Владимир Зомбори вече два телевизионни сезона е водещ заедно с Боряна Братоева на „Гласът на България“ по Би Ти Ви. Сега обаче 38-годишният актьор реши да влезе в нова роля – на певец с първо авторско парче, озаглавено „Непрестанно“. Неговият музикален талант е известен, но сега публиката ще го оценява не само като изпълнител на кавъри на големи звезди, а и като творец със собствен репертоар.
– Господин Зомбори, вече втори сезон сте водещ на „Гласът на България“ по Би Ти Ви. Чувствате ли се в свои води?
– Да, абсолютно. Аз и и в първия сезон се чувствах в свои води, може би заради целия екип и заради професионализма, който цари в предаването. Не съм имал усещането, че съм новобранец. Разбира се, сега е още по-спокойно.
– Съпреживявате ли заедно с участниците, когато отпадат? Вие също през 2011 г. си пробвахте късмета в музикалното риалити „Х Фактор“ и разбирате добре през какво минават.
– Няма как да не съпреживявам, защото когато съм зад сцената със семействата и близките на участниците, понякога нещата са доста драматични. Не с един и двама съм споделял, че съм преминал през такъв тип състезание, и съветвам всеки да не се отчайва, защото съдбата предлага изненади и човек не знае, като пропусне една възможност, къде ще открие нещо още по-интересно. Опитвам се да им вдъхна кураж и да им помогна, ако са отпаднали, да преминат през това по-леко.
– Зад кулисите се виждат неповторими емоции – и сълзи, и бурна радост. Но кои участници ви докоснаха вас лично?
– Толкова много хора минаха на кастингите, че е трудно да откроя една или две истории. За мен вълнуващо преживяване беше участието на Вяра, която изкарахме на сцената със завързани очи, без тя изобщо да предполага къде попада. За нея беше голям шок, но успя да се събере и да даде най-доброто от себе си. Много ме докосна и историята на Людмил, който разнася храна с колелото си. Той изпълни песента на Васил Найденов „Почти забравена любов“. Людмил ме накара да се замисля, че ако в живота беше взимал други решения, той спокойно можеше да има кариерата на Васил Найденов. Притежава уникален глас, но по стечение на различни обстоятелства, не е успял да отиде по-напред в това поприще.
– Имате ли свой фаворит?
– Имам фаворит, но няма да го издам.
– Как работите с Боряна Братоева? Разбирате ли се, или прехвърчат искри?
– Чудесно. Ние се познаваме отдавна, още от НАТФИЗ. Тя има приятно чувство за хумор. Рефлективна е и ми е много лесно да работя с нея. Боряна е емоционална и съчувства на участниците.
– Да, виждаме, че често очите й са насълзени зад кулисите. Вие проронихте ли някоя сълза?
– Бях на ръба на няколко пъти, но се държа мъжки. На Боряна й е позволено да плаче. Аз се старая да дърпам юздите и да показвам на участниците, че дори и да отпаднат, не е дошъл краят на света.
– Мъчно ли ви е за онези участници, които пеят страхотно, но някак не успяват да използват славата, получена от „Гласът на България“?
– Не мога да кажа, че ми е мъчно. По-скоро ме е яд на някои от тях. Музикалният бизнес е сложен и от всеки един зависи как ще си играе картите. „Гласът на България“ е добър трамплин, но след това трябва да проявиш характер и да извлечеш максимума от участието си.
– Казвате, че музикалният бизнес е труден, но и вие навлизате в него. Наскоро представихте клипа на първата ви авторска песен „Непрестанно“. Какво ви провокира да запишете това парче?
– Много хора ми казват, че мога да пея, но аз не съм правил авторска музика досега. Затова исках да видя как се случва това, какъв е целият процес, как се пише текстът на парчето, как се раждат музикалните линии. На мен светът на музиката ми е интересен открай време. Просто нямах смелост, а и верните хора около мен. Сега вече е различно и събрах кураж да се впусна в това. Много е вълнуващо да видя как хората ще възприемат песента, която сме направили.
– Лесно ли се роди песента „Непрестанно“?
