Ясен Пеянков завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в навечерието на 10 ноември. Играе година в Софийския пътуващ театър, а ролите му в „Изкуството на комедията“ и „Херкулес и Авгиевите обори“ са последните на българска сцена. През 1990 г. заминава за Страната на неограничените възможности, в която от работник емигрант стига до професор в Илинойския университет в Чикаго, където живее със семейството си. Режисира, преподава, играе. Под прожекторите си партнира с Джон Малкович, а пред камерите с Мел Гибсън и Брадли Купър. Последната му роля е в „Любовникът“ на Харолд Пинтър, предстои му „Краят на играта“ на Бекет.
На 1 и 2 октомври на камерната сцена в Народния театър са премиерните представления на „Куклен дом, втора част“ от американския драматург Лукас Нейт – най-новият проект на Ясен Пеянков. В ролите са Снежина Петрова, Цветан Алексиев, Бойка Велкова и Радина Боршош.
– Лесно ли ви приеха във ВИТИЗ, господин Пеянков?
– При първото ми кандидатстване Елка Михайлова ме скъса на втория кръг, а след време ми обясни, че много ме харесала, но тъй като съм щял да влизам в казармата, било безпредметно да ме приемат в Академията. Но този провал се оказа може би най-големият късмет в живота ми. Защото при следващото ми кандидатстване клас взимаше Крикор Азарян, а асистенти му бяха Тодор Колев и Елена Баева. Междувременно ме приеха английска филология в Софийския университет, но въобще не стигнах до нея, а влязох във ВИТИЗ. В началото Азарян беше малко скептичен към мен, но в края на първи курс вече го бях спечелил.
– Как успяхте?
– С игра, фантазия и изобретателност. Бяхме много силен и интересен клас – Чочо Попйорданов, светла му памет, Албена Колева, Рени Врангова, Емил Котев. Беше непрестанен празник.
– Вероятно неведнъж сте правели бели с Чочо Попйорданов?
– Непрестанно. Най-често бяха свързани с алкохол и неприлично поведение. Бяхме много близки. Отлично работехме заедно и в откъсите, и в дипломния ни спектакъл „Мъжът си е мъж“ на Брехт. През 2011 година поставих в Народния театър „Август в Оклахома“ и на една от репетициите не се стърпях и скочих, за да се включа в сцена на Чочката. Беше голямо преживяване. Сякаш върнахме времето назад, превъртяхме годините обратно. Ужасно е, че Чочката не можа да си поживее, изгубихме го толкова рано.
– Леон Даниел е поставил с класа ви „Напразните усилия на любовта“, какво научихте от него?
– Да четеш пиеса на една маса с Леон Даниел, да дишаш въздуха му, беше невероятно. Той ме научи на точност. И как да говоря Шекспир, даде ми ключа към него, за да звучи съвременно. Колосална личност, абсолютно светило на българския театър. Точно тогава репетираше „В очакване на Годо“ в Театър „Българска армия“. Вървеше перестройката и най-после бяха отпаднали забраните за Бекет, който през соца беше заклеймяван с мръсни думи като авангардист и абсурдист. Гледах „Годо“ поне пет пъти.
– Преди да започнете репетиции в Чикаго или другаде, кои са думите на Крикор Азарян, изникващи в съзнанието ви?
– Че трябва да разкажа история. Още в първи курс Коко ни каза: „Ако режисьорът не може да ви обясни в едно изречение за какво става дума в пиесата, да знаете, че трябва да се спасявате сами“.
– А какво научихте от Тодор Колев?
– Да мисля нестандартно. Той и Коко винаги се допълваха. Учеха ни да играем „на хастар“. Да не търсим външното, да не се приплъзваме по думите. Какво има зад тях? Какво се крие зад тях? Магическата им дума беше „тайна“. Чрез нея Коко обясняваше смисъла на театъра. Казваше: „Ако двама души си говорят на кафе, това не е театър. Но ако първият отиде до тоалетната, през това време вторият сипе нещо в чашата му, а след това диалогът им продължи, нещата се променят. Публиката и единият от героите знаят нещо, което другият не знае. Тогава вече е театър, защото има тайна“.
