Гергана Плетньова изпълнява главната роля в „Made in EU“, новия филм на Стефан Командарев, който е в официалната селекция на фестивала във Венеция – в секция „Spotlight”, включваща осем творби от различни жанрове с акцент върху новаторството на киноезика, творческата оригиналност и зрителския потенциал. Актрисата от Театър „Българска армия“ е в ролята на шивачката Ива, обвинена за избухване на пандемия в малкия град и се превръща в изкупителна жертва, преследвана от системата, която от години трупа печалби от нейния труд. Драмата ще открие Киномания на 13 ноември в НДК.
– Как започна вашата история в „Made in EU“, госпожо Плетньова?
– Беше малко чудо да вдигна телефона и да чуя самия Стефан Командарев, който ми предлага да се видим. Не се познавах с него. Вторият шок беше, когато на срещата той ми обясни, че става дума за главната роля в следващия му филм – да прочета сценария и да кажа искам ли да се заема с нея. После се случи мечтата на всеки актьор – една година се подготвяхме за снимките. Репетирахме, обикаляхме локациите – дома на героинята ми, цеха, в който ще работи, болницата, в която ще попадне. Заживях с образа много преди да застана пред камерите.
– Що за птица е вашата героиня?
– Самотна майка. Няма нещо сложно в характера й, сложна е ситуацията, в която я виждаме. Колкото образите в един филм са по-близки до природата и същността на човека, толкова повече докосват зрителите. Във времето, в което живеем, реализмът е по-въздействащ, дори когато включва бруталността.
– Излиза, че е смела жена.
– За съжаление, смелостта понякога зависи от обстоятелствата и заради нея можем да загубим всичко. Но Ива намира сили да се изправи срещу несправедливостта, независимо от последиците. Експлоатацията на труда е от големите теми във филма. Ние сме в Европейския съюз, но в задния му двор. Жените като Ива работят по 16 часа при не особено човешки условия и ниско заплащане. Изпускат живота си, през това време децата им растат без тях. Всичко това прилича по-скоро на Made in Бангладеш. Наистина има два свята.
– Научихте ли се да шиете?
– Прекарах доста време в цеха, „репетирах“ и в ателиетата на театъра. Свикнах да се справям с машината – задачата на Ива е да зашива етикетите, на които пише Made in EU, а това е доста трудоемко, прави се много бързо със супер тънки бодове.
– Как влязохте в киното?
– Още преди да кандидатствам в НАТФИЗ. Прочетох обявата, с която Ема Константинова, тогава студентка по режисура на Светослав Овчаров, търсеше артисти за дипломния си филм „Индийско орехче“. Отидох и тя ме избра за главната роля. Бяхме с Ирмена Чичикова, Деян Донков, Яна Титова. После Светослав Овчаров ме извика на кастинг за „Единствената любовна история, която Хемингуей не написа“. Озовах се срещу Руси Чанев, абсолютен шок. Както се знае, Руси е изключително интелигентен – винаги с негова картина, различна от тази на режисьора и сценариста. Не си усещах нито краката, нито тялото, не знаех на кой свят съм. Минах през още няколко кастинга с Малин Кръстев и Иван Бърнев. Когато запитах Светльо Овчаров защо рискува с мен – в първи курс и без опит, той ми отговори: „Имаш характер, за да изиграеш ролята“. Най-смешното беше, когато добави: „Ще снимаме в Свищов, знаеш ли го този град?“. Аз съм родена в Свищов, там съм израснала, там е семейството ми. Бабите ми не спряха да носят баклави и баници, докато снимахме. Понеже героинята ми беше бременна, ходех със силиконовия корем, за да усетя походката и движенията. Това смути майка ми, светла й памет. Обясняваше на всички, че е само за филма и е рано да става баба. Бях едва на 17.
– Бързо ли свикнахте с камерите на снимачната площадка?
