Пламен В. Петров
Според някои мислители скулптурата има централно място в йерархията на изкуствата – между архитектурата (която работи с неоформена материя) и романтичните жанрове (живопис, музика, поезия), които изразяват вътрешния свят. Хегел дори твърди, че скулптурата е „класическото“ изкуство, в което идеята се проявява в най-съвършена и сетивна форма. В този смисъл ония, които се занимават с ваенето на това изкуство, следва да имат различен статут в очите на познавачите. И няма как да бъде иначе, защото тъкмо визуалните артисти, работещи на територията на скулптурата, особено в нейния монументален характер, съграждат образи, на които е отсъдено да бъдат част от общата среда, която обитаваме всички. Нещо повече, тяхното изкуство се превръща в присъствие, бележещо живеенето на няколко поколения човеци.
Скулптурата през миналото столетие преживя радикален катаклизъм, който я откъсна от вековните традиции. Тя се превърна от статично представяне на реалността в динамично изследване на формата, пространството и идеята. Еманципира се от старите канони и потърси своите нови изразни средства. Философията на скулптурата през този период бе дълбоко свързана с променящия се свят и неговите предизвикателства. Тя отрази не само външната реалност, но и вътрешния свят на човека, неговите тревоги и желания. В крайна сметка, скулптурата на XX век оглежда епоха на експерименти, където материалите и концепциите се сливат, за да създадат изкуство, което не просто отразява, а оформя света около нас. И го прави и до днес. Дори на територията на нашата, често маргинализирана от нас самите България. Тук поемат своята първа глътка въздух Андрей Николов, Асен Пейков и Любомир Далчев, намерили свое международно признание за постиженията си.
Ето защо не е учудващо, че сред нас и днес продължават да крачат истински титани на скулптурното изкуство като Павел Койчев, Емил Попов, Крум Дамянов. Сред тях обаче има едно име, което – без да влизаме в съпоставителни хватки, въпреки риска да бъда обвинен в непрофесионализъм, бих назовал живият господар на материята у нас. На неговия пластически език проговаря всеки камък, всяка сплав. Да, става дума за професор Валентин Старчев, който през август пристъпи смело в своята 90-та годишнина. И днес продължаваме да го виждаме на откриванията на различни изложби, да любопитства, да се вълнува от изкуството, което се създава около него. И днес сам той продължава да работи, подготвяйки се за новата си самостоятелна изложба в залите на Националната галерия. На 90 години, макар умората да тежи все повече върху раменете, ръцете, разума и сърцето, те като че ли продължават да живеят тъкмо в името на скулптурата, на която Валентин Старчев отдава целия себе си. Приел безчет почести и слава през житейския си път, пронизал няколко епохи, изпил и шепи огорчения, включително и унищожаването на паметника „1300 години България“ в София – от ансамбъла на НДК, Валентин Старчев е сред най-светлите живи примери за непреходността на големите стойности в изкуството. Въпреки идеологическите игри, въпреки човешките ни слабости.
С духа на истински спортист художникът продължава и днес да прави най-важното – онова, както сам той твърди, в което истински вярва. В интервю през 1975 г. пред изкуствоведа Аксиния Джурова споделя: „Нещата в изкуството не се свеждат до това дали са красиви или не. Една тема трябва да е разкрита въздействащо, а когато това е постигнато, за мен не стои проблема за красиво и грозно“. И няма по-ярко доказателство за това от изкуството, което Валентин Старчев вече ни е завещал, а вярваме, че ще продължава да прави още дълго. Виждаме го отразено в монументалните му реализации на „Паметника на загиналите поети в България“ в София, в Братската могила на падналите за свобода в Стара Загора, в Паметника на съпротивата в Бургас. Няма как да не го открием и в неговите безчет кавалетни реализации, пръснати в държавни и частни колекции у нас и в Италия, САЩ, Холандия, Белгия, Япония. И всичко това се изправя срещу ни като свидетелство, че сред нас дори и днес има важни събития. Наистина важни събития и сред тях безспорно е живият господар на говорещите форми в изкуството на скулптурата у нас – Валентин Старчев.