече по-късно купих китарата на Веско Кисьов от „Щурците“, а после и тази на Пеци Гюзелев – уникален инструмент, вече рядко се среща и е много скъп. И досега свиря на нея и не мога да си обясня защо Пеци реши да я продава, но всеки човек прави грешки.
– Как пътят на знаменитата група ФСБ, където ви канят още като студент, се пресече с този на световноизвестния Хосе Фелисиано, в записите на чиито албум участвахте?
– Когато спечелихме „Мелодия на годината“ с „Обичам те до тук“, мениджърът на групите „Опус“ и „Супермакс“, беше в София. Оказа се, че австриецът работи и с Хосе Фелисиано. Чул ни случайно по телевизията и ни покани в Братислава, където ни предложи проекта с Хосе Фелисиано. После ни помогна да издадем албума на английски “Kissing You Good Night” в Австрия и Германия. Но от тая работа нищо не излезе, защото не направи никаква реклама – а без нея не става. В наши дни инвестицията в рекламата често е по-голяма дори от тази за самия продукт. Да не говорим за социалните мрежи. Без тях не може. Както казала свраката, не е важно какво яйце ще снесеш, а как ще го окрякаш. Та и въпросният албум – много приличен за времето си, ни най-малко не беше окрякан. И все едно, че не е било. Но с австриеца направихме много успешен концерт в Брегенц. Фотосесията беше страхотна – с костюми, прически, макиаж. Чудо невиждано за българското музикантско битие. Но това, което никога няма да забравя от пребиваването ни в Австрия, беше грандиозният спектакъл на Майкъл Джексън във Виена. Стадионът – препълнен до козирката. Още два концерта са се забили завинаги в главата ми: на „Тото“ в Базел и на Стинг в НДК. За съжаление, изпуснах много други заради вечните ми ангажименти.
– Вие сте класически работохолик.
– Обикновено няма друг начин, ако искаш да постигнеш нещо. Затова ФСБ подписа няколко договора в Скандинавия. Онези години да работиш в чужбина, беше необходимото зло – за да се сдобиеш с качествена апаратура, печелейки и пестейки. В Скандинавия бяхме малко като в казармата. Работа, работа и никакви разходи.
– Доста спартански сте живели.
– Абсолютно. Но, за наш късмет, все пак беше през летните месеци до ранната есен. Не сме преживявали фамозните скандинавски зими. Там изкарахме парите, които бяха задължителни, за да купим качествени инструменти от Америка. Тогава беше по-изгодно всичко най-добро да се пазарува там, сега е точно обратното. Единствената ни цел беше да творим музиката, която искаме, без да правим компромиси. Но ни глътна няколко години от живота. Не може хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло.
– Кои моменти от славния концерт на ФСБ на „Академик“ в началото на 80-те години няма да забравите?
– Имах чувството, че започна и завърши за три минути. Страшна еуфория. Но когато след финала му загасиха осветлението и всички си тръгнаха, сами пренесохме цялата апаратура, само трима души ни помагаха. Това е обратната страна на медала. И още нещо – медиите мълчаха. Все едно нищо не се е случило. Нито един вестник не написа и ред. 15 000 души за онези години беше прецедент с потенциални опасности – не се знаеше на кого какво ще му хрумне. Слави Трифонов се фукаше, че с неговите хора са направили първия концерт на стадион, но не са те, а сме ние. А с „Фондацията“ пък направихме първия рок концерт в Кувейт. Никога преди нас там не бяха свирили рок.
– Във „Фондацията“ сте все изявени музиканти, как се спогаждате?
– Във всички групи, в които съм работил и продължавам да работя, царят прекрасни отношения. Въпрос на домашно възпитание, интелигентност, цивилизованост. В един момент трябва да пренебрегнеш егото си в полза на общото дело. Много хора не са склонни да го правят.
– Лесно ли се общуваше с Кирил Маричков?
– След като направихме „Фондацията“, с него станахме неразделни. Малко се притеснявах той да кара какъвто и да е автомобил и с удоволствие бях негов шофьор. Маричкови са от Калофер, от където е и родът на моята баба по бащина линия. Бях му казал, че рано или късно ще излезем роднини. Калофер след Освобождението е бил от най-хубавите градове в България.
– Какво си говорехте?
– Той говореше, аз го слушах. Започваше изречението в София и го завършваше във Варна. Винаги е бил страшно сладкодумен. С огромен житейски опит, имаше много за споделяне. Когато ми подари книгата си „На прага на времето“ и започнах да я чета, се оказа, че вече знам доста от историите в нея. Много се смяхме, когато му го обясних, но, разбира се, прочетох я до края. Имахме какви ли не случки, какви ли не преживявания. Кирчо беше страшен педант, за което и досега сме му благодарни във „Фондацията“. Направихме 55 репетиции за първия ни концерт. През живота си не бях свирил толкова много. Всеки божи ден. Почти два месеца. Накрая обявих, че струвам по 10 евро на репетиция. Истината е, че след това свирихме по целия свят без никакво замисляне и без никакви грешки. Кирчо обичаше да изпипва нещата до абсолютно най-малкия детайл и в това винаги имаше смисъл. И при „Щурците“ е било така.
– Говореше се, че обича и да командва.
– Не съм от хората, които се оставят да бъдат командвани от когото и да било. Затова и бях единственият, който му се противопоставяше. Но Кирчо беше изключително качествен и интелигентен човек. Всичко, което правехме заедно, беше огромно удоволствие. Сега на негово място във „Фондацията“ има двама души – Славин Славчев и Мишо Шишков. Вече сме шестима.