– Кога осъзнахте, че искате да бъдете и режисьор?
– Когато в първи курс прочетох „Чайка“ на Чехов. Докато я четях, виждах как трябва да изглежда на сцена – как да бъдат интерпретирани образите, каква да е картината.
– Но въпреки тези ви намерения отлетяхте за Америка.
– След първите свободни избори заминах с еднопосочен билет. Тяхната развръзка ме накара да напусна България без колебания. Тръгнах с ясното съзнание, че в Щатите едва ли скоро ще бъда отново актьор. Давах си сметка, но на 25 не виждаш проблемите. А и у нас всичко беше станало много цинично. Не можех да повярвам, че хората искат да продължат по същия начин. Както в момента не мога да повярвам, че в САЩ има достатъчно хора, които наистина могат да изберат оранжевия морков Тръмп за още един мандат. Сега в Америка се чувствам точно така, както се чувствах в България преди 34 години. Хилъри Клинтън го би с около три милиона, Байдън го би с над пет милиона, но той пак продължава. Фалшив герой, както пееше Тодор Колев.
– Казвате, че през първите 10 години отвъд океана нито веднъж не сте се прибирали в България.
– Когато най-после си дойдох, кучета се скитаха на глутници по улиците, колите бяха паркирани върху тротоарите. Бях изпуснал голямата криза, Жан Виденов, инфлацията. Шокирах се от чалгата – като явление в музиката, в културата, в социалния живот. Но имаше интересна енергия, имаше хубави спектакли. Царяха въодушевление и оптимизъм, сякаш всички заедно бяхме готови да влезем в Европейския съюз. Подемът беше факт, хората наистина се стремяха към нещо. Но след като влязохме в ЕС, стана малко „Еми, сега какво?“.
– При вас как стои темата с носталгията?
– През първите пет години много ме мъчеше. Сега, 35 години по-късно, пак започвам да я усещам, въпреки че си идвам редовно. Нещо все ме дърпа, все повече имам усещането, че мястото ми е тук.
– Кога за първи път се качихте на сцена в Америка?
– Три месеца след пристигането ми отидох на кастинг. Вече репетирах, когато се оказа, че заплата няма да има. И се отказах, обясних им, че съм професионалист. Не знаех, че там просто така се започва. През 1991 г. попаднах на обява за конкурс – търсеха артисти за „Мъжът си е мъж“ на Брехт. Избраха ме за войник. Три седмици след началото на репетициите актрисата в главната роля на вдовицата Бегбиг напусна. Тогава режисьорът ме запита „Искаш ли да я изиграеш?“. За първи път играех в Америка, за първи път – на английски, за първи път и единствен досега – жена. Беше страхотно. Разбрах, че не мога да живея без всичко това. Бях готов да работя какво ли не през деня, за да си плащам сметките, а вечер да играя без пари. Разбрах, че театърът ми е нужен, за да оцелея в тази държава. Разбрах, че само на сцената мога да бъда аз. Че театърът е нещото, което мога да правя най-добре в сравнение с всички други неща, които ми е дал Бог. Далеч съм от мисълта, че съм най-добрият. После нещата се завъртяха, започнах и да режисирам.
– С каква роля дебютирахте в прочутия театър Steppenwolf, сред чиито основатели е Джон Малкович?
