Когато застанем пред обектива на историята, рядко търсим в него героичните жестoве или монументалните исторически повратни точки. Големите паметници, издигнати от властта, по презумпция бързо обрастват с идеологическа патина, която замъглява реалността. В съвременната културна рефлексия обаче все по-ясно се откроява един друг, значително по-дълбок поглед – този на тихия наблюдател, за когото историята не се случва в шумните прокламации, а в мълчаливите цепнатини на градската фасада.
Именно този ракурс ни предлага мащабната ретроспекция „Странствания из историята. Фотографиите на Улрих Вюст“, представена в Софийската градска художествена галерия. Инициативата, организирана съвместно с Гьоте-институт България и германския Институт за външни отношения (ifa), продължава една изключително ценна линия на запознаване на българската публика с върховите постижения на съвременната германска документалистика. След Сибиле Бергеман, Барбара Клем и Хелга Парис фокусът пада върху автор, чието творчество надхвърля традиционните хроникални рамки и се превръща във философско изследване на градската тъкан и материалната памет.
Роден през 1949 г. в Магдебург, Улрих Вюст навлиза във фотографията през академичния и професионален опит на урбанист. Този негов бекграунд е фундаментален. Той не гледа на града като на живописен декор, а като на сложна, функционираща система, върху която политическите режими непрекъснато нанасят своите корекции. В показаните над 120 архивни кадъра – перфектно композирани черно-бели пигментни отпечатъци – отсъства каквато и да е захарна носталгия или дидактична идеологическа позиция. Вюст не съди – той регистрира с хирургическа прецизност. Неговият обектив улавя абсурдите на градоустройството в бившата ГДР – безразборното застрояване, нехайното изоставяне на историческото наследство и неумелите опити за модернизация, в които бетоновите панели се сблъскват с белезите от Втората световна война.
В международния критически дискурс работата на Вюст отдавна е призната като емблематична за европейския конструктивистки и концептуален подход. Неслучайно широкото му световно откриване се случва през 2017 г. по време на престижното изложение „Документа 14“ в Касел и Атина. Международната преса и арт критиката – от анализите за пътуващата му ретроспектива в Мелбърн и Пусан, до ревютата в специализираните издания за съвременно изкуство, акцентират върху факта, че Вюст превръща фотографията в истинска „визуална археология на настоящето“. Неговите серии (Cityscapes, Mitte, Spätsommer, 1989) действат като метафорични разкопки, от които фотографът изважда не просто фрагменти от тухли и бетон, а самите пластове на човешкото преходно съществуване. Тук се ражда и същественият философски въпрос, който изложбата поставя: Какво всъщност означава да увековечиш историята чрез фотографията?
Ако за класическата фотография историята е „решаващият момент“ (по Анри Картие-Бресон) – онази динамична секунда, в която събитието достига своя връх, то при Улрих Вюст историята е уловена в нейното пълно застиване. В неговите кадри почти липсват хора. Отсъствието на човешката фигура не е случайност, а съзнателен метод: за да видим какво действително сме построили за себе си и в какво живеем, ние трябва първо да освободим пространството от субективното си присъствие. Градът без хора се превръща в монолитна сцена, върху която времето оставя своите дири.
Историята, уловена от Вюст, не е линейна разказвателна нишка от победи и поражения. Тя е ентропия. Тя е материалното овеществяване на забравата. Когато сградите се рушат или биват парадно и безвкусно преобразени, фотографът запечатва точно този междинен статус – пролуката между миналото, което си отива, и бъдещето, което все още не е придобило задоволителна форма. В този смисъл неговата фотография не просто съхранява образа на една изчезнала държава (ГДР) или на трусa след нейното сриване. Тя улавя самата природа на Времето като рушител и съзидател.
Строгата геометрия, лаконичността и дистанцираният поглед придават на тези изображения странна, почти метафизична тишина. В тях обаче прозира и онова, което кураторът Матиас Флюге толкова точно определя като фин хумор и ирония. Иронията на историята, която си играе с човешката грандомания, оставяйки след идеологическите проекти единствено панелни конструкции, запустели улици и табели, загубили своето предназначение.
Особено ценен елемент от изложбата в СГХГ са и авторските лепорели – сгъваеми фотокниги под формата на хармоника, които Вюст изработва собственоръчно. Тези обекти превръщат самия процес на разглеждането в пространствено и последователно странстване, затвърждавайки усещането, че историята не се съзерцава наведнъж, а се „разплита“ постепенно, кадър по кадър, стъпка по стъпка.
Софийската публика има редкия шанс да се докосне до тази изключително зряла визуална философия. Изложбата на Улрих Вюст е своеобразно огледало – тя ни кара да се вгледаме и в нашите собствени градове, в нашия собствен Преход и в начина, по който лековерно подминаваме белезите на времето около нас. Защото историята не е в дебелите учебници. Тя е тук – на ъгъла на улицата, върху олющената мазилка, очакваща своя внимателен и честен наблюдател.
Пламен В. Петров