– Започнах работа с китариста Алекс Валериев, който свири с Рафи, Михаела Маринова, Дара Екимова и с много други популярни изпълнители. С него ходехме заедно на участие, след като станах победител в „Като две капки вода“. Той предложи да направим авторско парче, а не да пея само кавъри. Към нас се присъедини Пламен Денчев, който пък свири на клавишни инструменти. Впоследствие за текста на парчето помогна и Прея. Накрая дойде и Борислав Бояджиев-Борче и песента си стана. Клипа заснехме с Филип Круз и съм изключително доволен от крайния резултат.
– На музикалната сцена вие ще се представяте само с фамилията си Зомбори. Защо?
– Тя е достатъчно ярка, а и така ще мога да се разгранича леко от другия ми образ – на актьора. В театъра и киното ще продължа да съм си Владимир Зомбори. Искаше ми се в музиката да се представям по-различно. Това си е отделен свят, в който засега пристъпвам плахо.
– Казват, че апетитът идва с яденето. Мислите ли вече за нови парчета?
– Имаме още пет парчета, които чакат своя момент. Определено апетитът идва с яденето, но въпросът е друг – за мен е много важно как хората ще приемат това, което създавам като музика.
– Не закъсняхте ли обаче с тази първа авторска песен? Мнозина очакваха, че ще направите това след феноменалната ви победа в „Като две капки вода“ през 2024 година.
– Често ми задават този въпрос, но съм убеден, че ако тогава бях направил парче, то щеше да е просто, за да подема вълната след „Капките“. Нямаше да е песента, която аз искам, и със сигурност щеше да има редица компромиси. На мен са ми предлагали готови песни, но моето желание беше да създам нещо свое – добро, лошо, но да е мое. А и беше важно да участвам във всичко – и в музиката, и в аранжимента, и в текста. Затова имах нужда от време, както и да срещна верните хора, с които говорим на един и същи език. Изобщо не съжалявам, че преди две години не съм пуснал парче. Сега направих песен която наистина ми харесва и смело заставам зад нея.
– Победата в „Като две капки вода“ даде ли ви самочувствие на певец?
– Не! Много хора могат да пеят, но не всички са способни да правят музика. Това са две коренно различни неща. В „Капките“ изпълнявах велики парчета на велики личности, които са закодирали своята енергия в тези ноти и в тези строфи. За да бъдеш Певец, трябва да умееш да разказваш нещата от твоя свят и да го пресъздаващ със своята енергия. В момента се уча на това. Аз и сега нямам голямо самочувствие на певец, но пък имам увереност в посланията, които мога да отправя чрез песните си.
– Пак ви връщам преди две години. Някой образ от „Капките“ затрудни ли ви, създаде ли ви някакъв дискомфорт?
– Не, може би защото и в театъра ние се правим на маймуни и сме били какво ли не. На сцената съм играл образ на жена, трябвало да е съм дебел и какво ли още не. Затова и нямах проблем в „Капките“. Комфортът, който шоуто за имитации ти дава с това, че не си ти, е същият като на театралната сцена, когато играеш. По-сложно е, когато излизам като себе си. За това ти трябва повече време и практика, за да откриеш собствения си комфорт. А и личната ти отговорност е много по-голяма.
– Носите три дини под една мишница – театър, кино, музика. Къде държите най-силните си козове?
– Нямам представа. За мое щастие, хората ми се доверяват и за трите неща. Опитвам се да действам на различните полета, доколкото мога. В края на краищата не е ли всичко една игра, в която е важно да опитваме, да откриваме нещо ново, да успяваме, да се проваляме… А и все пак изкуството е безопасна територия за експерименти.
– Вие сте късметлия в професията, тъй като веднага след като завършвате НАТФИЗ, започвате работа в Малък градски театър „Зад канала“. Благодарите ли на съдбата за това?
– Разбира се, че съм много благодарен на Бог и на Съдбата. Но аз си мисля, че и публиката диктува съдбата на един творец. Да, силата над нас е важна, но силата на публика пък те повдига. Тя е тази, която ме зарежда и ме движи напред. След „Капките“ огромната любов, която получих, ще ми стига за цял живот. Въобще изкуството е нещо велико. Чрез него ти срещаш непознати хора, но то помага да се почувствате всички като братя и сестри, да се обикнете и да създадете емоционална връзка.
