Разказват, че един от първите модернисти в родната ни литература – писателят, драматург и публицист Антон Страшимиров, пишел на старо люлеещо се кресло. Сутрин сядал на него и по цял ден нижел буквите в пълна изолация и тишина. Но още преди да се затвори в стаята, докъдето никой нямал достъп, жена му отивала до бакалницата, за да развали пари и щом отнякъде се покажела гальота, я спирала и давала на коняря по една десетолевка, за да мине по друга улица и да не смущава писането на Антон. По същия начин действала с преминаващите калайджии или събирачи на стари вещи, за да не пречат с виковете си на писателя.
Негови роднини споделят и че щом той се прибирал към дома си с файтон от града, почитателите му тичали да разпрегнат файтона и двама от най-силните сред тях, в израз на почит и възхищение, се впрягали наместо конете, за да го закарат тържествено до тях.
Известен с буйния си нрав и сприхав характер, талантливият писател, има невероятно обаяние. Интелигентен, страстен, сладкодумен, той покорява с опасния си чар. Антон, тази луда глава, е известен както със случки, в които се стига до дуели и до уволнението му като учител, така и със сказките си, посветени на любовта – любимата му тема. Според него именно любовта е тази, която ръководи живота. Страшимиров вярва, че без жената мъжът оскотява, а нейната любов го облагородява и вдъхновява за велики дела. „Хвалете и уважавайте жената, която трябва да бъде поставена на пиедестал“, съветва той. Тъкмо на тези сказки той среща първата, а после и втората си съпруга – и двете учителки.
Като преподавател, той никъде не се задържа дълго, защото винаги става център на скандали. Учителската си кариера завършва само на 28 години, когато се спречква с кмета на Казанлък и счупва бастуна си в главата му, разказва литературният историк Владимир Цачев. Причината е, че кметът му потърсил сметка за слабата оценка на сина му, а Антон му отвърнал, че е получил това, което заслужава. След спречкването, той вече не намира работа в нито едно училище. Това обаче го тласка към ново предизвикателство – записва се в четата на Яне Сандански, за да се бори за любимата си Македония, откъдето са корените му.
Независим и страстен, той има безброй почитателки. Винаги нестандартен в решенията си обаче, едва на 23 години, той си избира доста по-възрастна от него колежка. Тя има сериозна зестра и някои го обвиняват, че тъкмо това го е привлякло. След венчавката двамата заминават в Швейцария, където Антон, на издръжка на жена си, следва география в Берн, като слуша също лекции по литература и психология. Един ден негов състудент му подхвърля, че срещнал на улицата „майка му“. Това разгневява Антон, който се нахвърля отгоре му. Онзи пък го довършва с думите, че всичките им състуденти я наричат „бабата“. Бесен, писателят се прибира вкъщи и нарежда на жена си веднага да се връща в България. Тя си тръгва разстроена, но запазва чувствата си към него и след раздялата им.
След 2 години следване в Берн, Страшимиров се прибира в България, без да е завършил висшето си образование. Става учител във Видин, където среща втората си съпруга Стефка Симова. Сближават се и тя му показва свои стихове. „Не искам да те обидя, но всеки може да пише така. Я по-добре рисувай или свири на някакъв инструмент, а най-добре ще бъде да ме обичаш!“, отсича Страшимиров. Бащата на Стефка е видински големец и категорично й забранява да дружи с беден драскач. Затова Антон решава да отвлече влюбеното момиче. Венчавката се извършва тайно в манастир край Габрово „при хилядо пречки и две хиляди приятелски услуги“. Трудностите обаче си заслужават, защото двамата са чудесно семейство, сочено за пример. Единствено тъгуват, че остават без деца. В най-тежките им години, когато списанията, в които Страшимиров пише, не плащат хонорари, Стефка спасява бюджета. Тя става актриса, основава трупа и играе пиесите на Антон по села и градове. Въпреки че непрекъснато пише по вестници и списания, негови пиеси се играят в Народния и в най-големите театри в страната, Страшимиров до края на живота си не успява да събере пари за издаване на съчиненията си.
Именно безпаричието го принуждава да преметне театралните среди през 1906 г., което му навлича и покана за дуел. Тогава е обявен конкурс за пиеса, с която да бъде открит новопостроеният Народен театър и той решава да участва не с една, а с три драми. „Този упорит труд имаше горчиви подбуди: бях задлъжнял до уши, гонеха ме изпълнителни листове (някои и за чужди бели гаранции). А театралният конкурс ми обещаваше златни планини: освен премията от 2000 лева, още и 40% от брутния приход на първите десет представления. Можех изведнъж да се разплатя и да се видя осигурен за цял живот“, споделя той.
Пише пиесите „Над безкръстни гробове“, „Отвъд“ и „Свекърва“ и ги изпраща под псевдоними и с различни почерци. Журито присъжда на „Отвъд“ 600 лв., а „Свекърва“ е удостоена с 500 лв. Третата награда от 400 лв. е за пиесата „Първите“ от Петко Тодоров.
Писателят е щастлив и отива да се почерпи в столичното кафене „България“, където е и Тодоров с приятеля си Александър Балабанов. Страшимиров ги подминава с кимване. „Браво бе, Антоне, ние с по една, а ти – хоп! – с две наведнъж“, подхвърля зад гърба му Тодоров, който е разбрал за измамата. Без да се обръща, Антон изстрелва: „И без да миткам като тебе от капия на капия…“. Възмутени, Петко и Александър отиват да разкажат за обидата на Яворов, който избухва: „Дуел! Нищо друго -дуел!!!“. Като секунданти Яворов и Балабанов хукват да търсят Страшимиров. Откриват го в кафене „Македония“, като по пътя уточняват условията на дуела. Отначало определят да е от 200 крачки, но после ги свалят на 50 заради Петко, който е слаб като тръстика и не е пипал револвер. Когато сядат на масата на Антон, той предлага да ги почерпи. „Не искаме нищо, сами ще си заръчаме по една газоза“, отговаря му Яворов. След това му разяснява, че са дошли да искат обяснение за обидата. Страшимиров избухва: „Кой? Аз? Обяснения?… Аз мога всичко да правя и да казвам… Вие, такива буболечици на тая земя!“. При тези думи Яворов запраща шишето с лимонада, по Страшимиров, който бута останалите две и хуква към изхода. С писмо Яворов и Балабанов информират Петко за случката. Той също им отговаря писмено, облекчен, че няма да се гърми с комитата. След като страстите, коментирани по вестниците, се уталожват, театралната комисия коригира разпределението на премиите. С оглед насърчаване на българската комедия „Свекърва“ получава 700 лв., на „Отвъд” са присъдени 400 лв., а за „Първите“ остават старите 400 лв. В крайна сметка българският храм на Мелпомена е открит на 3 януари 1907 г. с написан от Вазов текст. „Свекърва“ обаче остава най-играната творба на Страшимиров.
Когато Стефка си отива от този свят, писателят споделя, че тя е била най-скъпото му същество: „Тя беше мъченица, защото останахме бедни. Хубавото е, че се обичахме“. Мъжът, който смело понася ударите на живота, се сломява след загубата й. Сърдечна криза го принуждава да замине за операция в чужбина и на 7 декември 1937 г. умира във Виена.
Мария ПЕТКОВА