– Пиесата беше „Време за горене“ на Чарлз Мий по „На дъното“ от Горки. Станах български емигрант – въпреки че първоначалната идея беше да е полски, имах реплики и на български, пях „Я кажи ми, облаче ле бяло“. Година по-късно, през 1998 г., отново ме взеха в Steppenwolf – в „Берлинският кръг“, за падането на Берлинската стена, текст на Чарлз Мий по „Кавказкият тебеширен кръг“ на Брехт. Там влязох в няколко роли, като една от тях беше на Ерих Хонекер. Малко по-късно Малкович започна репетиции в „Хистерия“ на Тери Джоунс, но актьорът, който трябваше да бъде Зигмунд Фройд, се отказа. Извикаха ме на кастинг и станах Фройд, а Джон ме режисираше. Пиесата е много интересна – той я е правил във Франция на френски, в Испания – на испански, но е трудно преводима. Другият главен герой е Дали.
– А в каква история си партнирахте и със самия Малкович?
– Казваше се „Изгубена земя“. Английски драматург беше написал пиесата за Джон – тя беше за разпадането на Австро-унгарската империя през 1918 година. Трябваше да я постави Фолкер Шльондорф, но графиците ни се разминаха. Тогава дойде Тери Джоунс. Джон играеше аристократ земевладелец с лозя и изба, в която прави токайско вино. Аз играех офицер от австро-унгарската армия, който му казва: „Отивай да спасяваш империята, аз ще ти пазя имението“. После му пиех 100-годишното вино и спях с любовницата и със сестра му, а на финала той ме застрелваше заслужено.
– Вие сте започнали и да поставяте в Steppenwolf.
– Дебютирах като режисьор с „Руски транспорт“ – емигрантска пиеса за момичетата от Изтока, на които обещават работа, а когато пристигнат в Америка, им прибират паспортите и ги принуждават да проституират. Това беше още в стария театър. Построихме нова сграда и през 2022 г. я открихме с моя спектакъл на „Чайка“. Влюбен съм в Чехов. Готов съм да бъда обречен само на неговата драматургия – да играя героите му и да режисирам пиесите му. Това ми е напълно достатъчно.
– Заразата явно идва от Крикор Азарян, чиито спектакли по Чехов остават легендарни в историята на българския театър.
– О, да, разбира се, и от него. Успях да го поканя за лятна школа в Steppenwolf, за да направим триседмичен ударен уъркшоп по Чехов. Бяхме стигнали до пълната хармония, в която превеждах думите му малко преди да ги изрече. Това му правеше голям кеф. Казваше ми: „Браво, моето момче, вече мислим заедно“. Той винаги е бил много експресивен, режисираше с лице, ръце, крака, тяло. Изиграваше го, топка от енергия. След първата седмица студентите му разбираха всичко без превод. Това е един от най-хубавите ми спомени – хем се върнах в годините във ВИТИЗ, хем бяхме в творчески тандем. Заведох го в Милениум Парк в центъра на Чикаго – там има сцена, а наоколо само небостъргачи. Коко се възторгваше като дете: „Гледай, майна! Какво ти казва това: Всичко можем“.
– А вие какво казвате на вашите студенти в Илинойския университет?
– Винаги да започват с истината, за да стигнат до креативността. Да са автентични, да бъдат интересни. Не е достатъчно да си органичен. Коко Азарян и Тодор Колев ме възпитаха да съм неочакван – затова успях в Щатите. Моето мислене винаги е било нестандартно, винаги съм търсил обратния ефект. Много от сценариите в киното са постни и безлични, актьорът трябва да ги доизмисли. Ето на това ни научиха Коко и Тодор. Но самочувствието се изгражда, не го носиш в джоба си.
– Как се отвори пътят ви в киното?
– Дебютирах в „Американски шерифи“ – портиер, имах сцена с Уесли Снайпс. Месец по-късно ме взеха в „Разплата“, където партнирах на Мел Гибсън. После – в сериала „Утрешен вестник“, бях готвач в три епизода. Винаги ме викаха в продукциите, снимани в Чикаго – най-вече, когато им трябваше по-характерен акцент на чужденец. Даже не ходех и на кастинг. Благодарение на своя перфектен руски направих кариера в киното и телевизията на Америка. Всякакви съм играл – и руснаци, и румънци, и сърби. Даже и българин, ресторантьор предприемач, в сериала „Чикагски полицаи“ – не бях убиецът, но го прикривах.
