Данаил Гец, по-малкият син на големия актьор Георги Георгиев-Гец, е сред най-уважаваните българи в киноиндустрията на Америка. Композиторът, който живее в Ел Ей със семейството си, беше любезен да отговори на въпросите на „Филтър“ в навечерието на 4 октомври – датата, на която се навършват 100 години от рождението на легендарния му баща.
– Споделете първите спомени от снимачните площадки, които посещавате с баща ви, господин Гец.
– За първи път отидох на снимки с него през 1968 година – на „Осмият“. Брат ми Иван, по-голям от мен, преди това беше ходил и при снимките на други филми. Дори го има като дете в кадър от „Златният зъб“, който излиза през 1962 година. Пазя няколко фотоса от времето, когато Гец снимаше в „Осмият“. На един от тях сме аз, брат ми и баща ни на поляна в планината. Тримата сме приклекнали около кирка, аз и Ванката гледаме спокойно в камерата, а Гец гледа малко по-интензивно. Има някакъв магнетизъм в израза му, човек не може да откъсне поглед от него. Показах тази снимка на мой американски приятел продуцент и той каза: „Баща ти знае как да гледа в камерата“. Да, знае. Вляво на снимката има малко дърво, което като че ли изчезва в мъглата на планинския въздух. Мисля, че е дефект от процеса на промиване, но изглежда фантастично. Почти усещам миризмата на Стара планина: част пресен аромат на диви цветя и дървесина, част застоял мирис на сухо сено и шума, част хладен полъх от планински усой. Магическа миризма. Разпознавам я по наследство, имам генетична памет за нея от дедите си, които с поколения са обитавали тези райони. Гец също я притежаваше. За него родното му място, малко село с подобна природа като в „Осмият“ беше земен рай. Винаги е милеел за поляна и планина. Точно такава поляна и точно такава планина. С времето снимката, за която ви разказвам, се превърна в символ на най-ранните ми спомени за семейство Гец, изпълнени с красота, вдъхновение, обич и уют при хората, които ме отгледаха, изучиха, изправиха ме на крака. Гец, Цена и Иван. Семейството, което ми е дало толкова много, и което вече го няма.
– Кога започнаха да шушукат зад гърба ви: „Той е син на Гец“?
– С „Осмият“ и „На всеки километър“ той се утвърди като водещ приключенски актьор. Бяха важни филми за него, с тях стана много популярен и моето детство съвпадна с този негов възход. Бях малък, когато Гец купи първата си кола – бяла „Волга“, от старите. Тогава да се сдобиеш с кола беше трудно и скъпо, малко хора имаха коли и по улиците на София още нямаше много движение. Но не само придобихме тази ценна собственост, но и баща ми ни взе на пътуване из Европа с нея. Това пък по онези времена беше още по-рядко. Обикновените хора не ги пускаха на Запад, а и там беше изключително скъпо за българи. Но аз, бидейки малък, нямах представа за тези неща. Една от първите ни задачи в клас през септември беше рисунка от лятната ваканция. Другите деца нарисуваха лагери, плажове, села, а аз… венециански гондоли. Учителката дойде до моя чин, вдигна вежди и попита: „Вашето семейство ходи на ваканции във Венеция?“. Аз отвърнах: „Да“, като че ли това е съвсем естествено. Мъртва тишина. Изведнъж всички ученици скочиха от чиновете и се сблъскаха около мен да видят какво съм нарисувал.
– Какви коментари последваха?
– Нито учителката, нито съучениците знаеха, че на Запад ние не отсядахме в хотели. Карахме от къмпинг до къмпинг с една смачкана палатка и четири сгъваеми стола, а понякога нощувахме в полета и гори, за да пестим пари. Когато минахме през Франция, в кината там даваха новия Джеймс Бонд и с брат ми молихме татко със сълзи на очи да ни купи билети, но той отказа: „Нямаме пари за кино“. Така че ние не бяхме някакви разпищолени баровци, но за учителката и моите съученици това нямаше никакво значение. В техните очи се превърнахме в хора от друга класа. Тогава за първи път осъзнах, че моето семейство не е обикновено. И че това е свързано с работата на баща ми.
