Снимка от невръстните детски години е скрийнсейвърът на екрана в компютъра на сър Антъни Хопкинс. Световноизвестният актьор периодично я поглежда, усмихва се и си мисли: „Справихме се, хлапе“. Така се казват и мемоарите му, които преди броени дни излязоха на български – издател и преводач е Або, който превърна тукашната премиера в световно събитие, тъй като тя се случи паралелно с международната. Зад „справянето“ на Антъни Хопкинс са десетки роли, два Оскара и няколко авторски валса, които прочутият цигулар Андре Рио свири с оркестъра си от Европа до Азия и Америка, и обратно. Антъни Хопкинс рамкира всичко това в „чист късмет“ и „случайност“, но отрича да е легенда. Този привиден минимализъм е големият му номер. На 87 години абсолютният титан на киното знае, че животът е чудо. Неслучайно е особено отдаден на музиката – изкуството, което най-пряко доказва връзката с Бога. Обожава Шопен, Лист и Гершуин.
Като истински интелектуалец, е обзет от тъга, че подобни гении няма да се родят никога повече.
Любимият му диалог е с пианото. Носи му вътрешна светлина, спокойствие и надежда, че нещата все пак някак ще се наредят в тази откачена действителност.
Дори когато през януари имението му в Пасифик Палисейдс потъва в пожарите на Ел Ей, коментира: „Беше малко бедствие. Благодарни сме, че никой не пострада и успяхме да спасим котките.“ Тогава със съпругата му Стела са в Саудитска Арабия, където Кралският филхармоничен оркестър изнася концерт с негови композиции. „Загубихме всичко, но поне сме живи. Съжалявам хилядите, които наистина пострадаха – хора, които отдавна са минали пенсионна възраст, работили са усилено през годините и сега нищо.“
В скорошно интервю пред „Сънди таймс“ Антъни Хопкинс признава, че и до днес се блазни от идеята да бъде на максимална висота в работата си. От „Лъвът през зимата“, през „Легенди за страстта“ и „Да срещнеш Джо Блек“, до „Западен свят“, „Трансформънс: Последният рицар“ и „Тор: Рагнарок“ остава непоколебим в златното правило: само работата поддържа духа жив. Майстор ли си, се забавляваш с това, за което ти плащат. Скуката и безделието са равни на гибел, категоричен е той. Само гладният за роли артист може да постигне триумф, иначе става мързелив, самодоволен и „не дава качество“. „Славата е опасно животно. Мъртъв си, ако повярваш, че си специален“, казва той в мемоарите си.
Не се брои за пенсионер. Следващите му две роли са във филми на Гай Ричи и Ричард Еър, предстои му и трети проект в Уелс.
Когато започва да пише автобиографията си на 86 години, му се струва странно да документира историята на живота си. Благодарен е на Господ, че все така притежава отличната памет на актьор. 67-годишната Стела пък прави документален филм за него, като той ѝ е дал зелена улица „да разкаже всичко“. „Просто съм щастлив. Преминах през възходи, падения, депресии, отчаяние, гняв…
През последните няколко години си казах: „Е, все още съм тук. Не е моя работа какво хората мислят и говорят за мен.
Аз съм такъв, какъвто съм и правя това, което правя. Не очаквам нищо и приемам всичко. Така животът е толкова по-лесен“. Той обаче няма особено ласкаво мнение за хомо сапиенса: „Човекът е пълен с дефекти, мръсотия и лудост, те са в същността му“.
Скоро Антъни Хопкинс ще бъде в епицентъра с още една премиера – на филма за прочутия бароков композитор Георг Фридрих Хендел „Кралят на Ковънт гардън“. Действието се развива по времето, когато геният работи върху ораторията „Месия“. „Разказът е за необичайна двойка. Те се срещат в най-тежкия момент от живота си и заедно създават великолепен и нечуван досега химн, абсолютно новаторски и уникален“, обяснява режисьорът Андрю Левитас. Продуцентите – същите като на „Бащата“, представят историята като „величествено тържество за Хендел, който нарушава всички правила“. Сценарият е на Тим Слоувър, който отдава дължимото на двамата виртуози в своето изкуство – Хендел и Хопкинс. Според авторите на лентата хорът „Алилуя“ от „Месия“ на Хендел „е най-изпълняваният в световен мащаб“, звучи от „Спасители на плажа“ до „Семейство Симпсън“, от „Булката беглец“ до „Скъперникът“. Заради споделеното усещане за празнуване. Над 5 милиона души са слушали изпълнението на „Месия“ само в „Роял Албърт хол“. В САЩ има над 800 представления годишно. Музиката на Хендел е изпълнявана на всяка коронация на британски монарх от крал Джордж II насам.
