Тя е хубава и ефектна жена, но красотата й не е от онези, които настояват да бъдат видени. Има нещо фино и деликатно в начина, по който говори, в усмивката, в движенията, дори в паузите между думите й. Облечена е в черни широки панталони и сив пуловер с фини ресни. Изглежда едновременно елегантно и непретенциозно. Чела съм нейни интервюта, които винаги са ми били изключително интересни. На живо я виждам за първи път и веднага ме впечатлява. Без да се стреми да привлича внимание, тя оставя усещането, че точно нея си забелязал.
Жаклин Вагенщайн избра да се срещнем в „Ария“ на ул. „Узунджовска“ – предпочитан ресторант от хора, които харесват качествената и по-алтернативна като вкус храна. Освен това „Ария“ е близо до сградата, в която се помещава издателство „Колибри“, на което Жаклин Вагенщайн е изпълнителен директор. Срещата ни е по време на трескавата подготовка на 12-ото издание на „Синелибри“. Жаки, както я наричат близките й, е създател и арт директор на този така популярен и много харесван кино-литературен фестивал. „Синелибри“ започва на 15 октомври и ще продължи до 8 ноември.
„Много обичам тарама. В „Ария“ имат интересни на вкус качамак и мусака. Салатите им също са много хубави с разни ядки и сирена“, обяснява Вагенщайн, докато разлиства менюто. Доверявам се на нейния вкус и си поръчваме всичко, което е изброила. Допълваме менюто с чаша червено вино. Избрали сме ястия, добре познати в българската кухня – тарама, качамак, мусака и салата. В „Ария“ обаче традицията има съвременен прочит – концепцията на уютния ресторант е изградена около авторска българска кухня и модерни гастрономически техники.
Докато чакаме да ни сервират, разговорът съвсем естествено тръгва към „Синелибри“. Защото и там Жаклин Вагенщайн търси срещата между нещо, което вече познаваме, и начина, по който можем да го видим по нов начин.
Тазгодишното издание на фестивала е под мотото „Цивилизация на зрелището“ – заглавието на книга на Марио Варгас Льоса. В нея той предупреждава за опасността културата да се превърне в продукт за бърза консумация, зрелище, което трябва светкавично да бъде погълнато и заменено от следващото. А днес, смята Вагенщайн, тази тенденция се задълбочава благодарение на социалните мрежи, жълтата преса и навлизането на изкуствения интелект. „Вместо да е повод за размисъл, културата е пуканки“, отсича тя.
Точно затова откриването на фестивала с „Мастило“ на Дани Бойл не е случайно. Филмът, който поставя в центъра Рупърт Мърдок и създаването на британския таблоид „Сън“, разказва за раждането на механизмите, които превръщат новината в зрелище. Световната премиера на филма предстои през януари 2027 г., а прожекцията на 15 октомври в зала 1 на НДК ще бъде единствената възможност за българската публика да го види преди това.
„Филмът е изцяло в темата на фестивала“, обяснява Жаклин, след което разказва подробно за програма, но не като списък от заглавия, а като ветрило от различни лица.
Когато Жаклин започва да ми препоръчва филми, разговорът отново става личен. Един от тях е „Кукла“ – мащабна полска екранизация по класическия роман на Болеслав Прус, който не е пренасян на голям екран повече от шест десетилетия. „Филмът е любовен, изключително красив и смятам, че ще се хареса на много хора“, казва тя.
Слушам я и си давам сметка, че за нея киното не е просто поредица от филми, които трябва да бъдат показани или заглавия от каталог.
Тя е преживяла историите и иска да сподели удоволствието от тях.
Сред големите акценти тази година е „Отечество“ на Павел Павликовски. Филмът ще бъде показан на 3 ноември, а награденият и два пъти номиниран за „Оскар“ режисьор пристига в България, за да получи голямата награда на фестивала за цялостно творчество.