– Какво беше семейното ви всекидневие през соца?
– Гец не беше богат, работеше на държавна заплата и за хонорари. Караше руски автомобил, нямаше валута, не пазарувахме в „Кореком“. Той обаче беше известен и имаше влияние, можеше да урежда разни неща. Всички, живели в социализма, знаят какъв ужасен проблем при характерния недостиг беше да се добереш до карта за почивка, до строителни материали, до гуми за кола… Постоянно бомбардираха Гец с молби за ходатайство: роднини, приятели, познати. А срещу всяка услуга му искаха друга в замяна. И Гец помагаше на кого ли не и за какво ли не – не за лична полза, той не беше алчен, не правеше далавери.
– Вашата класация за неговите роли в киното?
– Безспорен първенец за мен е Йордан от „Селянинът с колелото“. Не само защото ролята му донесе най-голямо международно признание. Във филма на Людмил Кирков Гец изигра себе си. Или поне възможна своя версия. Йордан е обикновен работник с обикновено семейство, с което живее в обикновен жилищен блок. Изживява кризата на средната възраст, животът му в града го депресира и мечтае за село – там, където за последен път е бил щастлив. Опитва това-онова, но всичко се проваля. Случващото се е пошло и злободневно, а с разгръщането на сюжета всичко потъва все по-надолу. Тиха, жалка, болезнена картина на тогавашната действителност, примесена с теми от общочовешки характер. С Йордан баща ми спечели награда на Московския кинофестивал през 1975 г. А наградата за най-добър филм получава италианския сценарист и режисьор Еторе Скола, който тогава разговаря с Гец като с възможен кандидат за участие в следващия му филм – „Грозни, мръсни, зли“. Скола е много впечатлен от лицето и играта на Гец, но се оказва, че Гец не говори нито един западен език, което би направило неубедително дори дублираното изпълнение. И ролята отива при Нино Манфреди. И до днес не мога да повярвам колко близо беше Гец до това да стане артист от европейски мащаб. Но така или иначе вече беше преуспяващ на своя връх.
– Как актьорът, изиграл десетки героични и добродетелни мъже, влезе в образа на страшилището Гешев в „Сами сред вълци“?
– Да, това е още една негова роля, която ме впечатлява – в пет напрегнати телевизионни серии за издирването и залавянето на група българи, които шпионират за Съветския съюз през мрачните години на Втората световна война. „Сами сред вълци“ е базиран на истински случай, а за Гец това беше трети филм с режисьора Зако Хеския след „Осмият“ и „Зарево над Драва“. Гешев е хладнокръвен, проницателен и безпощаден полицейски началник от царските години. Преследва и залавя комунисти, с жестока методичност ги разпитва, шантажира, измъчва, преди да ги изпрати на екзекуция. Той е горд, че върши обществено полезна дейност. Сложен образ, многопластов. Гец положи голямо усилие да играе без морален или етически оттенък – само същността на героя и нищо друго. Затова неговият Гешев е толкова смразяващ – той вярва в това, което прави. И един любопитен факт. Истинският агент, който Гешев преследва и залавя, е Александър Пеев, ръководител на няколко съветски шпиони. Той е между източниците, които предупреждават руснаците, че Германия готви нападение. По ирония на съдбата нашето семейство се премести в апартамент точно над апартамента, където е живял истинският Александър Пеев, където е бил арестуван, преди да бъде осъден на смърт. Гец остана там до края на живота си.
– Кои са образите на баща ви в Народния театър, които са ви въздействали най-силно?