– С Росен Ватев и Никеца основахте групата „ВоЛеВа“, а текстовете на песните ви са провокирани от пороците в обществото. Настъпи ли времето на социалния сарказъм в шоуто?
– Категорично. Здрав рок и сатира. Първият ни концерт на живо ще бъде на 2 октомври. Много сме злободневни. Около нас има толкова шок и паника, както се казва в едноименната ни песен. Сега е моментът за текстове като тези на Никеца. Инициаторът на „ВоЛеВа“ – името е от първите букви на фамилиите ни, е Росен Ватев, истински сърдит млад човек. Не бива да се мълчи. Държавата все повече абдикира от културата, все повече намалява бюджета й. Потресаващо е отношението й към археологическите обекти. Хората по цял свят правят от тях печеливш туризъм, ние съсипваме наред. А сме длъжни да съхраним наследството за следващите поколения. Кратък лъч проблесна, когато Найден Тодоров беше служебен министър, но лъчът изчезна така, както се появи.
– Има ли спасение, според вас?
– Политиците положиха супер усилия, за да опростачат нацията до максимум. Ясно е защо – простият човек се манипулира лесно и се управлява безотказно. А за да се хванем за косата и да се издърпаме от блатото, ще ни трябва доста време – не става за година, две или десет. Много ни бива да рушим направеното от предците ни, но хич ни няма по съзиданието. Едното е лесно, другото е трудно. Закони на природата. Разбира се, не всичко е черно. Но сме оставени всеки да се спасява поединично. В музиката донякъде може да се случи. Но не и в театрите, киното и археологията.
– Но повечето интелектуалци мълчат.
– Удряш стената с глава – един, втори, трети път, нищо не се променя и разбираш, че няма смисъл. В демократично общество, каквото се предполага, че трябва да е нашето, единственото, което работи, е гласуването. Или излизането по площадите. Ако останеш вкъщи, нищо не се променя. И политиците правят с нас, каквото си искат. Никога няма да престана да се учудвам на търпението на народа ни. Винаги виновни излизат интелектуалците. Хитро е да внасяш разделение между тях и останалите. Настроим ли се едни срещу други, нищо не печелим. Всички губим. Но се старая да гледам по-широко на живота. Не че съм с розови очила, но не съм и песимист като Румен Бояджиев старши. За него оптимизмът е липса на информация.
– Какво ви предстои?
– Направихме цигулков конкурс на името на покойния ми баща. Замисляме концерт в негова памет с някои от най-изтъкнатите му студенти, повечето от тях работят по света. С „Фондацията“ продължаваме да работим с Филхармонии и следващата е Плевенската с диригент Григор Паликаров. Със Стефан Вълдобрев снимаме на знакови места из България – Перперикон, Бешикташ, базиликата в Пловдив. Музиката ни там звучи по-различно. Подготвяме голям албум с 16-17 песни.
– Ще записвате ли солова продукция?
– Непрекъснато ме карат да издам свой албум, но не виждам причина да го правя. Нищо повече няма да ми се случи. Щастлив съм като отборен играч. Когато съм на сцената, не се оглеждам, изживявам музиката. Изживявам я и когато слушам колеги. Никога не съм имал проблем да хваля талантливите. А има много хора, които отиват на концерт, за да оплюват, вместо да се радват. А аз отивам, за да ми остане в душата.
– Къде е суетата, която се полага на ранга ви?
– При мен всичко е зверски труд. Но съм свикнал. Магарето не го е страх от работа. Някои колеги се оказват неподготвени за бизнеса, защото си мислят, че без ред и дисциплина се живее по-лесно. Но ако свикнеш на слободия, няма как да се организираш.
– Ще ви чуем ли в дует със съпругата ви, която е и отлична певица?
– Засега ще ме видите на една сцена с нея – през есента в Малък градски театър „Зад канала“, където Жени играе. Първата премиера за сезона там ще е „Скакалци“ по Ст. Л. Костов с режисьор Бина Харалампиева – ще свиря на цигулка, но ще имам и реплики. В момента Жени се радва на успеха на „Само за нас“ и клипа към едноименната й лятна поп песен.
Вече е дядо, внучето е от неговата зодия
Натаниъл е рус със сини очи – повече англичанче, отколкото българче
Иван Лечев е и горд дядо на малкия Натаниъл – двегодишното момченце на първородния му син. Както се знае, Иван Лечев младши, чиято майка е Оля Маркес от „Трамвай № 5“, отдавна живее и работи в Лондон, а през 2022 година се ожени за приятелката си Тери Уикет. „Английският ген се оказа много силен. Внукът ми е светлорус със сини очи. Поне засега в него няма нищо българско, макар че се опитва да изговаря някои думи на езика ни. От моята зодия е. Изключителен чаровник“, разказва музикантът. Той е щастлив, че Иван е попаднал в много свястно и сговорно британско семейство, а сватята му е „впечатляващо оправна дама“, приела младши като свое дете. Иван Лечев син дава на родителите си и други поводи за радост – трета година поред неговата компания е номинирана в две категории за най-просперираща в Лондон.
По-малкият му брат също не си губи времето. Константин Лечев вече участва в парче на „Обичайните заподозрени“, а наскоро гастролира със съучениците си в прочутата Златна зала на Мюзикферайн във Виена и в Пратера. „Косьо категорично заяви още като малък, че няма да свири на цигулка. Пускахме му записи на кого ли не, но гледаше само и единствено барабаните. Купих му детски барабани и пердашеше по цял ден. Ужасно талантлив е на ударните. Сега, след 7 клас, нещата са ясни. Но е и много артистичен. Непрекъснато прави смешки в училище. Обича да е център на вниманието“, коментира Иван Лечев.
Албена Атанасова