Разбира се, има и нова екранизация на „Клетниците“ – голяма, зрелищна продукция, както и филми, които предлагат съвсем друго настроение. „Бих препоръчала и няколко комедийни филма“, казва Жаклин и веднага посочва своя личен фаворит – „Дневникът на една камериерка“ на румънския режисьор Раду Жуде. Харесва й неговият хумор и начина, по който осмива времето, в което живеем. Не е за пропускане и документалното кино, което тази година е силно застъпено в програмата.
Осем филма пък са включени в инициативата Italian Screens, сред които документалната продукция за Брунело Кучинели на Джузепе Торнаторе – режисьора на „Кино Парадизо“.
Ще бъде показан и новият филм на Нани Морети – любовна история, която естествено се вписва в една от специалните линии на тазгодишния „Синелибри“. „Нежна е нощта“ събира филми, в които любовта е водеща тема, а сред акцентите в нея е „Вода за цветята“.
Слушам как Жаклин разказва за филмите и се мъча да разбера вкуса й. Може да пропускам някои детайлни, но си мисля, че тя харесва и голямото зрелище, и умозрителния филм, и добрата комедия, и любовната история. Важното е да има какво да остане в съзнанието ти след финалните надписи.
Сред всички филми в документалната програма има един, който за Жаклин е много повече от заглавие в афиша. Това е филмът за нейния дядо Анжел Вагенщайн. Тя е продуцент и участва като главна героиня в „Петокнижие Анжелово“.„Това е моят личен голям акцент“, отбелязва внучката на големия български интелектуалец.
Когато започват да снимат, Джеки, както го наричат близките му, е още жив. Екипът записва осем часа интервюта с него.
Вагенщайн е на 100 години, с абсолютно ясна мисъл и разказва за своя един век живот.
„Това е век на революции, разочарования, надежди и идеологии, които дават много жертви, а после се разпадат пред очите на своите идеолози“, разказва Жаклин. Питам я какво е да бъдеш внучка на такъв човек. Каква отговорност носи това, какво й дава? „Джеки беше забележителна личност в много аспекти и не случайно филмът започва с думите: „Егати, егати човека“, разказва тя. – Това, което му се случва, е много за един човешки живот. Неговата творческа, физическа и психическа енергия, присъствието му няма как да не оставят отпечатък върху хората и върху семейството.“
Жаклин има много специална връзка с дядо си, но когато я питам за някаква история, която най-добре показва отношенията им, тя не разказва, а посочва филма. „За мен най-интересният синтез на нашите отношения е този филм. В него аз търся да го разбера. На базата на неговия живот се стремя да разбера един век, който си е отишъл и вече не е нашият.“
Това може би е най-точният начин да се говори за наследството на личност като Анжел Вагенщайн – не като фамилно име, което трябва да бъде продължено, а като живот, който трябва да бъде разбран.
„Ние имаме спомени от ХХ век. Аз също съм родена през ХХ век, но вече сме продукт на друго време. И в този смисъл всички наши семейни отношения са отразени във филма. Той е изключително личен“, разказва Жаки, допълвайки, че за нея най-интересното у дядо й е чувството му за хумор.
Отделните части на филма са обособени около 5 вица от книгата „Петокнижие Исааково“, а ролите са поверени на актьори като Владимир Пенев, Ицко Финци, Борислав Чучков. А това е така, защото и в живота дядо й е бил известен разказвач на вицове и зевзек.
„Той беше човек, който буквално е способен да си свали обувките и да ги даде на някого на улицата, а сам да се прибере бос вкъщи“, продължава разказа си тя. После изброява
нещата, които най-силно помни – голямото му сърце, будният ум и вечното чувство за хумор.
