В най-шумното време от историята на човечеството, когато всевъзможни гласове се надпреварват за внимание, а думите и образите се консумират с шеметна изтощителна скорост, тишината вече не е просто липса на звук. Тя е радикален жест. Избор, който изисква смелост, зрялост и всекидневни упорити усилия. Именно това тихо, умислено и дълбоко вглъбено присъствие ни предложи изложбата „Рисунки“ на художника Кирил Златков в залите на първия етаж в СБХ на „Шипка“ 6.
Въпреки че формалната част на експозицията приключи, вълните от нейното въздействие продължават да се завръщат у зрителя като бумеранг. Както забелязва писателят Георги Господинов, кураторската работа на Свобода Цекова и Антон Стайков (студио format.bg) притежава редкия залог да създава събития, които не блясват и отшумяват, а разгръщат своя потенциал бавно, умно и дълготрайно. Срещата им с Кирил Златков е щастливо съвпадение на творци, които споделят общи ценности и естетически сетива. Кураторите успяват да предефинират традиционното изложбено пространство на СБХ, превръщайки го в своеобразен лабиринт от вечно здрачаване или разсъмване, където границите между изкуството и публиката се разтварят.
Изложбата беше фокусирана изцяло върху мощното присъствие на Кирил Златков като чисто визуален артист – отвъд думите и преди/след тях. Макар името му основателно да се свързва с върхови постижения в изкуството на книгата, графичния дизайн, илюстрацията на автори като Даниил Хармс, Бруно Шулц и Сигизмунд Кжижановски, както и с каузата за българската кирилица, тук образът бе оставен сам на себе си. Изкуство без обяснения, което улавя метаморфозите на човешкото лице, на пейзажа и на животното по начин, едновременно разбираем и непреводим.
Философската нишка на това мълчание ни препраща към думите на Сюзън Зонтаг, която в своето есе „Естетика на мълчанието“ отбелязва: „Мълчанието в модерното изкуството никога не е просто неутрален факт или празнота. То е едновременно форма на протест срещу пренасищането с думи и опит да се възстанови първичната чистота на сетивното възприятие.“ При Златков това оттегляне от шума не е декларативно, то се ражда органично в тишината на ателието. В неговия свят рисунката е най-непосредственото, интуитивно общуване. Докато ръката полага линиите, разумът отстъпва, за да даде път на дълбинни образи, които изплуват от паметта без предварителен разчет. Върху белия лист се отпечатват черти на конкретни хора, спомени или състояния, уловени в съзнанието през годините. Рисуването се превръща в процес на узнаване – за самия автор и за онзи, който застава пред творбата.
В изложбата това се усещаше с осезаема физическа сила чрез представените произведения. Творбата „Ръка пред лицето I“ (2024) показва именно това деликатно, но и дълбоко драматично усамотение – закриването на лицето, което не е бягство, а вглъбяване, превръщане на плътта в терен за спотаени истории. От своя страна, „Конска глава II“ (2024) разкрива невероятната способност на Златков да придава човешка емпатия и душевна плътност на животинския образ. Окото на животното ни гледа с мъдрост и тъга, които думите не притежават. Тези рисунки балансират между съня и документа, между личното преживяване и общочовешките архетипи. Приближавайки се към деликатните структури в графичния лист, зрителят усеща, че няма нужда от пространственото разширяване на стаята, а просто от съзерцание. Безкраят е вътре в самия детайл.
Този междинен свят носи усещане за крехкост, от която авторът умишлено отказва да избяга. Всяка линия има своя строго определена роля в общия ансамбъл и ако се издърпа само една нишка, цялата структура би се разпиляла. Като свои учители в постигането на този перфектен баланс между крехкост на линията и овладяност на формата Златков посочва Пикасо и Кете Колвиц. Тъкмо тази овладяна форма е базовата предпоставка, която приковава вниманието ни и ни кара да повярваме в истинността на художествения свят. В тези рисунки няма цинизъм, няма повърхностна оригиналност или евтин сарказъм, характерни за плакатното мислене. Има дълбока, топла загриженост за човешкото.
Единственият „превод“, допуснат в пространството на изложбата, бе дело на легендарния норвежки тромпетист и композитор Нилс Петер Молвер. Неговата хладна, но пропита с вътрешен емоционален интензитет музика, избрана специално за случая, звучеше в залите на СБХ като естествено разширение на визуалните структури на Златков. Когато погледът се преместваше към утихналия, меланхоличен пейзаж в „Кипариси II (Патра)“ (2024), звукът на тромпета сякаш материализираше въздуха между кипарисите, превръщайки външния свят във вътрешно преживяване. Музиката не просто илюстрираше, тя настройваше сетивата, опъваше фините струни на емпатията и помагаше на публиката да потъне в благородната, съкровена атмосфера на експозицията.
Особено силно това сетивно взаимодействие проличава в творбата „Фигури пред бяла стена“ (2024), където две тела са застанали едно срещу друго пред монументалния силует на архитектурна форма, устремена нагоре. В тази рисунка има едновременно усещане за космическа самота и за спасителна близост – докосването на ръцете и наведените глави говорят за прошка, притихване и устояване пред лицето на времето. Тя улавя същината на човешкото общуване такова, каквото го вижда Златков: изчистено от излишна реторика, сериозно и дълбоко преживяно.
В разговорите около изложбата авторът споделя пред писателя Стефан Иванов своите тревоги за съвременната реалност, която през последните години често изглежда нелепа, груба и бездарна, а абсурдът се опитва да заеме мястото на разума. В епоха на консуматорско бързане ние сме затънали в „невнимателното“ и повърхностното. Срещу тази ентропия художникът изправя не само своите рисунки, но и работата си като шрифтов дизайнер (във Fontfabrik) и защитник на българската кирилица. За него всяка добре направена буква е антропологична кауза и стъпка към съхраняването на човешкия дух, защото писмеността оказва мощно, макар и невидимо влияние върху вътрешния ни свят.
В този смисъл изложбата „Рисунки“ се превърна в убежище за ума и сетивата. Тя ни напомни, че етичната отговорност на твореца е в това как гледа към света и към другия човек. Спасението от тревожността, климатичната и социална сигурност не се крие в гръмките вербални лозунги, а във възпитанието чрез личен пример, вкус и споделено време – в разходките сред природата, в мълчанието пред иконата или картината в музея.
Изложбата на Кирил Златков, подкрепена от Столична програма „Култура“, беше триумф на тихото изкуство. Тя доказа, че когато формите са овладени с честност и майсторство, образът има силата да пробие шума на ежедневието, да ни върне способността за съчувствие и да ни остави омагьосани пред безкрая на белия лист. Направи го позитивно, човешки и без излишни думи. Изкуство, което ни кара да замълчим, за да чуем себе си.
Пламен В. ПЕТРОВ