– В „Мостовете на Сараево“ – филм на Камен Калев за Франц Фердинанд и жена му София, трябваше да ме убият. В подобни сцени слагат на гърдите капсула с червена боя. Който каквото и да говори, усещането е гадно. Така се шокирах при първия изстрел срещу мен, че забравих да умра. Капсулата се пръсна, кръвта се плисна, а аз останах на крака. Санчо Финци започна да ми шепне „Падай, падай“. Бях в ступор. Понякога на терен се случват много смешни неща.
– Позволявате ли си лукса да отхвърляте роли?
– Вече разполагам със свободата да избирам. Много трудно и много лесно е да стигнеш до нея. В обществото, в което живеем – с 0, 4 процента от държавния бюджет за култура, всеки отказ, естествено, ощетява финансово. Но пък запазваш принципите си. Е, това налага някои ограничения в бита.
– Кога отказвате?
– Когато не виждам смисъл в образа, та дори да е колоритен. Той трябва да говори нещо на публиката, без значение дали посланието е интимно или социално, дали проблемите, които третира, са лични или не. Всеки от нас минава през тях. Но нали за това е изкуството – да помогне на някого да се справи с живота. А и не работя в среда, в която бизнес машината се върти, всичко живо е нервно и крещи. Когато филм се прави от прилежно събран екип, повечето хора в него са приятели. Атмосферата е ведра, обменяте хубава енергия. Знаете за какво го правите.
– Предполагам, че хонорарите в киното все още са обидни.
– За съжаление, в България всеки работи сам за себе си и оцелява по различен начин. Когато отказвам да работя за 128 лева на снимачен ден, кастинг директорките ми казват: „Нали знаеш, че ще те сменим“. Ами ще ме смените, разбира се, ние сме като носни кърпички. Не смятам, че съм незаменима, никой от нас не е. Проблемът е, че следващият, с който ще ме сменят, ще вземе тези 128 лева. И аз не мога да го упрекна, защото това е професията и той живее от нея. Затова е много трудно да говорим за създаване на общност, която да заяви, че повече така не може да продължава. А имаме толкова талантливи актьори, режисьори, оператори, композитори, художници. Но пак казвам, че е въпрос на избор. Нивото ни е световно, но не и заплащането. Обидно е за самата ни държава. В нашата сфера няма средна заплата от 3000 лева, както се говори.
– Но знам, че снимате и без хонорар.
– Хареса ли ми сценарий за студентски или независим филм, работя без пари. Наскоро с Асен Блатечки участвахме в късометражна продукция на Кристиян Георгиев, много талантливо момче, студент на Светослав Овчаров. „Глина“ е историята на семейство, което отглежда дете аутист. Снимахме в един от най-големите центрове за социално здраве, който се намира в Елин Пелин. Предпочитам да се включа в пет независими проекта, отколкото в един за 128 лева на ден. Тук вече говорим за достойнство. А и младите хора имат различното светоусещане, обогатяват ме. Това ми е по-важно от всяко телевизионно време. В по-модерните филми не ме викат на кастинг. Има кино за всеки. Никога не съм завиждала на колежки. Нямам амбицията всяка година да бъда с нов филм. По-полезно е да си проветря главата, за да направя нещо различно в театъра. Иначе ставаме машини за едно и също производство.
– Явно славата на всяка цена не ви е приоритет.
– Не приемам ангажименти, само за да стана разпознаваема и популярна. Не съм този тип и това ме радва. Често ме питат: „Ама вие вярно ли сте актриса, в кои сериали участвате?“ С гордост отговарям: „Само в три и те не са случайни – „Недадените“, „Войната на буквите“, „Майките“. Телевизионното време, което само забавлява и разгаделичква зрителите, е излишно. Не това е функцията на културата. Затова отговорността на творците е огромна.
– Едва ли на някой продуцент ще му хрумне да ви кани за реалити.
