Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Защо наричат Янаки Манасиев българския Матис

ЯНАКИ МАНАСИЕВ. САМОТЕН И ВСТРАНИ
21.11.2023 – 11.02.2024 г.

Софийска градска галерия

 

Ако Янаки Манасиев се беше родил например в Сърбия или Румъния, вече щяха да са направени поне 10-ина изложби в някои от най-големите световни музеи. Тук малцина знаят името му, оставено да потъва в прах. В същото време на публиката нахално се пробутват едни и същи втръснали й автори с големи претенции и твърде скромни възможности.

Янаки Манасиев, автопортрет

В нашето изкуство най-дефицитни са паметта и свободата. Дълги години българските художници живеят и творят като отшелници заради крепостни закони и разпоредби, които ограничават появата им на европейския и световен арт пазар. Изобразителното ни изкуство вегетира от обща художествена изложба до обща художествена изложба. Това са така наречените ОХИ-та, планово подготвени и грижливо цензурирани от една твърде некадърна номенклатура. Именно тези надзиратели на изкуството не допускат до публиката редица талантливи хора. Нещо повече – репресират ги и ги гонят до дупка. Да ви припомня ли съдбата на Никола Танев, на Асен Николов-Шопа и на много други несретници. С надеждата, че впоследствие времето ще отмие следите от творчеството им. Така преди 16–17 години с ужас установих как поругават паметта и волята на изключителния ни творец Стефан Първанов-Байката – човек, живял и работил в крайна мизерия и неимоверни лишения. Клетникът беше дарил на СБХ цялото си иначе много богато и стойностно творчество, събрано преди това на един таван, пълен с хлебарки. И Съюзът на художниците, с височайшата благословия на един човек, управлявал изкуството ни почти половин век, разпродаваше дарените картини като картофи в една почти нелегална изложба на централната столична уличка „Славянска“. Припомням този факт, защото съдбата на творчеството на Янаки Манасиев щеше да е подобна, ако за това прекрасно наследство не се грижеше неговият братовчед Стефан Игнатов, превърнал родната къща на художника в село Божица в музей. И благодарение на усилията на Стефан стигаме до паметта за Янаки Манасиев – един наистина забележителен художник, с какъвто би се гордяла всяка друга държава.

Съдбата не е благосклонна към Янаки Манасиев. Той няма късмета да е сред избраниците. Затова спокойно попада в графата на онези, които правят изкуство отвъд соцреализма. За да движиш четката свободно и извън правилата, си е била необходима доста смелост. Най-малкото, с което заплащаш за нея, е да те обявят за формалист. Нещо, което, разбира се не подминава Янаки Манасиев. А той наистина е толкова различен от повечето в онези контролирани и дирижирани ОХИ-та, че не може да не ти прикове вниманието.

За Янаки Манасиев е писано пестеливо, както пестеливо е и показван на хората. Разказва се случай, когато след една камерна, но същевременно изключителна изложба с негови акварели от Ленинградския цикъл в подземието на „Руски“ 6, го срещнал гуруто Светлин Русев и му казал: „Това са малки бисери!“. Любопитно защо в следващите 40 години същият този Светлин не направи нищо, за да популяризира бисерите на колегата си, имайки тази власт да прави каквото си поиска в областта на изобразителните изкуства. Отговорът на въпроса е някъде там, където е и отговорът защо интернираха картините на Владимир Димитров – Майстора в Кюстендил. Ами за да не им засенчват продукцията в центъра на София…

Сравняват рисунката на Янаки Манасиев с тази на Матис и Пикасо, казват, че в живописта му се усещат отпечатъците от уроците на Сезан, Дерен и Врубел, но истината е, че той не подлежи на сравнения. Става дума за стил „Янаки Манасиев“ – доминираща живопис, но по един изключително деликатен, нежен и изтънчено поетичен начин. Изключително сложно съчетание, което прави твореца неповторим, различен и интригуващ. Всеки следващ акварел или всяка следваща рисунка изненадва. Въпреки преклонението си към учителите Боян Петров и Илия Петров за твореца Янаки Манасиев е далеч по-полезна свободата, след като напуска академичните ателиета. За да прави изкуство и да остави след себе си забележително творчество. Многообразието и многото пластове на експериментите му изненадват и провокират с резултатите си. Защото художникът нито е кубист, нито е конструктивист, нито е постимпресионист, нито е експресионист, а е просто Янаки Манасиев – самобитен, модерен, смел и въздействащ по свой неповторим начин. Затова е едно от големите явления в българското изкуство от началото на 60-те до преждевременната си смърт през 1978 година.

Живописните творби, рисунките и графиките на Манасиев недвусмислено показват, че той е тънък психолог, който улавя настроението в движение. Централна тема на творчеството му са хората около нас – такива, каквито са – в кафенето, на полето, седящи умислени на стола, загадъчно прегърнати или тръгнали в различни посоки след внезапна среща. А центърът на човеците е жената – тема, която занимава цялото му творчество. Като естет и познавач на красивото, Янаки Манасиев търси дълбочините в женската душа и ги пресъздава по неповторим начин с наглед дребни детайли. Точно тези детайли са изведени толкова майсторски, че правят още по-въздействащо излъчването на образа. Именно в това е голямото майсторство на художника, който успява с един щрих или едно движение на четката по платното да показва характери.

Трудно е да бъде разкодиран Янаки Манасиев, защото творчеството му е наистина много разнообразно и понякога експериментите са на пръв поглед взаимоизключващи се. Има обаче една нишка, която обединява всичко и ни оставя усещането за вечност. Модерен и различен, изпреварил времето си с поне 20-30 години, Янаки Манасиев заслужава не само да бъде показван, но и да бъде професионално анализиран. Затова съвсем не е случайно, че професионален екип вече работи по подобаващото отбелязване на 90-годишнината на художника – проект, чиято цел е не само да се избърше прахът от картините на този велик творец, но и през творчеството му да се даде нов прочит на изкуството ни през 60-те и 70-те години на миналия век.

Иво ДИМИТРОВ

Последни публикации