– Налагало ли ви се е да работите някога нещо друго?
– Работих известно време като барман. Тогава не бях добре финансово. Но в нашата професия е така – имаш и възходи, и падения. Това важи и за всяка друга професия.
– Зрителите имат възможност да ви гледат в мюзикъла Зоро, където играете главната роля. Чувствате ли се поне малко като Антонио Бандерас?
– Определено! За това много помага и музиката на „Джипси Кингс“. Чувствам се страхотно, защото хората около мен се справят изключително добре. Да, аз съм най-отпред, но в никакъв случай не се чувствам като капитана на кораба. Силата е във всички нас.
– Играете на една сцена и с вашата съпруга Весела Бабинова. Само двамата сте в постановката „Заклеваш ли се в децата?“. Не е ли по-трудно да си партнирате с жената, с която живеете?
– Не само че не е трудно, а е прекрасно, защото жената, с която живея, е една от най-добрите актриси в България. Освен това, когато си с човека, когото познаваш до мозъка на костите си, е много по-лесно да се разкриеш на сцената чрез образите, които играеш. Изключително важно е да имаш емоционалната свобода да отидеш докрай. А ние отиваме докрай. И когато сме заедно на сцената, всичко се получава.
Наскоро снимахме само двамата в един късометражен филм. В него играхме ролите на брат и сестра. Когато се явявахме на кастингите, режисьорът Станислав Дойчинов, който дълго време не е живял в България, не знаеше, че сме мъж и жена. Той ни избра и впоследствие разбра, че сме семейство. Но беше изключително интересно и смятам, че се получи много добре.
– Тази година е специална за вас с Весела, тъй като през май сключихте брак. Защо избрахте Христо Пъдев за кум?
– Пъдев ми е много близък приятел от години. Нямах никакво колебание, когато го поканих за кум. Ние сме живели като студенти заедно, учили сме заедно и сега живеем врата до врата. Жена му пък по същия начин е близка с Весела. Двете са от един клас в НАТФИЗ и са големи приятелки. Ние с Весела сега само подписахме в гражданското. Живот и здраве, догодина ще правим голямото сватбено празненство.
– На подписването кой кого настъпи?
– Аз я настъпих, подсказа ми жената на брата на Весела. Тя ми намигна и аз настъпих булката.
– Какво каза дъщеря ви Йоана, след като сключихте брак с майка й?
– Тя още преди подписвенето казваше: „Добре бе, мамо – аз съм Зомбори, татко е Зомбори, само ти не си Зомбори. Кога ще станеш като нас?“. Така че детето сега е щастливо, защото и мама вече е Зомбори.
– Мислите ли за второ дете?
– Мислим си, разбира се, но това до голяма степен е Божа работа.
– Преди две години вие загубихте баща си. Какво си отиде от живота ви с негова смърт?
– Когато губиш родител, губиш част от теб самият и част от детството ти. Губиш и сигурност. Докато родителите ти са около теб, ти винаги си детето.
– Успяхте ли да се простите с баща ви, да си кажете всичко?
– Бях до него в деня преди да почине, но на нас, хората, времето никога не ни е достатъчно. Винаги има какво още да си кажем. Един живот не стига, за да споделиш щастието с близките си. Но това е положението и трябва да си даваме сметка, че те отнякъде ни наблюдават и продължават да бъдат част от нашия път под друга форма. Иска ми се тези хора да не спират да са свидетели на това, което правим.
– Какво ви предстои?
– Сега музиката е на първо място. Разбира се, продължавам да играя и в театъра. Догодина ще започна репетиции с двама мои колеги на представление, което ще е свързано с българската история. Мисля, че ще се получи нещо вълнуващо. Много хора ме питат дали ще има продължение на сериала „Вина“, но нямам отговор на този въпрос. Това трябва да реши БНТ. Отворен съм за предложения и смятам, че има много силни роли, които бих могъл да изиграя. Моля се само да съм здрав, за да продължа напред.
Антон Стефанов