– Почитател съм на Булгаков и романа му „Майстора и Маргарита“. А в неговата пиеса „Бяг“, която двама руски режисьори поставиха в Народния театър, Гец и Георги Черкелов изиграха главните роли. Те са офицери от Бялата армия, принудени да започнат нов живот на бежанци в Турция. Единият процъфтява (Гец), а другият пропада (Черкелов). Тогава бях малък, но за първи път разбрах каква е била Гражданската война в Русия, какво е Бялата армия, защо е в изгнание… И защо руснакът и въобще славянинът чувства толкова силна болезнена привързаност към родната земя. Друга моя любима пиеса беше „Емигранти“ от Славомир Мрожек на камерната сцена. Двама поляци живеят заедно на Запад. Делят си наема, защото единият (Георги Черкелов) е беден интелектуалец, а другият (Гец) е стиснат бачкер. Съпоставянето на толкова различни герои разкрива богата картина на съвремието и на отношенията между Изтока и Запада, между високи и ниски класи, между култура и пошлост. Гледах „Емигранти“ много пъти, знаех я наизуст. Имаше нещо много човешко и непринудено в начина, по който тези несъвместими хора бяха показани като причина и следствие на сблъсъците в нашето време. Беше много интересно да гледаш Гец в роля, която е обратното на героична. Бих искал отново да гледам пиесата на Мрожек сега, след като и аз станах емигрант.
– Дали баща ви не беше разочарован, че избирате музиката, а не ВИТИЗ като брат ви?
– Гец не беше музикален. Аз пък не съм добър актьор. На него му хареса, че искам да стана човек на изкуството. Не си спомням да е имал нещо против. Той и майка ми ме пратиха на частни уроци, купиха ми пиано и контрабас, водеха ме по прослушвания. По-късно Гец се изумяваше от това как мога да чета ноти. За него бяха като йероглифи. Понякога, много рядко, когато имаше няколко свободни минути, идваше в моята стая да ме слуша как свиря на пиано. Той обичаше танга като „Компарсита“ или „Целувката на Ана“. Напомняха му нещо от младостта и аз му ги свирех.
– А защо брат ви Иван първо учи българска филология?
– Той много обичаше литературата, много обичаше да чете. Но не му хареса в Университета. Напусна го, когато го приеха режисура във ВИТИЗ. Гец винаги подкрепяше и него. А по-късно се вслушваше в съветите му. По едно време тримата работихме заедно над два филма – „Един ден аванс“ и „Баща“. Беше страхотно да работиш с Гец. После Иван стана професор по кино и телевизия. Гледайки назад, осъзнавам, че брат ми винаги е бил учител. Много от това, което знам за история, култура, кино, литература, го знам от него. Той имаше дарбата да обяснява сложни неща по прост начин, да дестилира голям материал до малка есенция. Иван, скъпият ми брат Ванката, беше моят първи учител, а аз бях неговият първи ученик.
– Кога разбрахте, че са пенсионирали Гец? По това време вече живеете в Щатите.
– Цялата тази история в началото се пазеше в тайна от мен. Подозирам, че е било по настояване на майка ми. Тя знаеше, че самият аз минавам през трудни времена в Америка и сигурно не е искала да ме натоварва допълнително. Но в един момент ми обясни какво е станало и бях попарен. Чак тогава ми стана ясно защо Гец играе с малки трупи на малки сцени из страната. Той не можа да приеме новите обстоятелства, но се опита да свикне с тях, примири се. Последните години на живота му не бяха лесни, не бяха охолни. И за това са виновни онези апаратчици, които отстраниха старите артисти. Няма да споменавам имената им, те вече са покойници. Но това, което направиха те, довърши баща ми.
– Какво му беше най-интересно, когато с майка ви гостуваха в Ел Ей?