За Жаклин хуморът не е просто черта на характера, а особена форма на интелигентност и вътрешна свобода. „За мен чувството за хумор е един от най-сигурните признаци за интелигентност. То предполага способността да виждаш отвъд очевидното, да разпознаваш абсурда, да поставяш под съмнение собствената си правота и най-вече да не се вземаш прекалено насериозно. Да умееш да се надсмиваш над себе си означава да притежаваш онази рядка свобода, която егото обикновено ни отнема. А в свят, в който поводите за смях невинаги са толкова много, хуморът е и една от най-изтънчените форми на съпротива срещу абсурда и може би най-добрият начин за оцеляване.“
Като че ли в това изречение има нещо от самата Жаклин. И когато разговорът стига до професионалния й път, тя го обяснява почти с едно изречение: „Цял живот съм правила само това, друг работодател не съм имала освен себе си.“
Киното влиза в живота й още когато е на 3 години.
Първата й и единствена поява пред камера е в документалния филм на дядо й „Криле над България“,
посветен на красотите на страната. В една от сцените Анжел Вагенщайн казва на малката си внучка: „А сега искам да разпериш криле и да летиш.“ Питам Жаклин дали някога е искала да се занимава с актьорство. Отговорът й е отрицателен, макар че киното става неизменна част от живота й.
Спомня си и друг филм на своя дядо. Това е „След края на света“ от края на 90-те години, в който звучи един от хитовете на Васил Найденов „Там“. Музиката е на Стефан Димитров, а текстът на Богдана Карадочева. Филмът и песента са за онзи спомен, който „се връща в дядовата къща“. Днес „Там“ отново се връща в живота на Жаклин – този път като част от филма за нейния дядо „Петокнижие Анжелово“.
„След края на света“ е и последният филм, който Джеки прави, преди окончателно да се отдаде на литературата.
За Жаклин детството не се свързва само със семейни спомени. Домът на улица „Московска“, в който е израснала, е място, през което преминава голяма част от интелектуалния и обществения живот на България. „У нас са идвали всички тогавашни интелектуалци и общественици“, казва тя, когато я питам кои хора са се събирали в дома им.
„Имаше бурни разговори, бурно разливане на ракия, бурни страсти“, спомня си с усмивка Жаки. В края на 1989 година разговорите излизат извън рамките на литературата и изкуството. Част от подготовката за политическите събития, които предстоят, се случва буквално пред очите на малката Жаклин.
Семейството живее на улица „Московска“, а домът им се превръща в място за срещи на хора, които ще имат важна роля в първите месеци на промяната. Желю Желев, Петър Берон, Блага Димитрова са сред важните в онези години личности, за които Жаклин си спомня.
„Дядо ми беше идеолог на демокрацията. Един от първите дисиденти,
въпреки че той самият не приемаше точно така да бъде наричан. Два пъти е изключван от партията. Той беше под строгото наблюдение на Държавна сигурност. Историята на това следене е част от филма „Петокнижие Анжелово“.“
Историята на Вагенщайн обаче не се изчерпва с политиката. Тя минава и през киното, и през едно приятелство, което го свързва с германската кинематография. Конрад Волф е сред близките приятели на семейството. Немският режисьор е автор на „Звезди“ – филм, създаден като българо-германска копродукция, който печели специалната награда на журито в Кан през 1959 г. Анжел Вагенщайн е сценарист на продукцията. „Това е едно от най-големите постижения на българското кино изобщо“, казва не без гордост Жаклин.
И докато ми разказва за хората, които са идвали в дома им, за разговорите, които е слушала като дете, и за света, който днес се опитва да събере във филм, постепенно става ясно колко необичайна и интересна е средата, в която е израснала. В тази семейна история има и един любопитен парадокс. Нейният дядо, когото Жаклин описва като един от ранните дисиденти и участник в прокарването на демокрацията, през целия си живот запазва левите си убеждения. „Дядо ми беше комунист, в утопичния смисъл на тази идеология. Впоследствие се разочарова както от партията, така и от новите процеси.
Превратът на 10 ноември, тази демокрация, която започна да се изгражда, разочарова своите създатели.
