„Аз обичам миналото си, горд съм с произхода си от калта, от селото. Врекох се да му служа с цялото си можене и така ще бъде. Тъга – не виждам нищо тъжно в това да бъдеш верен на себе си и да рисуваш онова, за което мислиш. Детството ми беше бедно, но хармонично. Детството ми беше, перифразирайки Фотев, монументално. Е, и какво? Та аз съм възрастен човек. Видях световните музеи, шедьоври, градове, държави… Другарувах с най-различни хора. Трупах опит, имах възможности в соцвремето за пълна изява – отстоявам позициите си и тогаз, и сега“ – отбеляза преди вече почти 15 години художникът Иван Димов.
Като своеобразно доказателство за истинността на изреченото до днес се възправя творчеството му, което от години се е превърнало в един от ярките жалони за развитието на пластичните изкуства в страната ни. Изкуство, което пронизва две епохи и преминава през низ от изпитания и преход – емоционални, артистични и политически, за да се превърне в синоним за дълбочина, вглъбяване и вчувстване, които като че ли днес все повече ни липсват. Ето защо подредената в столичната галерия „Графикарт“ изложба, която може да бъде разгледана до края на месеца, е истински празник за лъкатушещо в абсурда на политическия делник общество. Изложба, провокираща ни да отворим широко очи, да поемем дълбоко въздух и да се гмурнем в един колкото фантазен, толкова и изпълнен с много повече истина, лишен от притворства и лъжи свят. Графичният свят на Иван Димов.
Както уточнява изкуствоведката Доротея Павлова, професор Иван Димов е сред най-талантливите и значими български графици. Той е сред първите, който включва цветовете в печата на акватинтата, като използва ярките краски, които като че ли стават негова запазена марка. Споменът е движещото „гориво“ в живота на човека. Всички вървим към него и го съхраняваме, за да оцелеем в трудни времена. Той е израз на нашето минало, настояще и бъдеще. Той ни зарежда, за да можем да творим и да създаваме. Професор Иван Димов поставя „спомена“ на важно място в своето творчество. Изложбата „Графика“ е именно това – покана да се „разходим“ из спомените на този приказен автор. В своето творчество, не само в графиките, но и в живописта, той разказва приказки и пресъздава сюжети от своето детство в село Маломир, от спомените за семейството, баба и дядо, за нивата, животните и любимата родина. Иван Димов ни пренася в идеалистичен свят, където родът и родното са на пиедестал, даващи сигурност и любов.
Поглеждайки в творбите на професор Иван Димов, виждаш все едно разпилени като фрагменти от спомени, много образи на различни места върху графичния лист, но колкото повече се вглеждаш, толкова повече те се подреждат пред очите ти и виждаш как образуват приказна история. Около малкото момче има гигантска пеперуда или каруца без коне, риба, плуваща в безкрая, дърво, стълба, прозорец. Символиката на всеки предмет в неговите творби разказва част от история, която се разгръща с всеки поглед. Иван Димов си остава момчето от Маломир и това е неговият творчески път – да пресъздаде по съвременен начин детския спомен на възрастните, които са забравили какво е да си дете. Всяка приказка, разказана в негова творба, поражда силни, избухващи емоции в гледащия, връщайки зрителя в забравени мигове и кътчета на живота му, там където е бил най-щастлив. Писателят Георги Господинов споделя за Иван Димов и неговото творчество: „Картините на Иван Димов са направени от памет и тъга. Паметта и тъгата са нетрайни материи, с размити очертания, лесно се изпаряват и често преливат една в друга. Смесената техника на паметта, това така хубаво се вижда в тези картини, събира като в момчешки джоб неща, които никъде другаде не биха се срещнали“.
Иван Димов завършва Художествената академия в София през 1970 г., като още от следващата година редовно започва да излага графика и живопис в общи изложби, организирани от СБХ. Реализира около 20 самостоятелни изложби, като първата е в Париж през 1975 г. Останалите самостоятелни представяния осъществява във Виена, Берлин, Варшава, Москва, Люксембург, Хага, София, Бургас, Ямбол, Копривщица и в Швейцария. Показва графични творби на форуми в Краков, Баден-Баден, Любляна, Сао Пауло и Берлин. Носител е на национални и международни награди. Сред тях са „Захари Зограф“ (1979) – за живопис, международна за графика „Интерграфика“ (1984, Берлин) и „Владимир Димитров-Майстора“ – за живопис. Прекрачил през своята 80-годишнина, професорът, който е сред доайените в българския художествен живот, продължава да ни радва с изкуството, доказвайки за пореден път максимата на гръцкия мъдрец, че без изкуството истинският живот е немислим.
Пламен В. ПЕТРОВ