„Гледам наоколо и си мисля: „Как стигнах дотук?“
Нямам представа как животът ми премина от малко изгубено момче в Порт Албът до тук.
Извън разбиранията ми е. И го казвам сериозно“, откровен е Антъни Хопкинс. И припомня наученото от баща си, който преди смъртта си го моли да му изпълни монолога на Хамлет. „Никога не се предавайте. Не съжалявайте за нищо, никога не бъдете жертва и просто продължавайте. Тежка философия, но някои от по-младите ми приятели я възприеха. Живейте живота, сякаш днес е последният ви ден. Събуждам се сутрин и казвам: „Още съм тук. Силен съм, във форма съм, а много от приятелите ми ги няма. Голям късметлия съм.“
Майка му е наследник на великия поет Уилям Йейтс
Като тийнейджър е затворен и отчужден, спасява се с музика и рисуване
Антъни Хопкинс идва на грешния ни свят в Порт Толбът, Уелс, през 1937 година. Баща му, Ричард Антъни Хопкинс, го възпитава като войник – никакъв хленч, падаш, ставаш и продължаваш. Родителят знае защо го прави, тъй като самият той се бори с изкушението да се подаде на депресия в следвоенна Англия. Но Антъни не „прихваща“ лесно от екзистенциалните повели на баща си и предпочита да се затвори в собствените си мечтания. 
Рисува и свири на пиано. Наследява любопитството към музите от майка си, Мюриъл Йейтс, която е от рода на великия поет Уилям Бътлър Йейтс. Младежът не обръща внимание нито на приятелите си, които се опитват да го тормозят, нито на учителя си, който го обижда с думите „безмозъчен впрегатен кон“. Логично става все по-самотен, студен и дистанциран. Отношенията в семейството също не са особено топли. На 17 случайно попада в аматьорска постановка, но в онзи момент му е по-лесно да свири на пиано, отколкото да влиза в чужди кожи. Печели стипендия в колежа по музика и драма в Кардиф. Дублира успеха в Кралската академия в Лондон. Самият сър Лорънс Оливие го назначава в Националния театър, където е в компанията на също толкова младите Маги Смит и Иън Маккелън. Преди това са го прогонили от сцената в Манчестър, защото „не бил достатъчно талантлив и обещаващ“.
Първият му филм е „Лъвът през зимата“ с Катрин Хепбърн. Когато получава сценария на „Мълчанието на агнетата“, Хопкинс е убеден, че е за детска продукция с животни. Все пак започва да го чете, но спира на десетата минута. Обажда се на агента си и го пита дали наистина има реални шансове за ролята на маниака канибал д-р Анибал Лектар. Защото на мига се влюбва в кръвожадната история и дори не желае да я довърши, ако няма да изиграе смахнатия и умен сериен убиец. С Джоди Фостър, която му партнира като стажантката от ФБР Клариса Стърлинг, почти не се засичат пред камерите – всеки снима своята част отделно.
В първия ден на терен той се подиграва с южняшкия акцент на калифорнийката Фостър и импровизацията е включена във филма. Но тя съвсем демонстративно го избягва на снимачната площадка, после признава, че е била уплашена от него. „И аз се страхувах от теб“, успокоява я Хопкинс. Още преди началото на снимките той детайлно анализира биографии на известни серийни убийци, посещава затвори, изучава осъдени престъпници и дори присъства на някои от съдебните заседания, без да страда нито от безсъния, нито от кошмари като колегите си, които се пробват да следват примера му.
За двадесетината минути екранно време в „Мълчанието на агнетата“ умерено известният до тогава Антъни Хопкинс се превръща в световна знаменитост. През 1992-а получава „Оскар“ за образа, отказан от Джон Хърт, Дъстин Хофман, Патрик Стюарт, Робърт Дювал, Джак Никълсън и Робърт Де Ниро. Джеръми Айрънс отказва една от другите роли в трилъра. Вторият „Оскар“ е за виртуозното му изпълнение в „Бащата“ на Флориан Зелер. Тогава е на 83 години, най-възрастният лауреат на Академията. Не гледа церемонията в Ел Ей, по това време обикновено спи в леглото си в Англия. Подобни награждавания са му страшно досадни. „По-скоро бих свирил или чел книга“, искрен е Антъни Хопкинс.