– Никакъв шанс да се случи. Сигурно е. Но признавам, че от време на време хвърлям по един поглед на въпросните реалита – те не носят култура, но като социален експеримент разкриват в какво общество живеем.
– И до къде сме стигнали, според вас?
– До някаква степен идеализирам моя свят и хората, които допускам до себе си – те разговарят очи в очи за важните неща. Затова гледам да огранича контактите с другите, които наричам „неосъзнати“. Те вероятно някъде са се подхлъзнали, докато се питат кои сме и накъде сме тръгнали. В тази суматоха се губят много неща. Но изпитвам все повече страх от факта, че във възпитанието на новите поколения някъде нещо е изпуснато. Има изключителни деца, които четат, които пътуват и се интересуват от света. Но има и други, които отказвам да приема, че съществуват.
– Отчуждението ли е сред най-вредните явления тук и сега?
– Липсата на реално общуване. Все по-често се убеждавам колко е трудно човек да проведе нормален разговор с друг човек. Да не говорим за чувства. Ако не е през телефона, ако не го напишеш, не става – няма смелост, няма речник да се изрекат нещата. Книгите останаха в библиотеките и читалищата на малките градове. Колко са тези, които искат да разберат накъде ще ги отведе литературата? Продължава да изпращам картички от всички градове, където ходим по турнета – до сестра ми, до приятелка, чиито адрес знам наизуст. Понякога до себе си. Когато се прибера, заварвам в кутията си пейзажи от Ямбол, от Лом… Все още ги продават в книжарнички, в провинциалните пощи – пожълтели, поовехтели. Все още пиша писма до някои хора. Имам нужда от този личен начин на изразяване – върху хартия. Много е съкровено. Запазвам ценности, с които съм израснала. Кара ме да се чувствам добре, да съм по-стабилна, носи ми емоции и спомени. И най-важното – връзката със себе си, каквато съм. Както казва Булгаков в „Майстора и Маргарита“, ръкописите не горят.
– Да ви върна към театъра. Какво е различното във вашата Гертруда в „Хамлет“ на Стоян Радев?
– Тя е жената, която може да се влюби, да пожелае щастие за себе си, да се отдаде на желанията си. Жена без възраст. Но е готова да помете всички, когато Хамлет е под заплаха. Разказваме историята без претенциозни режисьорски решения, важен ни е човекът в нея. След поредното представление често ни казват: „За първи път разбрахме за какво се разказва в Хамлет“. В нашия театър работим с режисьори, които не пренебрегват драматургията заради собствената си гениалност. В спектаклите ни се интересуваме кои сме и на къде отиваме. Важни са ни анализът, търсенето, изследването на емоциите, пътят, отношенията.
– Каква е следващата ви роля на сцената на Военния театър?
– В „Частна прожекция“, режисьор е Боил Банов, заедно сме със Стефка Янорова и Георги Къркеланов. Френска комедия за жена, която има нездрава връзка с телевизора си. Самотен, необичан, неразбран човек, който се вкопчва в друг свят, който го засмуква, изолира го и му е добре в него. Няма значение дали е телевизор или телефон. Няма самоцелно философстване, а само актуални проблеми. Играя момичето, което мъжът води в семейния дом и то остава с двамата съпрузи. Не е важно дали е любовницата или не. В началото обаче се смутих – излиза, че според нас това е нормално. Но в крайна сметка тройното съжителство остава на заден план, акцентът е в тройната самота.
– Когато гледате представления, за да номинирате за „Аскеер“, какво си мислите за българския театър?