– Защо избрахте „Куклен дом, втора част“?
– Прочетох пиесата още през 2017 г. и много ми хареса със съвременния език и тънкия хумор. Но първо си помислих, че този Лукас Нейт е егати арогантният човек – нима си въобразява, че може да продължава сюжет на Ибсен. Бях доста скептичен. Историята обаче се оказа повече от интересна с динамиката между героите, с отношенията между съпрузите. Анатомия на един брак. Какво става, когато някой изчезне за дълго от живота на децата си. Как хората винаги се водят от своя интерес, без да мислят, че разрушават живота на другите. В хода на действието съпричастието и симпатиите на публиката се променят. Къде е истината? Щях да я поставям в Чикаго, но ме избраха да играя Торвалд. Не бях играл пет години, защото режисирах постоянно и снимах в сериала „Госпожа държавен секретар“, нямах време за нищо друго. Казах си: „Боже, ще забравя от къде се излиза на сцената“ и приех Торвалд. „Куклен дом, втора част“ има огромен успех в цяла Америка. Тръгна от Бродуей – с Крис Купър и Лори Меткаф, тя е от нашата трупа, с нея направихме „Франки и Джони“.
– Разминаването ли е големият проблем в отношенията и в Америка, и в България?
– Там повече от 50 процента от браковете завършват с развод – ако въобще се стигне до брак.
– Какво е за вас театърът?
– Изкуството, което ни свързва в човечността. Винаги търся хуманизма в героите.
Разказва на Брадли Купър за Крикор Азарян
Взима уроци по дирижиране заради ролята си във филма „Маестро“
Последната засега роля на Ясен Пеянков в киното е във филма на Брадли Купър „Маестро“. Продуцираната от Стивън Спилбърг и Мартин Скорсезе изискана черно-бяла драма за интимния живот и кариерата на легендарния музикант и диригент Ленард Бърнстейн беше несправедливо ощетена в сезона на наградите през 2023 г., въпреки няколкото номинации. Пеянков е прочутият диригент Косовицки – руският евреин, който в края на 30-те e начело на филхармонията в Бостън, където пресича пътищата си с Бърнстейн и става негов ментор и духовен баща.
Ясен Пеянков първо праща на Брадли Купър кратко видео, а след няколко дни получава покана за зум интервю с него. Разговорът е приятелски – като между двама актьори, които знаят много за занаята, като при това са и чудесни режисьори. Българинът обяснява на американеца, че в живота си има фигура, която е също толкова стойностна за него, колкото е Косовицки за Бърнстейн. „Разказах на Брадли за Коко Азарян – за моята силна човешка и интелектуална връзка с него. За това, че съм го чувствал като духовен баща, тъй като моят си отиде твърде рано. Именно тогава Брадли ме запита: „Искаш ли да играеш в моя филм?“.
За да се подготви максимално достоверно за персонажа, Пеянков започва да взима уроци по дирижиране от професора в музикалната катедра на Илинойския университет. „С колегата направихме поне дузина сесии. Толкова се вживях, че консултантът на „Маестро“ – главният диригент на Метрополитън Опера в Ню Йорк Яник Незе-Сеген, остана силно впечатлен от умението ми. Но, за съжаление, една от сцените, в която дирижирам големия оркестър на Бостън, отпадна. Филмът беше станал тричасов и трябваше да се съкрати според стандартите“, разказва Ясен Пеянков. И добавя, че Брадли Купър е не само харизматичен, но и много интелигентен и начетен. Че умело и бързо преминава от приятно-смислен разговор към суперсериозната работа, като паралелно с това залага и на импровизациите.
Албена АТАНАСОВА