Уискито е най-големият му враг, когото побеждава
Алкохолът едва не го убива, когато е на 38 години, от проловин век е трезвен
Преди десетина години Антъни Хопкинс споделя, че уискито е най-големият му враг. Днес в мемоарите си признава: „Алкохолът едва не ме уби. Трябваше да приключа с него, въпреки проблемите, които ме съпътстваха. Отказах се от пиенето и се научих да преодолявам трудностите.“ Пиенето е семейна традиция. „В театъра не ми се доверяваха, карах се, спорех, особено с режисьорите. Не приемах критиката на авторитетите и реагирах. Гледайки назад, всичко е параноя.“ С първата си съпруга, актрисата Петронела Баркър, се развеждат след две години брак, пълен с кавги, депресия и пиянства. „Най-тъжният факт от живота ми и най-голямото ми съжаление. И все пак съм абсолютно сигурен, че ако бях останал, щеше да е много по-зле за всички“.
През декември 1975-а, когато е на 38 години, агентът му го открива край някакъв път в Лос Анджелис, а колата му е открадната. Цяла нощ е шофирал мъртво пиян от Аризона до Бевърли Хилс и като по чудо е избягнал катастрофа. „Бях луд, бях откачил. Знаех, че ми трябва помощ.“ Чува глас, който го пита дали иска да живее или да умре. „Искам да живея!“, отговаря светкавично. „Всичко свърши сега. Можеш да започнеш да живееш“, е следващата реплика, кжято чува. Веднага отива при „Анонимните алкохолици“. Още след първите сеанси всичко му изглежда различно. „По-слънчево, по-доброжелателно. Нямаше заплаха във въздуха.“
Във времето Стела, последната му съпруга, с която са заедно от 20 години, периодично го подозира в аутизъм, но той не проявява никакъв интерес да отхвърля или да потвърждава хипотезата й. Клишетата, които му лепят хората, въобще не го вълнуват. Нито пък евентуалната професионална диагноза. „Обсебен съм от числата. Обсебен съм от детайлите. Обичам реда. Обичам да запомням разни неща“, разкрива той пред „Сънди таймс“. „Дефицит на вниманието, обсесивно-компулсивно разстройство, Аспергер – пълни глупости. Сигурно звуча цинично, но това е животът. Човекът е пълен с преплетени пътеки, загадки и всичко останало, което носи“, казва Антъни Хопкинс в книгата си.
От 2 десетилетия не говори с дъщеря си Абигейл
Тя участва в два от филмите му, но и това не стопля отношенията им
Ако Антъни Хопкинс съжалява за каквото и да било, то няма общо нито с аутизма, нито с други капризи на духа. „Да нараняваш някого, е най-глупавото нещо, което можеш да направиш“, категоричен е той. Повече от две десетилетия не е разговарял с единствената си дъщеря Абигейл, която изоставя, когато тя е едва на година. Издава най-жестоката присъда над самия себе си. „Осъзнах, че не съм добър баща и се зарекох да нямам повече деца. Не можех да причиня на още едно дете всичко онова, което причиних на Абигейл“. 
Двамата чупят ледовете за кратко през 90-те години, когато тя участва в неговите филми „Сянката на живота“ и „Остатъкът от деня“. После обаче всичко приключва. В един момент Хопкинс напразно се опитва да възстанови отношенията им. Стела праща покани на Абигейл да им гостува, но не получава и дума в отговор. Реакцията на актьора е хладнокръвна. „Желая ѝ всичко най-добро, но няма да си хабя нервите. Ако някой иска да пропилее живота си в огорчение, да го направи. Аз няма да го направя“.
Абигейл вече не го интересува – нито дали е омъжена, нито дали му е родила внуци. „Мога да нося обида за миналото, но това е равносилно на смърт. Животът изисква да признаеш, че сме несъвършени. Не сме светци. Всички сме смесица от добро и лошо. Просто правим най-доброто, на което сме способни. Животът е болезнен. Понякога ние нараняваме хората, понякога те – нас. Но не можеш да живееш така. Трябва да кажеш: „Преодолей го“. А ако не можеш – добре, пожелавам ти късмет. Няма да те съдя. Направих каквото можах“, отсича звездата. Дори не се вълнува дали Абигейл ще прочете книгата му.
Преди години в интервю за The Telegraph Абигейл признава, че очаква баща й да направи първата крачка към помирението. „Трябва да е взаимно. Никога не сме били близки. Не сме обсъждали темите в живота, отношенията ни са били епизодични. Обичам баща си, той винаги ме е подкрепял, но намерих независимост чрез музиката си. Имах нужда от време, за да изляза от сянката му“.
Тя има три албума, поставя пиеси в театъра и преподава. По силата на характера прилича на баща си – успява да пребори рак, а през 2024 г. създава документалния късометражен филм „Под небетно“, в който разказва за битката си с фаталната болест.
Албена Атанасова