– Много млади режисьори работят интересно с добра драматургия и чудесни актьори. Правят го почтено. Но някои неща ме притесняват. За да не засегна някого, ще кажа, че аз съм тази, която вероятно не ги разбира. Нямам проблем с това, че не разбирам защо постоянно вкарват микрофони дори на камерна сцена, където трябва да се чуваме. На мен, като на зрител, видеата не ми въздействат. Може би е модерно, интересно и всякакво, но не ме вълнува. Публиката има нужда да стане свидетел на срещата между двама души, които си казват истини и преживяват чувства – но не през микрофони, телефони и стъкла. Само тогава зрителите се усещат съпричастни. Само тогава могат да вземат от това, което им даваме и да мислят върху него. Много съм упреквана за това ми мнение. Влизам в остри спорове за моето неразбиране на „осъвременяването“. Не мога да приема, че Стриндберг, Ибсен и Тенеси Уилямс могат да звучат по-съвременно през мултимедия. Може да бъдат осъвременени само дебатите в гениалната им драматургия. Нищо друго.
За 5-годишния си син тя е майката на Хамлет
Преживява трансформация, когато снима в Родопите и до сега се зарежда с енергията на планината
Гергана Плетньова умее да оценява цветността на живота и възможностите, които той предлага – като общуване, метафори, случки, изпълнени с послания или екзистенциална ирония.
Един от най-драматичните моменти в кино кариерата й е, когато снимат „Никой“ на режисьора Андрей Андонов в Родопите – частна продукция, без лев от държавата. Заедно са със Силвия Петкова, близка приятелка и състудентка от НАТФИЗ, и със Стоян Радев, с когото си е партнирала в театъра на Варна, където играе, след като завършва Академията. „Красив и въздействащ филм на други нива – може да не ги разбираш, а да ги усетиш“, разказва тя пред „Филтър“. Тогава е в особено състояние след загубата на много близък човек. Преди първия снимачен ден я връхлита гнойна ангина – вдига 40 градуса температура, губи представа за времето и пространството, не може да отвори очите си в треската. Селото е толкова на високо, че най-близкият лекар е на километри. Мажат ужасно възпаленото й гърло с някакво зелено лекарство, с което лекуват инфекциите на кравите. Когато се съвзема, излиза да подиша чист въздух на диванчето пред вилата, където са отседнали. „На следващата сутрин на същото това място заварих огромна тлъста змия. Баба съседка беше категорична: „Ето я болестта, махна се от теб“. За два месеца в Родопите преживях трансформация – отидох като един човек, но оставих нещо от себе си там, и се върнах друга. Сега, когато мога, се зареждам с невероятната енергия на планината, която помага на много жени“.
Самата Гергана е щастлива майка на петгодишния Георги. „Това лято имах 45 прекрасни дни със сина ми. Той е късметлия – и аз, и баща му можем да си позволим дълга лятна ваканция и той три месеца не ходи на градина. Георги е будно, слънчево, страхотно, социално дете и е много палав. Разяснява из махалата, че майка му работи във Военния театър, че е войник и че той ще стане като нея. Не е далеч от истината. Ние сме войници на театъра с много воля и дисциплина“.
Георги отсега има мнение по театрални въпроси. Особено когато край НДК, където живеят, ученици от Френската гимназия, гледали „Хамлет“, се чудят майка му ли е актрисата, която играе Гертруда. „Един ден, по Нова телевизия тъкмо вървяха епизодите на сериала „Майките“ с моята героиня, две момичета, които вървяха след мен към Френската гимназия, започнаха да си шушукат. Помислих си: Най-после след 18 години започнаха да ме разпознават – извън Свищов и родата“. Девойките се приближават и я питат: „Извинявайте, вие ли сте майката на Хамлет?“. Явно толкова са запленени от Ясен Атанасов в ролята на датския принц, че идентифицират останалите чрез него. „Когато се случи за първи път, толкова бях шокирана, че казах „Не“. Втория път, бях с Георги, отново отрекох. Детето на свой ред се шокира: „Е, как, бе, мамо, ти си майката на Хамлет!“. Всичко това, разбира се, забавлява Гергана Плетньова, която също е очарована от колегата си Ясен Атанасов, когото нарича „златото на трупата“. „Той е изключително талантливо, възпитано и интересно момче – актьор, роден за света“, хвали го тя.
Албена Атанасова