– И двамата бяха изумени колко е голяма Америка – и градовете, и природата… Наши приятели ни заведоха във вековната гора от секвои близо до Санта Круз. След кратка разходка те го помолиха да изпълни стихове на български, за да може детето им да чуе как звучи поезия на езика. На Гец това много му хареса. Детето седна на пейка, той застана пред него и започна рецитал с откъси от творби на Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Йовков. Силният му глас гръмна. Падна на колене, разтърсен от плач, когато героят му иска прошка от покойния си баща. Така се беше вживял в ролята, че му отне малко време да се съвземе. Засмя се и по типичния негов начин каза: „Ей, и в Калифорния го изпълних“. Вдъхновено и всеотдайно изпълнение в гора за дете на приятели. Върховен професионалист. Винаги даваше 110 процента от себе си, винаги като за световно. Пътувахме не само из Калифорния, ходихме до Невада, Аризона и Юта. Гец и Цена се запознаха с местни артисти, журналисти, филмови дейци. Родителите ми идваха от тогавашната българска действителност на инфлация и престъпност, така че контрастът със слънчева Калифорния беше добре дошъл за тях. Не знаех, че за последен път виждам баща си жив.
– Възпитаник сте на супер престижния университет „Бъркли“, но поредната ви диплома едва ли е причина за успеха ви в музикалния бизнес на Холивуд.
– Преди да завърша „Бъркли“, бях завършил Музикалното училище и Консерваторията в София. 11 години образование. И като човек с няколко дипломи категорично казвам, че да си образован в изкуството и да успееш в Холивуд са две различни неща. Какво е завършил Том Круз? А Тейлър Шеридан (създателят на „Сикарио“ и „Йелоустоун“, наричан „тихият гений на съвременните кино и телевизия“ – б.а)? Аз не знам, някой знае ли? Холивуд работи над бъдещето, докато образованието изучава миналото.
– В какви филми скоро ще слушаме ваша музика?
– Няма да е във филми, а в реклами за филми. Отдавна пиша музика главно за трейлъри. Много добра сфера за мен, защото тази музика е за кино, но не е поръчкова. Като трейлър композитор работя за три издателски къщи, които пласират творбите ми. Сега, след повече от 600 трейлъра, мисля, че това е призванието ми. Когато изберат моя музика, избират моя стил, моя почерк, моята визия. Страхотно е да участваш в хубава реклама. Аз продавам музика в Америка, изживявам мечтите си.
– Имате ли проекти, свързани с България?
– Не, за съжаление. След смъртта на брат ми през 2015 г. не съм работил в България. Моята тема Distant Memories беше включена в българския документален филм „Гец“. Тя обаче не е написана за филма, а за друг филм 30 години по-рано, когато баща ми беше още жив и я слушаше и много я харесваше. Затова я и включиха. Накрая на филма, когато върви моята музика, много хора се разплакват. Аз също плача, но го пазя в тайна…
Мартин е единственият внук, който днес снима в киното
От дете се появява в реклами в Ел Ей
Георги Георгиев-Гец има четирима внуци. От тях в момента само един има общо с киното – Мартин, синът на Данаил Гец. Тримата племенници на композитора – децата на брат му Иван Георгиев-Гец, имат други интереси. „Най-големият, Станислав, към края на 90-те беше дете актьор във филми, сериали и реклами. Стана толкова популярен, че го разпознаваха на улицата. Когато порасна, се насочи към високите технологии. Гоги, чието пълно име е идентично с това на дядо му Гец – Георги Иванов Георгиев, като малък имаше склонност към актьорство. Както и към футбол, там беше много талантлив. Но въпреки тези си дарби, той също избра програмиране и високи технологии. Сцената от рано влечеше тяхната сестра Деница, но не театралната. Играеше балет, дори мислеше да кандидатства в Хореографското училище. Деница свири много добре на цигулка. Моят син Мартин може би е най-близо до актьорската професия. В САЩ от малък започна да играе в реклами, след което стана редовен статист в американски филми и телевизии. Сега е студент, но продължава да работи като статист. На 20 вече е член на тукашния съюз на артистите“, разказва Данаил Гец пред „Филтър“.
Албена АТАНАСОВА