Самото СДС на практика е създадено от бивши членове на партията.“
По този повод Жаклин отбелязва, че противопоставянето между комунисти и антикомунисти опростява твърде много историята. „За да се обсъждат тези теми, трябва да се помни историята и кое какво е наистина“, казва тя. Именно затова смята, че филмът за дядо й е важен не просто като семейна хроника, а като възможност да се погледне към един отминал век без пришити етикети.
Искам да върна разговора ни от историята към самата Жаклин, но границата се оказва трудно различима. „Мисля, че работата и интересите ми се припокриват“, казва тя. Няма как да бъде иначе, когато работата й минава през книги и филми – две от нещата, които очевидно са част от живота й още от детството.
А извън тях Жаклин се описва с една дума – динамична. Обича приятелите си, да излиза, да се забавлява, да спортува.
„Харесвам всякакъв вид динамика – в работата, в отношенията“, казва тя.
Има обаче една съвсем нова роля, която променя ежедневието й повече от всичко останало – тази на майка. Синът й Раян скоро навърши три години. „Той и дядо ми се разминаха с няколко месеца“, казва Жаклин. Анжел Вагенщайн не успява да види своя правнук.
„Основното ежедневието ми е… оцеляване“, продължава тя и се засмива. Причината е проста – малкото дете. Раян вече има отношение и към света на книгите, макар засега да е по-скоро измислено. Прави се, че чете. Разглежда книгите и си измисля някакви истории. Има голямо въображение, много говори и, както майка му се хвали с усмивка, използва думите „много правилно“. Проговорил е малко след една година, вече говори и малко английски, а книгите очевидно са естествена част от ежедневието му.
Езиците водят към друга важна нишка в семейната история – френската. Жаклин е кръстена на баба си по майчина линия, французойка, родена в Париж. „Въобще всички сме с френско възпитание“, казва тя.
Френската връзка в семейството в крайна сметка се оказва важна и за нейното собствено образование. Заминаването на Жаклин Вагенщайн за Франция не е било предварително начертан план. „Някак си беше естествено“, казва тя.
Преди това обаче има една важна междинна спирка – Виена. След промените дядо й става директор на Дом Витгенщайн и тя заминава с него, без родителите си. На 14 години започва да учи във френско училище там. Именно тази връзка с френския език и образование по-късно прави естествено и заминаването й за Франция, където прекарва 12 години.
Годините във Виена обаче не са лесни. „Аз бях много дива“, признава Жаклин. Дядо й пък е „много строг, доста пуритански настроен“. Между тях често има търкания. Жаки е в пубертета, а Анжел Вагенщайн е човек с високи изисквания и твърди правила. „През поколение е по-сложно“, казва тя.
С времето отношенията дядо и внучка се променят. „С напредването на възрастта дядо ми много омекна“, спомня си Жаклин. И от личната им история разговорът ни постепенно стига до нещо, което тя вижда като закономерност за всеки човек – с годините да става по-толерантен.
„Колкото по-млад си, толкова по-безразсъден и по-краен си. Силно любиш и мразиш, силно вярваш. Докато с годините неминуемо омекваш, защото животът е такъв.“
В края на нашия разговор я питам с кое произведение на дядо си би могла да сравни собствения си живот. Тя лаконично отговаря: „Да не изпадаме в такива заключения.“
И е права. Животът й е далеч от времето за заключения.
МЕНЮ
Ресторант „Ария“, ул. „Узунджовска“ 7-9, София
Листна салата – микс салати, компресирани круши, хрупкави семена, козе
сирене, медено-горчичен дресинг- 10 евро
Качамак с кашкавал, фермерски катък, гел от конфитиран жълтък, кули от
печена червена чушка и еспума от овче кисело мляко с пушен червен пипер –
8,20 евро
Тарама – хайвер, поднесен с домашно приготвен хрупкав занаятчийски хляб
или крекери – 7, 50 евро
Две чаши червено вино – 16 евро
ОБЩО – 41, 70 евро
Петя Бахарова